Определение № 2654 от 16.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1434/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. В. К., чрез процесуален представител, против Решение № 260940 от 07.07.2023г. по в. гр.д. № 10538/2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено Решение № 146352 от 10.07.2020г. по гр.д. № 51026/2018г. на Софийски районен съд. С посоченото решение е отхвърлен изцяло предявеният от И. В. К. срещу „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК за признаване за установено, че дългът, предмет на изпълнително производство № 20188940401277 по описа на ЧСИ И.-Л. Е., е погасен по давност.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговата отмяната. Касаторът изразява несъгласие с приетото от съда, че перемпцията е без правно значение за давността, довело до неправилност на извода, че следва да се зачетат като прекъсващи давността извършените изпълнителни действия след 23.02.2012г., към който момент е перемирано изпълнителното производство.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност искане на взискателя за прилагане на определен изпълнителен способ до съдебния изпълнител, подадено по прекратено по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително производство?;

2. Прекъсва ли започналата да тече в полза на длъжника погасителна давност изпълнително действие, което е предприето по прекратено по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнително производство?

Наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси е обосновано с довода, че изводите на въззивния съд са в противоречие с практиката на касационната инстанция, обективирана в Решение № 42 от 26.02.2016г. по гр. д. № 1812/2015г. на IV г.о.; Решение № 371 от 29.10.2015г. по гр. д. № 1385/2012 г. на IV г.о.; Решение № 285 от 06. 10.2015г. по гр. д. № 1953/2015г. на IV г.о. и Решение № 451 от 29.03.2016г. по гр. д. № 2306/2015г. IV г.о.

Ответникът по жалбата и по делото „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД в писмен отговор изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.

С Определение № 930/15.04.2024г. производството по настоящото дело е било спряно на основание чл. 292 ГПК до постановяване на тълкувателно решение по тълкувателно дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, а след постановяване на такова на 04.07.2024г. – възобновено с Определение № 2207 от 09.08.2024г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди обжалваното пред него решение въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на установената по делото фактическа обстановка, съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК, и е установил, че с молба от 07.01.2010 г. по чл.426 ГПК е образувано изп. д. № 20107130400009 по описа на ЧСИ Т. за изпълнение на вземания по изпълнителен лист от 01.12.2009г. по ч.гр.д. № 8800/2009г. по описа на PС - Варна, издаден въз основа на заповед от 28.08.2009 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК; На 23.02.2010г. е наложен запор върху банковата сметка на длъжника, а с протокол от 28.12.2010г. на ЧСИ Т. е разпоредено постъпилата по делото сума общо от 106,80 лв. да бъде преведена по сметки на ЧСИ за такси и ДДС; С подадена на 22.08.2013 г. молба от взискателя „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, съдебният изпълнител е уведомен за сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 24.06.2013г. и конкретен договор за цесия от същата дата, съгласно който процесните вземания били прехвърлени на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД; С молба от 09.10.2013 г. цесионерът поискал да бъде конституиран като взискател, а с молба от 11.11.2013г. от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, в качеството му на взискател, било поискано да се извърши проверка за наличието на трудов договор на длъжника; На 27.11.2013г. е изпратено съобщение до „Волф груп“ ЕООД, в качеството му на работодател на длъжника, което било върнато в цялост на 13.01.2014г. поради отказ да бъде получено от служител на дружеството, а от служебно направената на 17.04.2014г. справка било установено, че декларираното основно трудово възнаграждение по активен трудов договор на И. К. с „Волф Груп“ ЕООД е в размер на 85 лв.; С молба от 14.07.2015г. взискателят поискал извършването на нова справка за имуществото на длъжника и предприемане на съответните изпълнителни действия; На 03.08.2015г. е изпратено ново запорно съобщение до работодателя „Волф Груп“ ЕООД, по което от получения отговор от управителя на дружеството - трето задължено лице, било установено, че И. В. К. работи на трудов договор във фирмата на 4 часов работен ден на минимална работна заплата и е в болнични за периода 04.08.2015г. - 28.08.2015г.; На 25.01.2016г. е подадена молба от взискателя за извършване на нова справка и предприемане на съответни изпълнителни действия, а с молба от 11.04.2016 г. били посочени конкретни банки, за които взискателят поискал справка за наличието на банкови сметки на длъжника; В резултат на извършените справки, на 25.07.2016г. е наложен запор на банковата сметка на длъжника в „Банка ДСК“ЕАД, а на 22.06.2017г., 31.07.2017г. и 01.08.2017г. били подадени нови молби от взискателя за предприемане на изпълнителни действия, включително и за налагане на запор върху разкрити банкови сметки на длъжника, след извършване на съответни справки от ЧСИ в електронния регистър на БНБ.

Съобразявайки практиката на ВКС по приложението на чл.117, ал. 2 ЗЗД, съгласно която влязлата в сила заповед по чл.417 ГПК е приравнена на влязло в сила съдебно решение, въззивният съд е приел, че за процесните вземания е приложима общата петгодишна давност. Посочил е, че съгласно разясненията, дадени с т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, сред които не са образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи и книжа, назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение и плащането въз основа на влязлото в сила разпределение. В тази връзка, въззивната инстанция се е позовала на ТР № 3 от 2023 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, даващо отговор на въпроса - от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с т. 10 от ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д. №2/2013г., приемащо, че по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до обявяване на ТР № 2 от 26.06.2015 г., не е текла погасителна давност на основание чл.115, ал.1, б.„ж“ ЗЗД, а давността за тези вземания е започнала да тече от 26.06.2015г. С оглед на така даденото разрешение, решаващият съд е приел, че в случая за всички осъществили се до 26.06.2015г. факти, е приложимо ППВС № 3 от 18.11.1980 г., съгласно което по време на изпълнителния процес не тече давност по отношение на изпълняваните вземания. Според съда, с образуването на изпълнителното производство на 07.01.2010 г. давността е била прекъсната по аргумент от чл.116, б. „в“ ЗЗД, а на основание чл.115, ал.1, б. „ж“ ЗЗД давността е спряла да тече по време на изпълнителния процес, като е започнала да тече отново с постановяването на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по силата на което ППВС № 3/1980 г. е загубило действието си. За установено по делото е прието извършването на изпълнителни действия след този момент - запор през м. юли 2016 г., като самото дело е било перемирано на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК на 23.02.2012 г., тоест - 2 години след налагането на запора от 23.02.2010г. По отношение на извършените след настъпилата перемпция действия, след препращане към Решение № 37/24.02.2021г. по гр.д. № 1747/2020г. на ВКС, ІV г.о., въззивният съд е приел, че перемпцията и давността са различни правни институти, като перемпцията е без значение за давността. При направено искане за нов способ, след настъпила перемпция и прекратено по право изпълнително производство, съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново изпълнително дело, като това ново искане на взискателя прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител е образувал или не ново изпълнително дело. Следователно, след 26.06.2015 г. до датата на приключване на производството пред въззивната инстанция, във всички случаи не е изтекъл предвиденият в закона петгодишен давностен срок, който срок не е изтекъл и считано от перемпцията, доколкото през 2013г. са били предприети изпълнителни действия по налагане на запор, а причината за липса на реално наложен такъв не е била бездействие на взискателя, а липсата на секвестируемо трудово възнаграждение. С оглед тези правни изводи, въззивният съд е приел предявеният иск с правно основание чл.439, ал.2 ГПК за неоснователен, поради което е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Според съда хипотезата на първия въпрос се съдържа във втория, поставен в изложението правен въпос, тъй като предприемането на определен изпълнителен способ /съдържащо се във втория въпрос/ се реализира или по искане на взискателя / посочено в първия въпрос/ или по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл.18, ал.1 ЗЧСИ. След така направеното уточнение приема, че обобщаващият втори въпрос удовлетворява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като даденото по същия разрешение от въззивния съд е обусловило решаващия извод за прекъсване на погасителната давност с предприетото през 2013г. действие по налагане на запор, извършено след 23.02.2012г., към който момент изпълнителното дело е било перемирано на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.

С разясненията в мотивите към т. 3 ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. и в ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. ОСГТК на ВКС се прие, че за изпълнителни дела, образувани до 26.06.2015 г. за принудително събиране на вземания, погасителна давност не е текла и започва да тече от 26.06.2015 г., но само когато към тази дата изпълнителното дело е висящо. Когато изпълнителното дело е прекратено преди това, преустановява се ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, приет с нормативното тълкуване с ППлВС № 3/1980 г. В такъв случай новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от момента на прекратяването, като съгласно даденото с т.3 на ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023г. разрешение, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Приетото от въззивния съд, че не е налице изтекъл 5-годишен давностен срок, считано от настъпилата на 23.02.2012г. перемпция, тъй като предприети изпълнителни действия през 2013г. са прекъснали давността, съответства на постановеното с посочения акт на нормативно тълкуване. Следователно, не се установява допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за искания достъп до касация.

При този изход на спора касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК