Определение № 24 от 09.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2588/2018 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Върховния касационен съд на Република България чрез юрисконсулт З. Х. С. срещу решение № 2157 от 05.04.2018 г. по в.гр.д. № 14408/2017 г. на Софийски градски съд, ІІ.б състав, с което се отменя решение от 26.09.2017 г. по гр.д. № 25180/2017 г. на Районен съд София за отхвърляне на предявените искове от М. С. Д. срещу Върховния касационен съд на основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ, за признаване на незаконна и отмяната на Заповед № 441/24.02.2017 г. на председателя на Върховния касационен съд за уволнението на М. С. Д., за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „експерт-протокол и международна дейност“ и за обезщетение в размер на 12 058,92 лева поради незаконното уволнение за времето от 24.02.2017 г. до 24.08.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащане на сумата. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към жалбата се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по обуславящия изхода на делото въпрос: „Компетентен ли е председателят на Върховния касационен съд на Република България да одобрява щатното разписание на администрацията на ВКС съобразно разпоредбата на чл.114, ал.1, т.12 ЗСВ и след като той представлява ВКС и назначава и уволнява служителите в съда на основание чл.114, ал.1, т.13 ЗСВ? В тази връзка, в правомощията на председателя на ВКС ли е да намалява или премахва бройки в щатното разписание на съдебните служители на съда, преди произнасянето на съдийската колегия на В. при условията на чл.30, ал.5, т.8 ЗСВ?” Според касатора, въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, формирана с решение № 436/28.12.2012 г. по гр.д. № 1086/2011 г. на ВКС, ІV г.о. Отделно се твърди, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, защото е допуснато нарушение при тълкуването на разпоредбата на чл.114 ал.1 т.12 ЗСВ и необосновано е прието, че председателят на Върховния касационен съд не е компетентен да извършва промени в щатното разписание. От М. С. Д. чрез адвокат Ж. К. от АК-София е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба с твърдения, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения материалноправен въпрос и не е налице допълнителния критерий по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. В писмения отговор се прави искане за отвод на всички съдебни състави на Върховния касационен съд по съображения да бъде спазен и гарантиран принципът за независимост и безпристрастност на съда, като се изключи всякакво разумно съмнение за това съгласно цитираната практика на ЕСПЧ. Изложени са съображения, че фактите по това дело поставят под съмнение безпристрастността на правораздавателния орган, независимо че не са посочени конкретни обстоятелства за поведението на членовете на съдебния състав, въз основа на които тези твърдения могат да се приемат за обосновани. По отношение на настоящия състав на Върховния касационен съд не са налице факти в приложното поле на чл.22, ал.1 ГПК, които да пораждат съмнение, че съдът е безпристрастен, а сами по себе си изявленията за пристрастност и предубеденост на съдебния състав не дават основание за отвод, когато тези твърдения обективно не отговарят на действителното положение. Ето защо, според настоящия състав на ВКС не съществува основателна причина за съмнение относно личната безпристрастност на гражданските съдии по конкретния трудов спор, поради което не са налице основания за отстраняване на някой от членовете на решаващия съдебен състав в хипотезите на чл.22 ГПК. Доводите за липса на достатъчно гаранции за обективността на съда поради професионалната принадлежност на членовете му към една от страните по спора също не могат да бъдат споделени. Съгласно общите правила на гражданския процес, всеки съдия е длъжен да си направи отвод при решаването на правен спор, ако съществува факт, който може да повлияе по какъвто и да е начин на личната му преценка и може да породи обосновано съмнение за обективната безпристрастност на съда. В случая се иска предаване на конкретното дело за разглеждане на друг равен по степен на правораздаване съд – Върховния административен съд или да бъдат командировани съдии от други съдилища, които да се произнесат по трудовия спор до приключването му в касационната инстанция, за да се разсеят съмненията за влияние върху решаващия спора съдебен състав. За да отговори на тези доводи на ищеца по делото, както и на изискванията за обективна безпристрастност, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Съгласно разпоредбата на чл.2 ГПК, съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, съобразно вида и обема на търсената защита, в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес. Гражданските дела се разпределят между различните по степен съдилища по правилата на подсъдността установени със закон, което гарантира правораздавателната им компетентност по отношение на определен кръг дела, съобразно техния предмет. Във вътрешното право е предвиден механизъм за предаване на гражданско дело на друг равен по степен съд, когато при спазване на правилата за подсъдност компетентният съд не може да формира съдебен състав поради отвода на всички съдии от този съд, но по правилата на функционалната подсъдност няма горестоящ съд над Върховния касационен съд, който да препрати делото на друг равен по степен съд (чл.23, ал.3 ГПК). Според т.нар. Б. принципи на поведение на съдиите, подкрепени от Общото събрание в неговите резолюции 40/32 от 29 ноември 1985 г. и 40/146 от 13 декември 1985 г., с които се подкрепят Основните принципи на независимостта на съдебната власт, приети от Седмия конгрес на Организацията на обединените нации в М. в периода от 26 август до 6 септември 1985 г., „при условие че отводът на съдията не е задължителен, ако не може да бъде конституиран друг правораздавателен орган, който да разгледа делото, или поради неотложни обстоятелства бездействието би довело до тежко погазване на правосъдието”, принципът на безпристрастност има основно значение за изпълнение на съдийската функция, която има отношение не само към самото решение, но и към процеса, чрез който се взема това решение. Предвид изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че обективността и прозрачността на процедурата е осигурена в съответствие с общите правила за случайно разпределение на гражданските дела при определяне на съдебен състав от функционално компетентния съд, поради което доводите на страната за липса на достатъчно гаранции, които да изключат безпристрастността на съда, не могат да бъдат споделени. В съдебната практика се приема, че правната възможност да се иска отвод на съдия е недопустимо да се използва за забавяне на делото, избор на съдия, съдебен район или натиск върху съда, тъй като на практика самоотвеждайки се или уважавайки неоснователните искания за отвод на страната се оскъпява процеса и се забавя разрешаването на спора. Съдът е длъжен да организира своевременно разглеждане на делото, вкл. като неуважава неоснователните искания на страните и преценява дали процесуалните им права са упражнени добросъвестно и съобразно добрите нрави. (срв.Ч. и В с/у Италия № 19753/92, 4 декември 1995 г., Серия А № 337-А; Ш. с/у Германия № 75529/01, 8 юни 2006 г.; М с/у България № 21558/03, 2 септември 2010 г., определение № 222 от 21.03.2014 г. по ч.гр.д. № 1076/2014 г., ІІІ г.о., определение № 163 от 06.05.2016 г. по ч.гр.д. № 847/2016 г. и определение № 390/28.07.2017 г. по гр.д. № 1405/2017 г. на ІV г.о.). Съображенията за приложимост на разпоредбата на чл.227, ал.3 ЗСВ също са неоснователни, доколкото в случая не е налице хипотезата „невъзможност за формиране на състав за разглеждане на дело”, а отделно от това, предаване на делото на друг съд ще породи обосновани съмнения за независимостта на съда в нарушение на чл.6, §1 ЕКПЧ, който изисква делото да се гледа от компетентния съд „създаден в съответствие със закона” като отражение на принципа на върховенството на закона. В случая липсват конкретни факти, които с оглед предмета на спора да поставят под съмнение безпристрастността на съда и спазването на общите правила за случайно разпределение на делото, поради което искането за отвод на членовете от настоящия съдебен състав е неоснователно. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение констатира, че обжалваното въззивно решение подлежи на касационно обжалване, тъй като първите два иска са неоценяеми, а третият е обусловен от първия. Касационната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва съдебния акт страна по делото, поради което е редовна и процесуално допустима. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от безсрочен трудов договор, прекратен едностранно от председателя на Върховния касационен съд на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ поради съкращаване на щатната длъжност заемана от ищцата. Съдът е установил, че със заповед от 23.02.2017 г. на председателя на ВКС е утвърдена структура и състав на администрацията на ВКС по ново щатно разписание от същата дата, в което е съкратена длъжността „експерт-протокол и международна дейност“ от звеното „Кабинет на председателя”. За разлика от предходното щатно разписание от 01.02.2017 г., общата численост в администрацията на ВКС е намалена от 249 на 235 щатни бройки, което според въззивната инстанция е изключително правомощие на съдийската колегия на Висшия съдебен съвет на основание чл.30, ал.5, т.8 и чл.341, ал.2 ЗСВ. Според мотивите на обжалваното решение, председателят на Върховния касационен съд е в правото си да утвърди щатно разписание, като се съобрази с определената численост на персонала от страна на съдийската колегия на В. и издадения Класификатор на длъжностите по чл.341, ал.2 ЗСВ, но действа при условията на „обвързана компетентност”. Съдът се е позовал на становище на комисия „Съдебна администрация” на съдийската колегия на В. от 29.03.2017 г. и е достигнал до извод, че след като липсва решение на компетентния орган за съкращаване в щата на администрацията във ВКС, уволнението е незаконно, а предявените искове за отмяна на уволнителната заповед, за възстановяването на заеманата от ищцата длъжност и за присъждането на обезщетение поради незаконното уволнение са основателни. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, доколкото не се установяват нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд. Не е налице явна необоснованост поради нарушаване правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона или нарушение на императивни правни норми. Мотивите на решението съдържат преценката на съда за установените по делото факти и приложението на закона към тях в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК засягаща търсената от страните защита. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените материалноправни въпроси: „Компетентен ли е председателят на Върховния касационен съд на Република България да одобрява щатното разписание на администрацията на ВКС съобразно разпоредбата на чл.114, ал.1, т.12 ЗСВ, след като представлява ВКС и назначава и уволнява служителите в съда на основание чл.114, ал.1, т.13 ЗСВ? В правомощията на председателя на ВКС ли е да намалява или премахва бройки в щатното разписание на съдебните служители на съда, преди произнасянето на съдийската колегия на В. при условията на чл.30, ал.5, т.8 ЗСВ?” Изводите на въззивния съд по тези въпроси обуславят изхода на делото, но са в противоречие с дадените разрешения в съдебната практика на Върховния касационен съд, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение