Определение № 321 от 15.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2150/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ответничката Т. Л. Б. против решение № 485 от 27.02.2019г. по гр.д. № 2174/2018г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 11 от 02.01.2018г. по гр.д. № 7426/2016г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че касаторката дължи на „Търговска банка Виктория“ АД, с правоприемник „Инвестбанк“ АД, сумите: 39 254,56 евро- просрочена главница, 8 222,30 евро – възнаградителна лихва за периода от 04.11.2013г. до 25.03.2016г. и 822,38 евро - наказателна лихва за периода от 20.03.2016г.- 25.04.2016г. по договор за ипотечен банков кредит № М 40822/ 04.06.2010г. Жалбоподателката атакува въззивното решение като неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Претендира присъждане на направените разноски. Ответната страна по жалбата и ищец по делото, „Инвестбанк“ АД „Дженерале застраховане” АД, като правоприемник на „Търговска банка Виктория“ АД, твърди липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съответно поддържа, че жалбата е неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за представителството пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстнационното решение, въззивният съд въз основа на съвкупна преценка на събраните доказателства е установил, че на 04.06.2010г. между касаторката – ответник, и „Търговска банка Виктория“, преобразувана чрез вливане в „Инвестбанк „ АД, е сключен договор за ипотечен банков кредит № М 40822-10/04.06.2010г., по силата на който банката-ищец е предоставила на ответницата кредит в размер на 40 000 евро. В чл. 4 от договора страните са уговорили, че кредитът следва да бъде издължен за срок от 30 години на 360 месечни анюитетни вноски, дължими на четвърто число на съответния месец. В чл.11, ал.2 е предвидено, че банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем, в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на някое е задълженията му. От заключението на вещото лице по съдебно - счетоводна експертиза е установено, че кредитополучателката е преустановила плащанията от м. септември 2013г., като натрупаните от нея задължения възлизат на 48 610,62 евро, от които 39254,56 евро - главница, 8 222,30 евро - възнаградителна лихва и 822.38 евро – наказателна лихва. С нотариална покана, връчена редовно по реда на чл.46 ГПК на 20.03.2016 г. на И. П. А. - майка на ответницата, със задължение да я предаде на адресата, банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, като е претендирала заплащане на целия дълг в едноседмичен срок с предупреждение, че при липса на доброволно плащане ще пристъпи към принудително събиране на вземанията. Тъй като задълженията по договора за кредит останали неизпълнени, на 09.05.2016г. по ч. гр. д. № 23285/2016 г. на СРС, 119 състав, в полза на ищеца е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т.2 ГПК. Заповедта е оспорена своевременно от длъжницата по реда на чл. 414 ГПК, с оглед на което в срока по чл.415, ал.1 ГПК (в редакцията на закона преди измененията от ДВ бр. 86/2017 г.) е предявен и искът по чл. 422 ГПК. При така приетата фактическа апелативният съд е счел, че претенциите са основателни. Изложени са съображения, че между страните е възникнало търговско-правно отношение по договор за кредит, по който ищецът е изпълнил своето основно задължение, като е предоставил на ответницата сумата от 40000 евро, която е усвоена. Насрещно поетото задължение за връщане на сумата, ведно с уговорената възнаградителна лихва, е обвързано със срок (погасяването е уговорено на равни месечни вноски), който модалитет по правилото на чл. 70 ал. 1 от ЗЗД се смята за уговорен в полза на длъжника. Преимуществото на срока, е изгубено в следствие на отправеното волеизявление, обективирано в нотариалната покана, връчена на 20.03.2016г., с което кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Поради това, за кредитора е възникнало правото да иска всичко дължимо, включващо остатъка от главницата, лихвите и неустойката за забава, които са предмет на издадената заповед за изпълнение до размерите и периодите, за които това право е установено с първоинстанционното решение. Решаващият състав е счел за неоснователно възражението за недопустимост на исковете с оглед забраната за пререшаемост на спора, предвид приключилото предходно производство между страните Съдът е съобразил, че с влязлото в сила решение по гр. д. 12549/2014 г. на СГС, исковете на банката-кредитор са отхвърлени поради това, че не е била настъпила предсрочната изискуемост на задълженията по договора за кредит. Поканата от 20.03.2016г. е връчена след приключване на делото и поради това съставлява нов юридически факт, който не попада в предметния обхват на силата на пресъдено нещо. С влязлото в сила решение е отречено правото на кредитора да търси изпълнение на цялото задължение, тъй като тогава правото на предсрочна изискуемост не е съществувало. С оглед възникването му по-късно, след приключване на спора, апелативният съд е счел, че липсва обективно тъждество между предявения иск, който е бил отхвърлен, и впоследствие предявения, основаващ се на новонастъпилия факт на обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Посочено е, че тъй като няма пълно припокриване между правото, предмет на силата на пресъдено нещо, и правото, предмет на втория иск, което е достатъчно индивидуализирано, последният се явява процесуално допустим. Въззивната инстанция се е позовала и на формирана съдебната практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК - решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че когато бъде отхвърлен иск по чл. 422 от ГПК за установяване на вземанията по заповед за изпълнение, които не са подлежали на изпълнение като предсрочно изискуеми, за ищеца не се преклудира правото да търси изпълнението им с нов иск, както и чрез иницииране на ново заповедно производство. Въззивната инстанция е счела, че обстоятелството, че ищецът е твърдял, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем на конкретна предходна дата, не е равнозначно на признание на този факт, тъй като той обективно не е бил настъпил. Прието е, че нотариалната покана е редовно получена от ответницата чрез майка й, независимо дали последната е живеела постоянно на адреса, на който поканата е била връчена. Изложени са съображения, че разпоредбата на чл. 46, ал. 2 от ГПК, предвижда няколко хипотези, при които връчването на лице, различно от адресата, но съгласно да приеме поканата, призовката, съобщението и пр. книжа, е редовно, като то е такова, както когато се връчва на пълнолетен член от домашните, така и когато поканата е получена от лице, което живее на адреса, без да е от семейния кръг. От значение е съгласието на лицето, получаващо книжата, да ги приеме и задължението му да ги предаде, а не родствената връзка с адресата или постоянното им местоживеене. За неоснователни са счетени и възраженията за нищожност на част от клаузите на договора, поради тяхната неравноправност, тъй като от тези клаузи банката не се е възползвала /едностранно увеличение на лихвата/, респ. в конкретния казус те не са намерили приложение, поради което не са засегнали правното положение на ответната страна и нямат отношение нито към възникването и съществуването, нито към размера и изискуемостта на задълженията. Посочено е, че не може да се счете за нищожна и неустоечната клауза за т.нар. наказателна лихва, чийто размер не надхвърля обезпечителната й функция. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи като обуславящ изхода на спора следния правен въпрос: „ При наличие на влязло в сила решение, задължително ли е действието на решението по чл.297 ГПК в рамките на пределите на силата му на пресъдено нещо, които се обективират с диспозитива на решението? При последващ спор между същите страни, влязлото в сила решение задължително ли е за тях и за съда по чл.297 ГПК? Касаторката се позовава на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК без да сочи практика на ВКС по въпроса. Жалбоподателката поддържа и наличието на основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Твърди се също, че в исковата молба не са достатъчно конкретизирани по размер вземанията, предмет на исковете. На първо място, липсва нередовност на исковата молба, поради което не е налице вероятна недопустимост на решението. В исковата молба е посочен поотделно размера на всяка отделна претенция - за главница, възнаградителна и за наказателна лихва, като е конкретизиран и периода по дати на всяко от вземанията за лихва с оглед периодичния им характер. Поставеният от касаторката въпрос не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не обхваща решаващия за спора факт, че обявяването на предсрочната изискуемост с нотариалната покана е обстоятелство, настъпило, след времевите предели на силата на пресъдено нещо, формирана по първото решение. Жалбоподателката не сочи практика на ВКС, в противоречие с която твърди, че е постановен атакуваният акт по формулирания въпрос, като въззивното решение е в пълно съответствие с цитираната в него практика по чл.290 на ВКС. С оглед на това, липсва и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, на който се е позовала касаторката. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изхода на делото, в полза на ответника по касацията следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение