Определение № 60431 от 15.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1978/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Х. Л. срещу решение № 2378 от 21.04.2020 г. по гр. дело № 8449/2019 г. на Софийски градски съд, II-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение № 40348 от 17.02.2017 г. по гр. дело № 31378/2016 г. на Софийски районен съд, I ГО, 32 състав. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е уважен предявеният на основание чл. 27 във връзка с чл. 30 ЗЗД иск от С. Г. С. срещу „УниКредит Булбанк“ АД за унищожаване на споразумение от 10.06.2013 г., сключено между С. Г. С. с ЕГН [ЕГН] и „УниКредит Булбанк“ АД с ЕИК[ЕИК].

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като след връщане на делото от ВКС с указания да бъде разгледан иск, основан на фактически обстоятелства, касаещи евентуален страх у ищеца от изключването му от Програмата на задържане и стимулиране на ключови служители при ответника /„Програмата“/ при евентуалното налагане на дисциплинарно наказание, СГС не разгледал посочената претенция, а отново се е произнесъл по непредявен иск. Твърди, че решението е постановено при съществено нарушение на чл. 270, ал.3, изр. последно във връзка с чл. 293, ал. 4 и чл. 294, ал. 1 ГПК.

Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага доводи, че съдът не се е съобразил със събраните по делото неоспорени писмени и гласни доказателства. Като нарушения на материалния закон навежда, че правото на иск по чл. 27 ЗЗД е погасено по давност, но съдебният състав неправилно е приел, че е било налице системно въздействие върху съзнанието на ищеца. Касаторът излага подробни съображения относно началния момент, от който тече давностният срок; оспорва извода на съда за наличие на страхови представи у ищеца; твърди, че липсва връзка между участието на ищеца в Програмата и подписването на споразумението от 10.06.2013 г., предвид, че същият е изключен от нея, въпреки, че го е подписал. Поддържа, че за липсата на връзка свидетелства и последвалото след подписване на споразумението уволнение, наложено за изключително тежки дисциплинарни нарушения, които са потвърдени от съда. Поддържа, че изключването от Програмата е било възможно само до нейния край; позовава се на установителното действие на решение № 5119 от 26.07.2018 г. по гр. д. № 11108/2017 г. на СГС, постановено между същите страни, като твърди, че установява между страните, че Програмата е приключила през 2012 г.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, както и въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

1. Задължителни ли са указанията на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона за съда, на когото е върнал делото за ново разглеждане? Касаторът поддържа, че посоченият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 128/29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 28/27.06.2017 г. по т. д. № 3416/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 193/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 740/26.10.2010 г. по гр. д. № 1935/2009 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 28/04.05.2010 г. по гр. д. № 844/2009 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 178/17.12.2015 г. по гр. д. № 1770/2015 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 195/04.07.2012 г. по гр. д. № 632/2011 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 69/01.04.2015 г. по гр. д.№ 4941/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 88/09.05.2011 г. по гр. д. № 1062/2009 г. на ВКС, ГК, II г. о.

2. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви в решението си? – противоречие с решение № 120/04.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 126/15.08.2014 г. по гр. д.№ 5207/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 373/23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 198/08.01.2014 г. по гр. д. № 1619/2013 г., решение № 40/04.02.2015 г. по гр. д. № 4297/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

3. Следва ли заплашването по смисъла на чл. 30 ЗЗД да съставлява неправомерно действие? – противоречие с решение № 268/04.05.2010 г. по гр. д. № 5265/2008 г. на ВКС, ГК, I г. о.

4. Ако обжалваното решение остава в сила, във второинстанционното решение трябва ли непременно да бъде указано с какви конкретни данни се опровергават доводите на жалбата и с какви материали по делото са подкрепени? – противоречие с Постановление № 1 от 13.07.1953 г., гр. д. № 1/1953 г., Пленум на ВС.

5. Личността на страната, претендираща унищожаемостта на договора в хипотезата на чл. 30 ЗЗД, е ли правно релевантно обстоятелство, което може да обоснове или да изключи възможността точно у това лице и при конкретната обстановка да са формирани страховите представи? - противоречие с решение № 222/07.12.2017 г. по гр. д. № 4594/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Ответникът С. Г. С. /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Д. Г. оспорва касационната жалба и поддържа, че същата не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане, а по същество е изцяло неоснователна. Излага доводи за допустимост на въззивното решение, тъй като съдебният състав се е произнесъл по предявен иск – ищецът е релевирал страховете си от изключване от Програмата за стимулиране на служители на банката във фактическото изложение на исковата молба, като тези страхове били уточнени в откритото съдебно заседание в първоинстанционното производство на 17.01.2017 г. Изтъква, че въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт, инкорпорирайки ги като част от своето решение и по този начин надлежно е обсъдил обстоятелствата, указани от ВКС.

Ответникът оспорва твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото наведените от касатора пороци не са съществени. Относно погасителната давност ответникът по касация счита за напълно неправилно тълкуването на закона и на правната теория в смисъл, че заплашването престава с извършването на последното активно действие от страна на заплашващия. Според ответника законът в чл. 30 ЗЗД въздига като юридически факт „заплашването“ като продължително състояние на неправомерно въздействие над психиката на жертвата, а не самата „заплаха“ като еднократно деяние, извършено чрез действие. В този смисъл ответникът се позовава на съдебна практика - решение № 2491/10.04.2014 г. по в. гр. д. № 17423/2013 г. на СГС, решение № 4928/27.06.2013 г. по в. гр. д. № 6085/2013 г. на СГС, решение № 18327/12.11.2014 г. по в. гр. д. № 16285/2013 г. на СГС, в която се прави подобно разграничение, според което заплахата е част от фактическия състав на заплашването, но той не се изчерпва с нейното обективиране; заплашването трябва да е налице, докато страховите представи, породени от заплахата, продължават да действат в съзнанието на жертвата. Ответникът посочва, че възражението на касатора, че датата на процесното споразумение – 10.06.2013 г., не е вярна, е отдавна преклудирано. Акцентира се, че периодът на наблюдение е 2010 – 2012 г., но към момента на сключване на споразумението ищецът все още не е получавал никакви средства от Програмата, поради което са били основателни опасенията му, че няма и да получи такива, ако се прояви като „нелоялен“ служител.

По отношение на специалните основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК досежно първият въпрос, поставен от касатора, ответникът счита, че въззивният съд е спазил указанията на ВКС, поради което няма нарушение на чл. 294 ГПК. По втория въпрос изразява мнение, че съдът надлежно е изложил мотивите си в своето решение. Поддържа, че третият, четвъртият и петият въпроси не са обусловили изхода на делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на касатора и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е споделил мотивите на Софийски районен съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях, като по този начин ги е направил свои собствени. Посочил е, че първоначално постановеното от СГС решение от 14.02.2018 г. по гр. д. № 5999/2017 г. е било обезсилено с решение № 99 от 20.06.2019 г. по т. д. № 2202/2018 г. на ВКС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Констатирал е, че е предявен иск от С. Г. С. срещу „УниКредит Булбанк“ АД с правно основание чл. 27 във връзка с чл. 30 ЗЗД – за унищожаване на споразумение от 10.06.2013 г., сключено между страните, поради заплашване – неподписването на споразумението щяло да се счита за нарушение на трудовата дисциплина, за което се налагат съответните дисциплинарни наказания.

Съдебният състав е приел за неоснователен довода за недопустимост на първоинстанционното решение поради изтичане на погасителната давност, доколкото същата е институт на материалното право и неправилното му приложение се отразява само на правилността на съдебното решение, но не и на неговата допустимост.

Въззивната инстанция е възприела фактическия състав на заплашването по чл. 30 ЗЗД, разяснен в решение № 222 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 4594/2016 г. на ВКС, IV г. о., според което заплашване е налице не само, когато заплахата е изразена в неправомерно деяние, но и когато само по себе си то не е такова. При заплашването увреденият сключва сделката, за да избегне неблагоприятни последици, които са му внушени, че ще настъпят. Необходимо е да бъдат използвани средства, които могат да възбудят основателен страх. Въззивният съд е посочил, че страхът е субективна категория, която трябва да се преценява винаги с оглед личността и конкретната обстановка; категоризирането на действията, с които заплашващият си служи се извършва обективно, но критерият относно това дали е предизвикан основателен страх, трябва да е конкретен и субективен, защото се преценява поведението на конкретното лице и порокът в неговото волеизявление, т.е. трябва да се установи дали без поведението на заплашващия, лицето би сключило сделката; при формиране на преценката дали са предизвикани страхови представи, под чието въздействие е сключена сделката, от значение са личностните характеристики, социалният и психическият статус на лицето, което твърди, че е било обект на принуда и заплаха.

Съдебният състав е приел за установено, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал различни длъжности, последната от които е „директор на банков филиал „Възраждане“, както и че ищецът е сключил два договора за ипотечен кредит - от 26.02.2008 г. и от 26.11.2010 г., при преференциални лихвени условия, важащи само за срока на действие на трудовото правоотношение. В чл. 9.4 от договорите за кредит е предвидено, че след прекратяване на трудовия договор за новите параметри и условия на договора се подписва анекс към договора за кредит. В т. 2.1 от вътрешно- банкова регулация от 06.12.2012 г., в сила от 10.12.2012 г., е предвидено всички служители на ответното дружество, ползващи кредит по реда на настоящата регулация при преференциални условия да подпишат споразумение, като неподписването му щяло да се счита за нарушаване на трудовата дисциплина, за което се налагат съответните дисциплинарни наказания. С процесното споразумение от 10.06.2013 г. страните са се съгласили преференциите да са валидни само по време на действащото трудово правоотношение, като след прекратяването му ще се дължат лихви, такси, комисиони и др. възнаграждения съгласно действащите бюлетини за лихвените нива по кредитни продукти за физически лица, като промяната им в полза на банката настъпва автоматично без да е необходимо споразумяване между страните.

След обсъждане на писмените доказателства и показанията на свидетелите Г. Й. и А. Й. въззивният съд е направил извод, че ищецът е подписал процесното споразумение поради заплашване, че ако не го подпише, ще му бъде наложено дисциплинарно наказание. Приел е, че върху ищеца с посочените разпоредби на вътрешно-банковата регулация е наложен психически натиск, който е възбудил основателни страхови представи за неблагоприятни последици по отношение на трудовоправния му статус, респ. и по отношение на имуществените му интереси - изгубване на материални бонуси и общото му кариерно развитие; използвани са средства, които могат да възбудят основателен страх - предвидено е образуване на дисциплинарно производство във вътрешен нормативен акт на работодателя, който е сведен до знанието на служителите в банката, т. е. използвана е и служебната зависимост и подчиненост на служителя от неговия работодател. Въззивната инстанция е заключила, че е налице системно въздействие върху съзнанието на ищеца, което е довело до подписване на процесното споразумение, за да се избягнат неблагоприятните последици, които са му внушени, че ще настъпят. Поради това, че процесното споразумение е сключено при наличието на порок във волеизявлението на ищеца - осъществено спрямо него от страна на ответника заплашване, съдебният състав е направил извод, че процесното споразумение подлежи на унищожаване.

Относно погасителната давност въззивният съд е приел, че заплашването не е приключило с узнаването на ищеца за вътрешната банкова регулация през месец декември 2012 г., а е продължило до сключване на споразумението на 10.06.2013 г., т. е. тригодишната давност не е изтекла към датата на подаване на исковата молба - 09.06.2016 г.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на посочените от касаторите правни въпроси, твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който се въвежда с исковата молба, като съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК и Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд дължи служебно произнасяне по валидността на решението изцяло, служебно произнасяне по допустимостта на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната жалба с уточненията в т. 1 и 2 на посоченото Тълкувателно решение.

В настоящия случай с решение № 99 от 20.06.2019 г. по т. дело № 2202/2018 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е обезсилено решение № 977 от 14.02.2018 г. по в. гр. дело № 5999/2017 г. на СГС и делото е върнато на въззивната инстанция за повторно разглеждане поради това, че въззивният съд е разгледал иск при подмяна на изложените от ищеца правопораждащи факти относно твърдяната заплаха като основание за унищожаемост на процесното споразумение, което е довело до произнасяне по предмет на спора, с какъвто не е бил сезиран. Делото е върнато за разглеждане на предявения иск, основан на твърдените в исковата молба обстоятелства, че в регулацията на банката изрично е посочено, че подписването на нови споразумения от страна на служителите е задължително, а отказът на служител да подпише такова споразумение се третира като нарушение на трудовата дисциплина и му се налагат съответните наказания, което е предизвикало основателен страх у ищеца, че може да бъде изключен от програмата за стимулиране на служители на банката и евентуално уволнен. При повторното разглеждане на делото въззивната инстанция се е произнесла по предявения иск, като е установила кои от твърдените в исковата молба факти и обстоятелства са се осъществили и е направила извод, че именно въз основа на приетата вътрешно-банкова регулация и наложения с нея психически натиск у ищеца са възбудени основателни страхови представи за неблагоприятни последици по отношение на трудовоправния му статус, респ. по отношение на имуществените му интереси - изгубване на материални бонуси и общото му кариерно развитие, както и налагане на дисциплинарно наказание. Следователно въззивното решение е допустимо, поради което не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

По отношение на въпроса „задължителни ли са указанията на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона за съда, на когото е върнал делото за ново разглеждане“ настоящият съдебен състав счита, че не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора и други решения на ВКС, указанията по тълкуването и прилагането на материалния закон задължават въззивния съд да приеме същото, каквото е приела касационната инстанция, щом този въпрос бъде поставен при новото разглеждане на делото, освен в хипотези на оттегляне, отказ от иска, признание на отделни факти, постигане на спогодба. Задължителни са указанията на касационна инстанция и по приложението на процесуалния закон, изводимо от граматическото и логическо тълкуване на разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ГПК, ползваща родовото понятие „закон“. Неизпълнението на дадените в отменителното решение на ВКС указания представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, когато се отразява върху правилността или допустимостта на въззивното решение. В конкретния случай касационната инстанция не е дала задължителни указания за приложение на материалния закон, а е обезсилила въззивното решение и е върнала делото на въззивната инстанция за разглеждане на предявения иск, което в случая е осъществено от СГС с решението – предмет на настоящата касационна жалба.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по втория и четвъртия процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото въпросите не са решени в противоречие с константната практика на ВКС. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора актове, както и в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба и отговора предели на въззивното производство. Доколко преценката на въззивния съд е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.

Посочените в т. 3 и т. 5 от изложението въпроси са материалноправни и се отнасят до елементите на фактическия състав на заплашването по чл. 30 ЗЗД. По тези въпроси не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като същите не са решени в противоречие с цитираната практика на ВКС. Действително в решение № 268/04.05.2010 г. по гр. д. № 5265/2008 г. на ВКС, ГК, I г. о. касационната инстанция е посочила, че във всички случаи „действията на работодателя, които са довели до изменението на договора, трябва да бъдат неправомерни, за да се приеме, че новият договор е недействителен“, както и че, когато „принудата“ е само икономическа, не може да се говори за неправомерни действия от страна на работодателя и съответно - за опорочаване на волята на работника, който е избрал да запази трудовото си правоотношение при новите условия. В настоящия случай обаче не е установена само икономическа принуда, но и възбуждане на основателен страх от налагане на дисциплинарно наказание при неподписване на процесното споразумение.

В решение № 222/07.12.2017 г. по гр. д. № 4594/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о. е прието, че „при формиране на преценката дали са предизвикани страхови представи, под чието въздействие е сключена сделката, респ. осъществен ли е фактическият състав на чл. 30 ЗЗД, от значение са личностовите характеристики, социалният и психически статус на лицето, което твърди, че е било обект на принуда и заплаха. Личността на страната, претендираща унищожаемостта на договора в хипотезата на чл. 30 ЗЗД, е правно релевантно обстоятелство, което може да обоснове или да изключи възможността точно у това лице и при конкретната обстановка да са формирани страховите представи. Поради това, доказателствата за качествата и социалните умения на личността, данните за психическа уязвимост, емоционална неустойчивост и провеждана във връзка с това терапия, за преживяно домашно насилие и др., са относими елементи към фактическия състав на заплашването като основание за унищожаване на сделка. Конкретността на преценката дали е осъществена заплаха по смисъла на чл.30 ЗЗД, означава да се отчете личността на страната, която твърди, че волята й е опорочена от страхови представи, създадени от действия на другата страна или на трети лица, както и да се даде отговор на въпроса дали без тези действия атакуваната сделка би била сключена.“ В настоящия случай въззивната инстанция в съответствие с практиката на ВКС при преценката за възбуждане на страхови представи у ищеца е съобразила позицията, на която той е работил към момента на сключване на споразумението, качествата и социалните му умения като относими елементи на фактическия състав на заплашването.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Софийски градски съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Предвид изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски градски съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба сума в размер 800 лв., представляваща платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение