Определение № 50190 от 19.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1216/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. С. А. срещу решение №367 от 15.03.2022 г. по гр.д.№2534/2021 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение от 21.04.2021 г. по гр.д.№11594/2019 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. С. А. срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск по чл.432, ал.1 от КЗ за разликата над сумата от 3 500 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП, настъпило на 16.10.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 20.04.2019 г. до окончателното плащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалния и материалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1. За задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания на пострадалия. 2. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси. 3. За задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за приложение на предпоставките на чл.51, ал.2 от ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Ответникът по касация ЗК „Лев инс“ АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е намерил за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия ищец. По спорния въпрос относно размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието, понесено от ищеца, въззивният съд след подробен анализ на приетите по делото писмени доказателства, заключението на СМЕ и показанията на разпитания по делото свидетел, е установил, че ищецът е получил следните травми: контузия и подкожен хематом вляво челно на главата, разкъсноконтузна рана на горната устна, охлузване на дясна подбедрица и контузия на дясно ходило. Приел е, че болките от мекотъканните увреди са отшумели за около две до три седмици след произшествието, мозъчното сътресение е било в лека степен, протекло е със субективно съобщен симптом на главоболие и е отшумяло за около 25 дни, като в производството и пред въззивната инстанция липсват данни за настъпил екцес, допълнителни усложнения или неудобства, както и за наличие на фрактури, които не са зараснали. Изложил е съображения, че меродавни за определяне на справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от ищеца, който в пълна степен ще възмезди болките и страданията му, в случая са: възрастта на пострадалия в момента на ПТП – 17 години; пълното възстановяване на здравето; леките форми на телесни увреди; сравнително ниския интензитет на болките и страданията от тях; липсата на данни за настъпила промяна от преживяното стресогенно събитие, с което да е нарушен досегашния начин на живот за продължителен период от време; липсата на данни за настъпил ексцес, усложнения или наличие на фрактури, които да не са зараснали; промените в негативен аспект живота на ищеца, но за относително кратък период от време; размера на дължимото обезщетение за търпените неимуществени вреди и икономическата конюнктура към момента на произшествието, както и практиката на съдилищата в подобни случаи. С оглед изложеното е достигнал до извод, че справедлив паричен еквивалент по смисъла на чл.52 ЗЗД на претърпените от ищеца неимуществени вреди е сумата от 5 000 лв. По направеното възражение за съпричиняване е взел предвид: 1. дадените в открито съдебно заседание обяснения на вещото лице изготвило СМЕ, в които се сочи, че ако ищецът /който е управлявал мотопед при настъпването на ПТП/ е бил с поставена каска при произшествието, хематомът в челната област би бил избегнат, като същевременно при поставена каска ищецът би получил увреждане от ръба й, а в случая такова липсва и 2. показанията на свидетеля, че непосредствено след инцидента лицето на моториста било в кръв, а маската – свалена, с оглед на което е приел, че е налице съпричиняването на вредоносния резултат от страна на ищеца, управлявал мотопед без предпазна каска, поради което е намалил размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди с 30%. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. При постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС е извършил е самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства /вкл. приетите писмени доказателства, показанията на разпитания свидетел и заключението на СМЕ/ и е направил собствени фактически констатации и правни изводи. Въззивният съд е извършил подробен анализ на претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е обсъдил релевантните, с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г., факти и обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. В константната практика на ВКС /обективирана в цитираните от касатора решения на ВКС, а и в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК/ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. От друга страна съобразно практиката на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване от съда /въз основа на приетите по делото доказателства/ във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за извършено от пострадалия нарушение /непоставяне на предпазна каска/, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат е направен след подробен и детайлен анализ на събраните по делото доказателства и установените от тях действия/бездействия на пострадалия и значението им в конкретния причинен процес, като степента на обективния принос на пострадалия е определена след отчитането на поведението му като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Всъщност с посочените въпроси се поддържа неправилност на изводите на съда, респективно по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато не се твърди, а и установява по делото/, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. С оглед изхода на правния спор, касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 100 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,