Определение № 60523 от 24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3532/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата С. Й. В., чрез адв.Д. К. срещу решение № 20268/27.07.2020 г. по в.гр.дело № 189/2020 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 199/02.03.2020 г. по гр.дело № 1297/2019 г. на Смолянския районен съд. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.439,ал.1 ГПК се уважи. В изложението са формулирани въпросите:1. Представлява ли частично плащане на парично задължение признаване на дълга, т.е. на цялото вземане на кредитора по смисъла на чл.116,ал.1,б.”а” ЗЗД, при условие, че задължението не е признато от длъжника и плащането е извършено от трето лице, без посочване на задължението, номер на изпълнителното дело или името на кредитора и прекъсва ли се с това плащане давността? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. Уведомлението за извършване на опис, оценка и изземване на собствени на длъжника движими вещи от 28.07.2016 г. по изп.д./№//2014 г. по описа на ЧСИ П.М., руг. /№/ на КЧСИ представлява ли изпълнително действие, което прекъсва давността? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 3. Какъв е срокът за погасяване на вземането и намира ли приложение разпоредбата на чл.117,ал.2 ЗЗД, когато изпълнителното дело е образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на несъдебно изпълнително основание – запис на заповед? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 4. Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства, относно тези релевантни обстоятелства – конкретно по твърденията на ищеца, че финансовите отношения между В. и К. не са лични, а са свързани със счетоводното обслужване на нейната фирма „В.” ЕООД [населено място]? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателката сочи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В изложението се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Ж. М. К., чрез адв. Б. М. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.439,ал.1 ГПК. Въззивният съд е възприел мотивите в първоинстанционното решение относно фактическата обстановка и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. От правна страна се е позовал на т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Посочено е, че с т.10 ВКС е обявил за изгубило сила Постановление № 3/1980г. на Пленума на Върховния съд. Прието е, че ППВС № 3/18.11.1980 г. действа до постановяване на т.решение № 2/26.06.2015 г. по т.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Посочено е, че според постановлението, от разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, съгласно която давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, не следва, че погасителната давност тече при висящност на изпълнителния процес. Позовал се е на чл.117, ал.2 ЗЗД, според който след установяване на вземането със съдебно решение започва да тече нова давност. Прието е, че за нейното прекъсване е необходимо предприемането на действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД. Прието е, че след образуването на изпълнителното дело при висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира. По въпроса от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. въззивният съд е възприел практиката на ВКС, изразена в решение № 51/21.02.2019 г. по гр.дело № 2917/2018 г. и № 170/17.09.2018 г. по гр.дело № 2382/2017 г., двете на ІV г.о. на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Според тази практика отмяната на ППВС № 3/1980 г., прогласена с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, няма обратно действие и в този смисъл давността върху вземания, предмет на изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015 г., не тече. като даденото с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, разрешение се прилага само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Посочено е, че според цитираните решения последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните такива, обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. Ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които за от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното постановление или решение, което е било действащо към момента на настъпването на последиците. Прието е за безспорно по делото, че взискателят-ответник Ж. К. се е снабдил с изпълнителен лист, по който са образувани изп.дела от 2014 и от 2019 г., по заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, издадена въз основа на запис на заповед от 06.03.2012 г., с издател С. В. и поемател Ж. К.. Прието е още,че вземането на Ж. К. не е установено с влязло в сила съдебно решение по исков ред, а с влязла в сила заповед за изпълнение, издадена по чл.417, т.9 ГПК въз основа на издаден от С. В. запис на заповед. Посочено е, че съществува противоречива практика на съдилищата дали влязлата в сила заповед за изпълнение се приравнява на влязло в сила съдебно решение по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД, или не, поради което давността по чл.117, ал.1 ЗЗД за вземането по изпълнителния лист е с продължителността на първоначалната давност за съответния вид вземане, която в случая е три години, съгласно разпоредбата на чл.531, ал.1 ТЗ, приложима по силата на чл.537 ТЗ. Възприето е разбирането, че по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК /арг. от чл.416 ГПК/към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, и текстът да бъде приложен по отношение на процесните менителнични задължения, за разлика от уредбата по чл.242 ГПК/отм./. Относно нея съдът е посочил, че е налице практика на ВКС, според която правните последици на акта по чл. 242 ГПК (отм.) не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес, поради което срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. Съдът е приел, че изп.дело № 207/2014 г. по описа на ЧСИ П. М. е образувано на 13.02.2014 г. Приел е, че към онзи момент все още действа ППВС № 3/1980 г., поради което с образуването му на 13.02.2014 г. давността е прекъсната и тя не тече до влизане в сила на 26.06.2015 г. на т.р. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Посочено е, че от 26.06.2015 г., когато започва да тече давността, до насрочването на 28.07.2016 г. на описа на движими вещи на С. В., находящи се на постоянния и адрес в [населено място] не е изтекъл петгодишният давностен срок. Приел е, че след това давността продължава да тече. Прието е за установено от показанията на свидетелката С. К., преценени съобразно изискването на чл.172 ГПК/ съпруга на ответника/, обяснението по реда на чл.176 ГПК на жалбоподателката в съдебно заседание, наличието на призовката да принудително изпълнение до нея от 28.07.2016 г. от ЧСИ М. по изп.дело 207/2014 г. за насрочването на 08.09.2016 г. на описа на движими вещи намиращи се на постоянния и адрес, молбата от 29.08.2016 г. на Ж. К. до ЧСИ М. да не се извършва този опис и протокола на ЧСИ в тази връзка от 08.09.2016 г., извлечението от сметка на С. К. в „Банка ДСК“, че на 10.05.2017 г. е извършено от С. В. плащане на част от дълга в размер на 300 лв., чрез превеждането им по банковата сметка на св.С. К.. Приел е, че с това плащане, макар и частично, се осъществява признаване на дълга от длъжника по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД, което прекъсва давността. Според съда от тогава започва да тече нова петгодишна давност, която също е прекъсната чрез налагането на 23.10.2019 г. на възбраната от ЧСИ С. Д. по нейно изп.дело /№//2019 г. върху 1/2 ид.части от ПИ 67653.913.77 и от построените в него механа и многофамилна жилищна сграда. Прието е, че тя е прекъсната с налагането на 26.10.2019 г. на запор върху вземания на В. по нейна сметка в банка по същото изп.дело. Според съда това са т.нар.същински изп.действия, които прекъсват давността, съгласно ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Изведен е извод, че до предявяването на иска и понастоящем давностният срок не е изтекъл. Преценен е за правилен извода на районния съд, че извършеното от В. частично плащане на дълга с превода от 300 лв. е признаване на дълга от длъжника по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД, че това разрешение не противоречи на посочените във въззивната жалба решение № 100/2011 г. по т.д.№ 194/2010 г. на ВКС II т. о., решение № 255 от 26.03.2013 г. на ВКС по т. дело № 145/2012 г., II т.о., решение № 98 от 26.07.2013 г. на ВКС по т. дело № 851/2012 г., I т. о. и решение № 87 от 24.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1171/2014 г., I т. о. Възприета е практика на ВКС, изразена в решение № 100 от 20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г., II т. о., според която признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Според същото решение признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. "а" ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. Позовал се е и на решение № 255 от 26.03.2013 г. по т. д. № 145/2012 г., II т. о., ТК на ВКС по чл.290 ГПК. Според въззивния съд в случая задължението е установено с всичките му реквизити, като е издаден за него в полза на кредитора К. изпълнителен лист и по него са образувани посочените по-горе изп.дела за събирането му. Приел е, че не е установено ответницата В. да има и други задължения към Ж. К., че твърденията и в тази насока са голословни, неподкрепени с каквито и да е други доказателства. Посочено е, че В. твърди и че в лично качество няма задължение лично към К., че очевидно има такова, по изпълнителното дело. Прието е, че няма изобщо данни В. да има задължения към С. К.. Прието е още, че от изп.дело /№//2014 г. се установява, че е насрочен опис на движими вещи на ищцата на постоянния и адрес на 08.09.2016 г. Посочил е, че В. е получила призовката за принудително изпълнение за това действие на 24.08.2016 г., че взискателят К. подал молбата от 29.08.2016 г. на л.61 от изп.дело описът да не бъде извършван и същият не е извършен, според протокола на ЧСИ за това от 08.09.2016 г. на л.62 от изп.дело от 2014 г. Прието е, че К. не е предприел по-нататъшни действия по него и поради това то е прекратено от ЧСИ М. на 08.10.2019 г. с постановление. Прието е още, че С. В. е платила на 10.05.2017 г. сумата от 300 лв. по сметка на същата свидетелка, с основание „задължение“. Приел е, че логично, обяснението за това поведение на взискателя и длъжницата са именно обстоятелствата, изяснени с показанията на св.К.: че С. Варджива със съпруга и отишли в офиса на К. през август на 2016 г., защото има насрочен опис, като го молили да спре описа с обещание, че ще си платят доброволно, като поемат ангажимент в рамките на една година да изплатят всичко, че направили плащания на ръка, както и по банкова сметка на свидетелката. Формиран е извод, че признанието на В. е направено в рамките на давностния срок, отправено е до кредитора-взискател чрез неговата съпруга, лично към която В. няма задължения, и се отнася до съществуването на самото задължение – жалбоподателката плаща, защото то съществува, пристъпено е към събирането му чрез описване на движими вещи, като описът е спрян от взискателя по молба на длъжницата с обещанието да се разплати доброволно в рамките на една година/плащането е по банков път на 10.05.2017 г./. Според въззивния съд от тази дата започва да тече нова петгодишна давност, която отново е прекъсната през м.октомври 2019 г. и от тогава отново започва да тече петгодишна давност, която не е изтекла и до настоящия момент. Съдът е приел, че същият би бил резултатът, дори да се приеме, че влязлата в сила заповед за изпълнение не може да бъде приравнена на влязло в сила съдебно решение по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД, поради което срокът на погасителната давност е три години, колкото е продължителността на първоначалната давност за съответния вид вземане, съгласно разпоредбата на чл.531, ал.1 ТЗ, приложима по силата на чл.537 ТЗ. Приел е още, че от 26.06.2015 г. до насрочването на 27.06.2016 г. на описа 08.09.2016 г. не са изтекли три години. Според съда дори да се приеме, че само насрочването на опис, без да е извършен, не е изп.действие, прекъсващо давността, от 26.06.2015 г. до признанието на дълга от В. чрез плащането на 10.05.2017 г. на 300 лв., също не е изтекъл такъв срок. Прието е, че от 10.05.2017 г. до наложените възбрана и запори на имоти и вземания на ищцата през м.октомври 2019 г. по изп.дело № 685/2019 г. на ЧСИ Д. също не са изтекли три години. При тези съображения първоинстанционното решение, с което искът с правно основание чл.439,ал.1 ГПК е отхвърлен е потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Смолянския окръжен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по първия въпрос от изложението. Въпросът не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като касае правилността на изводите на въззивния съд. За да е правен въпросът следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по делото – т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на въпроса изисква преценка на събраните по делото доказателства, което е недопустимо в настоящото производство по чл.288 ГПК. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд преценява дали поставения въпрос е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали поставения от жалбоподателя правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С оглед на това тълкуване съдът приема, че първият въпрос не отговаря на изискванията за правен въпрос по чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С разясненията, дадени в мотивите по т.10 от т.решение № 2/2013 г. по т.дело №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Затова е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ ( чл. 426, ал. 2 ГПК ) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр. чл. 129 ГПК. Ако молбата за изпълнение е върната, с нея не е прекъсната давността, също както с върнатата искова молба не е прекъсната давността, но ако в хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично признае вземането, признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. "а" ЗЗД. С оглед на така цитираната практика на ВКС насрочването на опис на движими вещи с разпореждане на ЧСИ от 28.07.2016 г.не е изпълнително действие и не прекъсва давността. Въззивният съд е формирал извод, че описаното насрочване на опис представлява изпълнително действие, което прекъсва давността. Съдът преценява, че касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК не следва да се допусне по този въпрос, тъй като решаващите правни изводи на въззивния съд за неоснователност на предявения иск са няколко, а не само този, по който се констатира противоречие със задължителната практика на ВКС. Освен това съдът съобразява, че в обжалваното решение въззивният съд е изложил и правни изводи в хипотеза, в която приема, че влязлата в сила заповед за изпълнение не се приравнява на влязло в сила съдебно решение по смисъла на чл.117,ал.2 ЗЗД и поради това е приел, че срокът на погасителната давност е три години, колкото е продължителността на първоначалната давност за съответния вид вземане, съгласно чл.531ал.1 ТЗ, приложима по силата на чл.537 ТЗ. В тази насока съдът е формирал изводи, че дори да се приеме, че насрочването на опис на движими вещи не е изпълнително действие, прекъсващо давността от 26.06.2015 г. до признаването на дълга от ищцата, чрез плащане на сумата от 300 лв. на 10.05.2017 г. не е изтекъл тригодишния давностен срок. Прието е, че от 10.05.2017 г. до наложените възбрана и запори на имоти и вземания на ищцата през месец октомври 2019 г. по изп.дело № 685/2019 г. на ЧСИ Д. също не са изтекли три години. С оглед на посоченото, съдът приема, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението, тъй като това не е единственият обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора. Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С решение № 94/27.07.2010 г. по т.дело № 943/2009 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е прието, че вземането срещу издателя на запис на заповед се погасява с изтичането на 3-годишна давност и когато кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист по реда на чл.242 вр. чл.237, б.”е” ГПК /отм./, но не е предприел действия по принудително събиране на сумата по записа в продължение на 3 години от уважаване на молбата по чл.242 ГПК /отм./, независимо, че призовка за доброволно изпълнение е връчена на длъжника преди изтичане на 5 години от този момент. Цитираната практика на ВКС е неотносима към настоящият спор, тъй същата касае приложение разпоредбите на чл.242,вр.чл.237,б.”е” ГПК/отм./, а в настоящият случай изпълнителния лист от 09.12.2013 г. в полза на ответника Ж. К. е издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК. Според практиката на ВКС, изразена в определение № 214/15.05.2018 г. по ч.гр.дело № 1528/2018 г. по чл.284,ал.3 ГПК с което е допуснато касационно обжалване е прието, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение. Затова заповедното производство може да бъде възобновено при наличието на предпоставките на чл. 423 ГПК, а иск за оспорване на вземането на основания факти, настъпили до изтичането на срока за подаване възражение може да бъде предявен само при наличието на предпоставките на чл. 424 ГПК. Съгласно чл. 439 ГПК няма пречка да бъде предявен и разгледан иск за оспорване на вземането, но само на основание факти, настъпили след изтичането на срока за подаване на възражение. Въззивният съд е приел, че по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл.417 ГПК към съдебно решение по смисъла на чл.117,ал.2 ЗЗД и, че текстът да бъде приложен по отношение на процесните менителнични задължения. Тези изводи са в съответствие с практиката на ВКС по приложение разпоредбите на действащия ГПК, касаещи заповедното производство, каквото не е уредено в ГПК/отм./. Останалите цитирани решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК са неотносими, тъй като със същите са разрешени правни въпроси, различни от поставения. С решение № 42/26.02.2016 г. по гр.дело № 1812/2015 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК са разрешени правните въпроси: необходимо ли е съдебният изпълнител да издаде постановление за прекратяване, за да настъпят последиците на прекратяването на изпълнителното производство в хипотезата на чл.330, ал.1, б. „д” ГПК /отм./, респ. на чл.433, ал.1, т.8 ГПК; и от кога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено, съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК /чл. 330, ал. 1, б."д" ГПК отм./. С решение № 45/30.03.2017 г. по гр.дело № 61273/2016 г. на ВКС, IV г.о.по чл.290 ГПК са разрешени правните въпроси: подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК (отм.) представлява ли предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. "в" ЗЗД и прекъсва ли се давността за вземането с образуването на изпълнително дело; тече ли давност за вземането в периода, когато изпълнителното производство е спряно по искане на взискателя - чл. 329, б. "б" ГПК (отм.); от кой момент започва да тече нова погасителна давност за вземането, предмет на образувано изпълнително дело, когато поради бездействие на взискателя, изпълнителното производство е прекратено с постановление на съдебния изпълнител на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Неотносимо е и т.решение № 2/26.06.2015 г. по т.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като със същото не е дадено разрешение на този въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. С т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. Прието е, че след собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му - да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция. С решение № 212/01.02.2012 г. по т.дело № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, изразена в т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК. Според съдебния състав с приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл.269 ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението - изискване, заложено в разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, аналогична на чл.189, ал.2 ГПК /отм./, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Правният въпрос съдът е разрешил в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС и с практиката на ВКС. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на всяка от страните и е формирал свои фактически, и правни изводи по съществото на спора, което е намерило израз в мотивите на обжалваното решение. Следователно не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по втори, трети и четвърти въпроси. Жалбоподателката не е обосновала наличието на допълнителното основание по посочения текст – т.3-та, а именно не е посочила какво е значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато жалбоподателката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По поставените въпроси, касаещи приложението на чл.116,б.”в” ЗЗД, чл.117,ал.2 ЗЗД, чл.417,т.9 ГПК, чл.236,ал.2 ГПК не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, не се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго и съществува последователна и многобройна задължителна съдебна практика. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателката С. Й. В.. С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.3 и чл.81 ГПК в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 500 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение