Определение № 811 от 01.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 670/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., клон България срещу въззивно решение № 74/23.01.2023 г., постановено по в. т. д. № 2120/2022 г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 260352/07.06.2022 г. по гр. д. № 9552/2020 г. на Районен съд Пловдив за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК и установяване, че Д. Я. И. дължи на касатора сума в размер над 1 045, 80 лв. до 6 709, 55 лв. - главница, 405, 98 лв. – възнаградителна лихва за периода 20.04.2017 г. – 20.05.2017 г., и 1 513, 73 лв. – обезщетение за забава за периода 20.05.2017 г. до 11.02.2020 г. по договор за потребителски кредит № PLUS-11267718/07.05.2015 г.

Касаторът обжалва въззивното решение с оплаквания за допуснато нарушение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон. Твърди, че то е неправилно, тъй като е нарушен чл. 19, § 3 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. и чл. 11, ал. 1, т. 10 от Закон за потребителския кредит /ЗПК/. Както националния закон, така и Директивата не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на начина на формиране на годишния процент на разходите и какви са неговите компоненти – те са нормативно определени в Приложение 1 към Директивата и Приложение 1 към ЗПК. При тези съображения касаторът счита договора за действителен, съответно отрича приложението на чл. 22 ЗПК.

В изложението на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК, както и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулира въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно:

1. „Липсата на посочване в договор за потребителски кредит на компонентите, от които е формиран ГПР и начинът му на формиране от такова естество ли е, че да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и съответно да обоснове недействителност на кредитното правоотношение по смисъла на чл. 22 ЗПК?“

2. „Трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване на начина, по който е формиран ГПР, за да отговаря същият на императивното изискване по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК?“

Първият въпрос е поставен поради твърдения, че е разрешен в противоречие с практика на СЕС, обективирана в решение по дело С-42/15, т. 55 и т. 56, а вторият въпрос е от значение за точно прилагане на закона и развитие на правото поради наличие на противоречива практика на окръжните съдилища, цитирана в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

При заявените доводи в касационната жалба „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., чрез своя клон в България формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касация и отменено в атакуваната част като бъде постановено друго решение, с което да се уважи предявеният иск в неговата цялост с присъждане на разноски.

Ответникът по касационната жалба Д. Я. И., чрез назначения особен представител, депозира отговор, с който оспорва посочените от касатора основания за достъп до касационен контрол, както и твърденията за незаконосъобразност на въззивното решение. Претендира недопускане на въззивното решение до касация, евентуално потвърждаването му.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по претенция на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А., чрез клон в България, обективираща претенция с правно основание чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на 6 709, 55 лв. главница, 4 626, 85 лв. възнаградителна лихва за периода 20.04.2017 г. – 20.05.2020 г. и 1 513, 73 лв. мораторна лихва за периода 20.052017 г. – 11.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата, на която е подадено заявление по чл. 410 ГПК до окончателно изплащане на сумата по главницата. Срещу предявения иск ответникът е противопоставил възражения за нищожност на договора на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради неяснота какви са отделните компоненти, включени в годишния процент разходи, а те единствено са изразени като глобален размер от 46, 85%. Наред с това, е противопоставил и възражение за прихващане на главницата с платени лихви и други разходи, които според ответника са недължими. Оспорил е и твърдението на ищеца, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем.

Въззивната инстанция е преценила решението на Районен съд Пловдив за валидно и допустимо. Приела е за установени следните факти: 1.между страните е бил сключен договор за потребителски кредит в размер на 8 000 лв.; кредитът е бил усвоен от ответника кредитополучател; същият е платил 280 лв. – такса ангажимент, и 36 лв. – разноски по събиране на вземането; по заявление на кредитодателя е била издадена заповед по реда на чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3155/2020 г. на Районен съд Пловдив, срещу която е било подадено възражение от длъжника; крайният падеж на договора е настъпил в хода на исковото производство.

Съставът на Окръжен съд Пловдив е възприел мотивите на първостепенния съд за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не са били точно, ясно и разбираемо упоменати всички компоненти, които влизат в годишния процент на разходите /ГПР/, фиксиран на 46, 85%. В представения по делото договор за кредит е посочен размер на лихвен процент от 37, 04%, както и размер на ГПР от 46,85%, но липсва ясно разписана методика за формиране на този размер, както и кои компоненти точно са включени в него. Въззивният съд е преценил, че уговорената такса ангажимент от 280 лв. също представлява разход, но тя не е включена в общия обем разходи. Посочил е, че целта на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да сключи договора или не. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, което от своя страна е предпоставка за въвеждане в заблуждение на средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването на договора. Този извод е дал основание да заключи, че същият е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК и длъжникът следва да върне само чистата стойност, която е получил. Въззивният съд е счел за основателно и противопоставеното възражение за прихващане със суми, които ответникът кредитополучател е платил за лихви и такси, поради което е достигнал до извод, припокриващ този на първоинстанционния съд и е потвърдил неговото решение.

Не са налице основанията, релевирани от касатора, за факултативен достъп до касационен контрол.

Първият въпрос е включен в предмета на спора и по него въззивният съд е формирал мотиви, но обратно на твърдяното от касатора, той не е разрешен в противоречие с цитираното от него решение по дело С-42/15 на СЕС. В него е прието, че предвид целта за защита на потребителите при несправедливи условия в договора за кредит, преследвана с Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 1998 г. и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от посочената директива изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му (вж. решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C-348/14, непубликувано, EU:C:2015:447, т. 57 ). Затова се приема, че посочването на годишния процент на разходите в договор за кредит е от съществено значение в контекста на Директива 87/102, по-конкретно доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovos ќ, C-76/10, EU:C:2010:685, т. 70 и 71 ). Такова съществено значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като например годишният процент на разходите, броят и периодичността на погасителните вноски, както и евентуално задължението за плащане на нотариални такси, изискваните обезпечения и застраховки. Не би могло да се смята за пропорционално договорът за кредит да се счита сключен без лихви и разноски, когато липсващите данни са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение, например данните относно името и адреса на компетентния надзорен орган. В решението по дело С-686/19 СЕС е разяснил, че понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, съответно разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, също се включват в тези разходи. Съдът на ЕС е извел заключение, че понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ се отнася едновременно до разходите, свързани с получаване на кредита, и разходите, свързани с неговото използване във времето, съответно те трябва да са ясни за потребителя.

Отговор на втория въпрос се съдържа директно в Приложение № 2 „Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити“, Част III „Разходи по кредита“. В договора за кредит следва да бъдат посочени всички разходи, които са свързани с него, включително, но не само задължения за плащане на нотариални и други такси. Не е достатъчно следователно ГПР да бъдат посочени като общ процент без яснота за отделните компоненти. Настоящият състав счита, че липсва неяснота в закона, която да предполага селектиране на касационната жалба с цел тълкуването му.

Въззивният не се е отклонил от практиката на СЕС и е постановил решението си в съгласие с националните разпоредби, транспониращи Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. Изложеното налага извод за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол.

По делото е постъпила молба от „Юробанк България“ АД, с която е заявено, че молителят е придобил търговското предприятие на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А., клон България“, КЧТ, което обстоятелство е вписано в търговския регистър. При справка се установява, че в хода на производството на 06.06.2023 г. по партидите на отчуждителя и правоприемника е вписано прехвърляне на предприятието на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С. А., клон България“, КЧТ по силата на договор, сключен между чуждестранния търговец и „Юробанк България“ АД, след което е вписано заличаване на клона. Следователно на основание чл. 227 ГПК като касатор в настоящото производство следва да бъде конституирано дружеството правоприемник, а именно „Юробанк България“ АД.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС