Определение № 610 от 06.11.2019 г. на ВКС по т. д. № 1652/2018 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата А. Т. Т. от [населено място] чрез процесуален представител адв. А. Г. Баева срещу решение № 76 от 02.03.2018г. по в. т. дело № 482/2017г. на Апелативен съд П., І търговски състав, с което след отмяна на решение № 320 от 14.06.2017г. по т. дело № 487/2016г. на Окръжен съд Пловдив е обявена за недействителна по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Екипаж“ Е. /в несъстоятелност/ сделката покупко-продажба на недвижим имот, сключена с нотариален акт № 181, том 1, рег. № 1416, дело № 147/2017г. по описа на нотариус З. И., рег. № 555 на Нотариалната камара, вписан в СВ – [населено място] с вх. № 588/29.05.2014г., акт № 196, том 2, дело № 151/2014г., с която „Е.“ Е. е продало на А. Т. Т. срещу продажна цена 8 500 лв. поземлен имот с идентификатор 20465.174.118 по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], местност „Подлаг“, с площ от 7 453 кв. м., с трайно предназначение на територията „урбанизирана“ и начин на трайно ползване „за друг курортно-рекреационен обект“, при съседи подробно посочени в акта, за който със заповед № 244/26.05.2008г. на Кмета на [община] е отреден УПИ I – за конна база с вили за отдих в кв. 1 по ПУП на м. „Подлаг“ в землището на [населено място], и ответницата е осъдена да върне в масата на несъстоятелността посочения недвижим имот, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата 603,78 лв. – държавна такса за първоинстанционното производство, сумата 301,89 лв. – държавна такса за въззивното производство, както и да заплати в масата на несъстоятелността сумата 600 лв. – направени разноски за въззивното производство.

В касационната жалба е направено оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са релевирани доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - въззивният съд е разрешил процесуалноправни въпроси и се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС:

1. В противоречие с т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения по чл. 290 ГПК по съображения за настъпила процесуална преклузия при условията на чл. 146, ал. 3 и чл. 266, ал. 1 ГПК въззивният съд е отказал допускането на съдебна експертиза за действителната пазарна цена на процесния имот към 29.05.2014г., както и събирането на писмени доказателства за загубване ex lege на правното действие на промененото предназначение на същия имот и то без необходимост от издаване на друг нарочен административен акт.

2. Приетата от въззивния съд преклузия прегради възможността за събиране и на писмени доказателства за загубване на правното действие на промененото предназначение на процесния имот по смисъла на чл. 24, ал. 5, т. 2 и т. 3 от Закона за опазване на земеделските земи /ЗОЗЗ/, респ. чл. 64а, ал. 1, т. 2 и т. 3 ППЗОЗЗ, довели до разрешаване и на материалноправен въпрос – за трайното предназначение на процесния имот в противоречие със задължителната практика на ВКС.

3. В т. 3 от изложението касаторът поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС /решение № 238/26.03.2018г. по т. д. № 367/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 382/16.01.2015г. по гр. д. № 1558/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о., т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 452/16.11.2011г. по гр. д. № 621/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 700/06.12.2010г. по гр. д. № 304/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 172/31.05.2014г. по гр. д. № 6229/2013г. на ВКС, ГК, ІV г. о./ въззивният съд се е произнесъл по липсващи в отговора на исковата молба възражения по факти, за установяването на които не е дал указания по смисъла на чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Формулиран е и следният процесуалноправен въпрос: Какви са правомощията и задълженията на въззивния съд при обсъждане заключенията на противоречиви технически експертизи, за допускане на нова техническа експертиза с оглед прилагане на императивна материалноправна норма?

В хода на касационното производство касаторът А. Т. Т. е починала на 11.09.2018г. и с определение № 2 от 04.01.2019г. по настоящото т. дело № 1652/2018г. на ВКС, ТК, Второ отделение са конституирани нейните наследници – дъщери Д. Д. П. и Н. Д. П. чрез техния баща и законен представител Д. В. П..

Ответникът „Е.“ Е. /в несъстоятелност/, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.

Синдикът на „Е.“ Е. /в несъстоятелност/, [населено място] Ф. М. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на т. 1 от изложението поддържа, че касаторът не е формулирал процесуалноправен въпрос, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС; оплакването, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие с т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС е неоснователно, тъй като съдебният състав е допуснал тройна съдебно-техническа експертиза относно пазарната стойност на имота към 29.05.2014г. – датата на склрючване на процесната сделка, както и не е налице неправилна квалификация на предявения иск; не са налице твърдените пороци за неправилност на обжалвания съдебен акт. Относно т. 2 от изложението синдикът излага доводи за правилност на извода на въззивната инстанция за наличие на процесуална преклузия за заявяването на доказателствените искания във въззивното производство, както и че доказателствените искания са неотносими предвид различния предмет на настоящото производство. Синдикът поддържа, че посочените в т. 3 от изложението оплаквания са неясни, както и че не са налице условията на горепосоченото Тълкувателно решение за събиране служебно на доказателства.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е приел, че искът е допустим – предявен в предвидения в чл. 649, ал. 1 ТЗ едногодишен срок, предвид откриване на производство по несъстоятелност на „Е.“ Е. с решение № 663/15.12.2015г. по т. дело № 376/2015г. на Окръжен съд Пловдив с начална дата на неплатежоспособността 30.11.2011г., спиране на производството на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ и възобновяване на производството по несъстоятелност с решение № 50/03.02.2016г. на основание чл. 632, ал. 2 ТЗ, последното обявено в Търговския регистър на 08.02.2016г.

За да направи извод за основателност на предявения иск по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ, въззивният съд е приел, че са налице предвидените в закона предпоставки:

1/ Процесната сделка е сключена на 29.05.2014г. в т. нар. „подозрителен период“ – двугодишен срок преди подаване на молбата по чл. 625 ТЗ, но не по-рано от датата на неплатежоспособността.

2/ Даденото по сделката значително надхвърля полученото.

Съдебният състав е констатирал, че предмет на сделката, сключена с нотариален акт № 181, том І, рег. № 1416, дело № 147/2014г. на нотариус З. И. с рег. № 555, е поземлен имот с посочен идентификатор по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД–18-90/18.12.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК – София и изменени със заповед № 18-6637/15.05.2014г., с административен адрес: [населено място], местност „Подлаг“ с площ от 7 453 кв. м., при граници и съседи, подробно посочени в акта, с трайно предназначение на територията „урбанизирана“ и начин на трайно ползване „за друг курортно-рекреационен обект“. Взел е предвид, че „Е.“ Е. се е легитимирало като продавач по процесната сделка през 2014г. с нотариален акт от 10.10.2007г. № 213, том V, рег. № 6194, дело № 748/2007г. на нотариус П. с рег. № 455, с който е купило подробно описани три земеделски имота – нива и две използваеми ливади от десета категория в м. „Подлаг“ в землището на Д., на цена 7 920 лв., при данъчна оценка към онзи момент 32,30 лв. Направил е извод, че статутът на имотите е променен в периода след придобиването им от „Е.“ Е. /в несъстоятелност/ и преди продажбата на А. Т..

За да приеме, че за нуждите на настоящия процес имотът – предмет на продажбата следва да бъде оценен към момента на сделката - 29.05.2014г. съобразно характеристиките, с които е описан в нотариалния акт – урбанизирана територия, а не земеделски имот, въззивният съд е изложил следните аргументи: 1/ Волята на страните е била да сключат сделка за такъв имот - в урбанизирана територия и с посоченото предназначение, а не за земеделски имот. 2/ Доводите, които се поддържат от процесуалния представител на ответницата А. Т. в последното съдебно заседание пред първата инстанция и във въззивното производство, че решението за промяна на предназначението на земеделската земя е загубило правното си действие /във връзка с разпоредбата на чл. 24, ал. 5 ЗОЗЗ/, са извън предмета на спора, очертан с исковата и допълнителната искова молба, както и с отговора по чл. 367 и чл. 373 ГПК. Ответницата не е оспорила съдържанието на нотариалния акт в частта за вида на продадения имот, не се е позовала на настъпване на някое от обстоятелствата, изброени в чл. 24, ал. 5 ЗОЗЗ, в преклузивните срокове по ГПК; в рамките на производството по иск по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ и без направени от ответницата в преклузивните срокове възражения съдът не би могъл да вземе предвид данни за стойността на друг вид имот, различен от описания в нотариалния акт, извършвайки преценка на цялата предхождаща сключването на сделката административна процедура по издаване на решението за промяна на предназначението на земеделската земя.

Въззивната инстанция е възприела заключението на допуснатата във въззивното производство съдебно-техническа експертиза, съгласно което пазарната стойност на процесния имот към момента на сделката, съобразена със състоянието му и регулационния статут, е 40 900 лв., и е заключила, че получената при продажбата цена в размер 8 500 лв. е почти пет пъти по-ниска от пазарната стойност.

Съдебният състав е обсъдил и заключението на допуснатата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, съгласно което пазарната стойност на имота е 11 552 лв., определена въз основа на метода на сравнителната стойност, като вещите лица са оценили процесния недвижим имот като урбанизирана територия и са сравнили цените, на които са продадени три земеделски имота – ливади от осма и десета категория. Приел е, че и при тази пазарна цена е налице нееквивалентност на престациите, тъй като заплатената по сделката цена в размер 8 500 лв. е с повече от ¼ по-ниска от определената в първоинстанционното производство пазарна цена. Аргументирал се е и с обстоятелството, че данъчната оценка на имота е три пъти и половина по-висока от продажната му цена.

Предвид уважаването на иска по чл. 647, ал. 1, т. 3 ТЗ е уважен и предявения по реда на чл. 649, ал. 2 ТЗ иск за връщане на имота в масата на несъстоятелността.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с обжалвания съдебен акт. Ако касаторът не посочи този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК. К. съд не е длъжен да изведе релевантния правен въпрос от твърденията на касатора и сочените от него в касационната жалба и изложението към нея факти и обстоятелства и направените оплаквания за нарушения на съдопроизводствени правила. В настоящия случай т. 1 и т. 2 от изложението касаторът не е формулирал релевантен правен въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение. Развитите оплаквания в т. 1 и т. 2 от изложението към касационната жалба представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт, и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Ако касаторът е имал предвид, че въпросът „длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства, които са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма“ е решен в противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, то този въпрос е релевантен, тъй като е от значение за спора и въз основа на установената фактическа обстановка са обосновани правните изводи в обжалвания съдебен акт. Този процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в посоченото Тълкувателно решение, съгласно която при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; поради това, когато за приложението на тази императивна материалноправна норма е необходимо събирането на доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, въззивният съд следва служебно да събере тези доказателства, дори ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В конкретния случай, за да бъде приложена императивната разпоредба на чл. 24, ал. 5 ЗОЗЗ, е необходимо страната да е въвела в предмета на делото в срока за отговор на исковата молба и установила с допустимите доказателствени средства релевантните към чл. 24, ал. 5 ЗОЗЗ факти и обстоятелства, а именно кога решението за промяна на предназначението на процесния имот /купен през 2007г. като земеделска земя – нива и две ливади/ е влязло в сила, т. е. кога е платена дължимата държавна такса по чл. 30 ЗОЗЗ, предвид разпоредбата на чл. 24, ал. 4 /ред. ДВ, бр. 28/2001г./, и че в продължение на шест години от влизане в сила на решението за промяна на предназначението изграждането на обекта не е започнало. Посочените факти е следвало да бъдат заявени в исковия процес от ответницата по иска в срока за отговор на исковата молба и да бъдат установени със съответните доказателства: по отношение влизане в сила на решението за промяна на предназначението на земеделската земя – с удостоверение от [община] или документа за плащане на държавната такса, а обстоятелството, че изграждането на обекта не е започнало, може да се установи, както с официален удостоверителен документ, така и със заключение на съдебно-техническа експертиза. В конкретния случай по делото са налице данни, че до извършването на оглед от вещите лица на имота през 2017г. строителство не е започнато, както и че е издадено Решение № 04/27.05.2008г. за промяна на предназначението на земеделската земя, без данни кога същото е влязло в сила. Императивната разпоредба на чл. 24, ал. 5 ЗОЗЗ не може да бъде приложена, тъй като ответницата по иска не е посочила в срока за отговор датата на влизане в сила на решението за промяна на предназначението, нито е представила допустими и относими доказателства. При непредставяне от страната на доказателства от кога е започнал да тече предвиденият в чл. 24, ал. 5 ЗОЗЗ шестгодишен срок за въззивната инстанция не е съществувало задължение да допусне исканата съдебно-техническа експертиза за установяване на средната пазарна цена на имота като земеделска земя към 29.05.2014г. Поради това, като е оставил без уважение доказателствените искания на ответницата /въззиваем във въззивното производство/, въззивният съд не е процедирал в противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Формулираният в т. 3 от изложението процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въпросът не е решен в противоречие с константната практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил заключенията на двете съдебно-технически експертизи заедно с останалите събрани по делото доказателства, аргументирал се е защо възприема заключението на допуснатата във въззивното производство съдебно-техническа експертиза и е изложил доводи защо счита, че за нуждите на настоящия процес имотът – предмет на продажбата следва да бъде оценен към момента на сделката - 29.05.2014г. съобразно характеристиките, с които е описан в нотариалния акт – урбанизирана територия, а не земеделски имот. Независимо от това, въззивната инстанция е анализирала и пазарната стойност, дадена от допуснатата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза и определена въз основа на метода на сравнителната стойност – при сравняване на цените на продадени три земеделски имота – ливади от осма и десета категория. Въззивният съд не се е произнесъл по липсващи в отговора на исковата молба факти и възражения, а напротив, изрично е посочил, че ответницата /касатор/ не е изложила факти и обстоятелства, изброени в чл. 24, ал. 5 ЗОЗЗ, в отговора на исковата молба и преклузивните срокове по ГПК. Като е оставил без уважение искането на А. Т. за допускане на допълнителна съдебно-техническа експертиза по задачата, формулирана в писмения отговор на въззивната жалба, по аргументи, че преклузията не може да бъде преодоляна поради невъведени в срока за отговор на исковата молба факти и обстоятелства, относими към разпоредбата на чл. 24, ал. 5 ЗОЗЗ, съдебният състав не се е отклонил от константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения.

Поради липса на твърдяното от касатора, съответно неговите наследници чрез законния им представител, основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора, съответно неговите наследници не се дължат. На основание чл. 649, ал. 5, изр. 2, предл. 1 ТЗ Д. Д. П. и Н. Д. П. чрез техния баща и законен представител Д. В. П. следва да бъдат осъдени да заплатят държавна такса за касационното производство в размер 30 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение