Определение № 165 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 735/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 233 от 21.07.2020 г. по гр. д. № 222/2020 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 176 от 23.10.2019 г. по гр.д. № 13/2015 г. на Самоковски районен съд в частта, с която М. А. Я. е осъден да заплати на М. Р. Я. по искането за сметки на основание чл.30, ал.3 ЗС сумата от 5874 лева, представляваща съразмерна на дела му част от стойността на необходими и полезни разноски на обща стойност 11 748 лева, направени от М. Р. Я. в съсобствения поземлен имот с идентификатор № *** по ККР на [населено място] и построената в него сграда с идентификатор № ****. Касационната жалба е подадена от М. А. Я. чрез пълномощника адвокат Е. Г.. Поддържа се, че решението в обжалваната част е недопустимо и неправилно. Твърди се, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, което обуславя вероятна недопустимост на съдебния акт, както и че последният е очевидно неправилен. Недопустимостта е обоснована с произнасянето по иск по чл.30, ал. 3 ЗС вместо по предявеният такъв по чл. 346 ГПК, без съдът да укаже на страните, че извършва преквалифициране на иска, като по този начин е лишил касатора от правото му на адекватна защита. Очевидната неправилност според касатора произтича от обосноваването на съдебния акт със заключение на вещото лице, което се позовава на оспорени по реда на чл.193 ГПК фактури. Ответницата по касационната жалба М. Р. Я. е представила писмен отговор чрез пълномощника си адв. И. Г., в който моли да не бъде допускано касационно обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск по сметки, предявен във втората фаза на делбата. С молба от 25.06.2018г. съделителката М. Я. е предявила претенция за заплащане на съответната част от сумата от 33 900 лева, представляваща сбор от подобрения и необходими разноски, извършени от нея в делбения имот, подробно описани в молбата й. Претенцията е предявена в срока по чл. 346 от ГПК. С решението на първоинстанционния съд претенцията, квалифицирана по чл. 30, ал.3 ЗС, е уважена за сумата 5874 лева. Прието е, че в периода 2016г. - 2018г. от ищцата са извършени необходими и полезни разноски, изразяващи се в ремонт на покрива, премахване на паднали от буря дървета, изработване и монтаж на входна врата на имота и осветление към нея, подмяна на входна врата на мазето от към задната страна на сградата; изливане на бетон от към задната страна на сградата, изработването на външен вход и тераса от източната страна на сградата, демонтаж на стар навес, подмяна на основен електрически захранващ кабел, поставяне на филц на терена за паркинг, измазване на комин, които са на обща стойност 11 748лв. До пълния предявен размер на претенцията, касаеща някои от сочените ремонти дейности, искът е отхвърлен и в тази част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила. Въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него уважаване на претенцията. На първо място Софийски окръжен съд е намерил за неоснователен основният довод на въззивника, че съдът неправилно е преквалифицирал иска и се е произнесъл по непредявен иск. Според съда разпоредбата на чл. 346 ГПК сочи редът, по който съделителите могат да правят искания по сметки в делбеното производство, но тази разпоредба не представлява материалноправна квалификация на предявените по този ред искове. По-нататък решаващият съд е приел, че подобренията са вършени със знанието и без противопоставянето на другия съсобственик, поради което правилно искът е квалифициран по чл.30, ал.3 от ЗС, както и че ищцата има право на действително извършените разходи. Относно извършените ремонтни дейности в съсобствения имот съдът е установил от представените по делото фактури от „До Ключ - Станчев“ ЕООД с получател ищцата М. Я. и от показанията на свидетелите К. Б. и И. М., че посочените ремонтни дейности действително са били извършени в делбения имот и са заплатени от ищцата. Свидетелите имат лично възприятие за обстоятелствата, за които свидетелстват, тъй като са участвали в ремонтните дейности, а заключението на вещото лице по изготвените технически експертизи установява, че всички дейности, посочени в молбата на М. Я., съответстват на приложените по делото фактури и са видими на място с изключение на подмяна на основен захранващ електрически кабел на стойност 300 лева, отразен във фактура № 0000000030 от 16.04.2018г. /кабелът е скрит от мазилката и не се вижда/. Ето защо въззивният съд е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба, че твърдените от ищцата дейности не са реално извършени. Съдът е посочил, че част от оспорваните във въззивната жалба фактури се отнасят до дейности, за които първоинстанционният съд е отхвърлил исканията по сметки. Останалите фактури според въззивния съд не страдат от твърдените от въззивника пороци. Поради това е приел за установено, че ищцата е направила необходими и полезни разноски за имота на обща стойност от 11 748 лева, а според чл.30, ал.3 от ЗС предвид равните дялове в съсобствеността ответникът ѝ дължи половината от тази сума - 5874 лева. Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, а именно недопустимост и очевидна неправилност. Допустимостта на въззивното решение подлежи на служебна проверка от касационния съд съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при което делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато има произнасяне извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая се твърди разглеждане на непредявен иск по чл.30, ал.3 ЗС. Следва да бъдат споделени съображенията на въззивния съд, изложени досежно допустимостта на първоинстанционния акт, атакувана със същите доводи. Съдът е разгледал и разрешил именно предявеният иск за заплащане на дължимите от ответника като съсобственик част от разходите на ищцата, направени за поддържане и подобряване на съсобствения имот. Претенцията е предявена по реда на чл. 346 ГПК, но посочената норма е процесуална и не съставлява материалноправна квалификация на предявения иск по сметки. По този процесуален ред могат да бъдат предявявани различни по вид и основание осъдителни претенции между съделителите, произтичащи от съсобствеността. Съдът е извършил надлежна правна квалификация на предявения иск като е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на Закона за собствеността. Поради това доводът за евентуална недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр.2 ГПК е неоснователен. По твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Това основание за допускане на касационен контрол предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. В случая такъв порок не се установява. Страната отъждествява очевидната неправилност със своето несъгласие с мотивите на въззивния съд, което съставлява оплакване за неправилност на решението и е касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, а неговото разглеждане в производството по чл.288 ГПК не може да бъде извършено. Отделно, въззивният съд е изложил своите съображения по наведените в жалбата доводи, касаещи доказателственото значение и преценката на приложените фактури. Оплакванията на касатора, че съдът е уважил иска, основавайки се на фалшиви фактури, не кореспондират с мотивите на съда, основани на техническата експертиза и на свидетелските показания, според които всички претендирани ремонтни дейности са действително извършени на място в имота и съответстват на приложените фактури. Поддържаните от касатора оплаквания не държат сметка и за постановеното определение на първоинстанционния съд от 10.11.2018г., с което е прието, че ищцата е представила поисканите оригинали на фактурите; че производство по чл.193 ГПК не е открито и липсва основание за изключване на фактурите от доказателствения материал по делото. Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. При този изход касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касация М. Р. Я. направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1400лева. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.