Определение № 179 от 26.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 791/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ срещу определение №604 от 01.03.2022 г. по в.ч.гр.д.№597/2022 г. на САС. С обжалваното определение е потвърдено определение №265731 от 21.12.2021 г. по т.д.№659/2020 г. на СГС, с което е върната исковата молба, по която е образувано делото. В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на определението, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по въпроси, които се свеждат до следния уточнен от настоящата инстанция въпрос: Обявяването на противоконституционността на разпоредбата на чл.60а, ал.1 от ЗБН рефлектира ли върху правото на иск по спор, който още не е квалифициран като такъв по чл.60а от ЗБН с доклад по делото и може да се квалифицира по чл.124, ал.1 от ГПК или следва да бъде съобразено като обстоятелство при произнасяне по съществото на спора. Поддържа се наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, както и че определението е и очевидно неправилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд вземайки предвид обстоятелството, че разпоредбата на чл.60а от ЗБН е обявена за противоконституционна и позовавайки се на разпоредбата на чл.151, ал.2, изр.3 от КРБ, на решение №22/1995 по к.д.№25/1995 г. на КС на РБ, на решение №3/2020 г. по к.д.№5/2019 г. на КС на РБ и на практиката на ВКС, е достигнал до извод, че искът по чл.60а, ал.1 от ЗБН, предмет на разглеждане в производството е недопустим, а производството по него следва да бъде прекратено. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Спрямо формулирания в изложението въпрос не се установява наличие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираното основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. Константна е практиката на ВКС, че предметът на делото се определя от съда с оглед изложените в исковата молба обстоятелства и формулирания от ищеца петитум, а от друга страна по въпроса дали обявяването на противоконституционността на правна норма /в частност на нормите на чл.60а и чл.60б от ЗБН/ рефлектира върху правото на иск или е съобразимо като обстоятелство при произнасяне по съществото на спора, е формирана споделяна от настоящия състав практика, с която въззивният съд се е съобразил. Съобразно дадените от различни състави на ВКС в решения по чл.290 от ГПК разяснения /решение №60167 от 22.12.2021 г. по т.д.№1284/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №60131 от 15.12.2021 г. по т.д.№2676/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №60158 от 03.12.2021 г. по т.д.№763/2020 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №60142 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2675/2019 г. на ВКС, ТК/, предвид обявяването на разпоредбите на чл.60а и чл.60б от ЗБН /с които се постига ефекта на абсолютна нищожност, която е несъвместима и явно надхвърляща конституционно допустимата мяра на навлизане в чужда правна сфера за попълване на масата на несъстоятелността, която цел в законодателството се постига посредством норми, съдържащи елементите на института на относителната недействителност и имащи присъщите на него правни последици/, исковите производства по тези текстове са недопустими. С разпоредбата на чл.151, ал.2, изр.3 от КРБ е регламентирано правилото за действие на решението за противоконституционност занапред /ex nunc/, като с решение №22/1995 г. по конст.д.№25/1995 г. е прието, че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. С решение №3 от 28.04.2020 г. по конст.д.№5/2019 г., Конституционният съд на Република България постановява, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага - „не се прилага“ означава, че този закон фактически /макар и да не е отменен/ не е част от приложимото право и няма правна сила. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл.5, ал.1, че никой закон не може да й противоречи, а ако противоречи, той не е част от правната система и следователно не е приложимо право. Неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица липса на право на иск /което е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, за която съдът следи служебно/ и недопустимост на решенията, ако такива са постановени. Налице е не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищецът твърди, че произтича правото му, но и на възможността му да претендира това право по съдебен ред, тъй като липсва разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с претендираните от ищеца правни последици, поради което не са налице и подлежащи на съобразяване по същество елементи на такъв фактически състав. В този смисъл и тъй като в случая въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената практика не се установява наличие и на поддържаната очевидна неправилност на обжалваното определение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и/или процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,