Определение № 1362 от 18.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4520/2025 г.

ВКСIII гражданско отделение18.03.2026 г.докладчик Десислава Попколева

Диспозитив

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1016/13.08.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1407/2025 г. по описа на Окръжен съд Пловдив. УКАЗВА на П. Ж. Ж., чрез адв. К., в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 15,34 евро по сметка на ВКС, като при неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната. След изпълнение на указанията, делото да се докладва на Председателя на IV г.о. за насрочване в открито съдебно заседание, за което да се призоват страните с препис от настоящото определение. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Ж. Ж., чрез адв. К. против решение № 1016/13.08.2025 г. по в.гр.д. № 1407/2025 г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която като е отменено частично решение № 1510/03.04.2025 г., постановено по гр. д. № 6032/2022 г. по описа на Районен съд Пловдив относно режима на лични отношения между касатора и малолетното дете Ж. П. Ж., осъществяван в определени дни всеки месец, е определен нов режим, както следва: всяка първа и трета събота и неделя от месеца, с преспиване в съботната нощ, с право на бащата да взема детето в 9.00 ч. в събота и да го връща в 19.00 ч. в неделя в дома на майката. В останалата част, решението на първата инстанция, с която е определен режима на лични отношения през лятото, Коледните и Новогодишните празници, В. празници, пролетната ваканция и на рождения ден на детето, е потвърдено от въззивния съд и не е предмет на касационното обжалване. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд, като поддържа, че в обжалваната част решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпреки доводите, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на конкретно посочена от касатора съдебната практика на ВКС, според която при установена силна емоционална връзка между родител и дете и при доказан висок родителски капацитет у родителя, който не упражнява родителските права, следва да му бъде определян максимално широк режим на лични контакти, не са формулирани правни въпроси на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Такива са формулирани на основание на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, без изложение на надлежна обосновка на допълнителния селективен критерий съгласно разясненията, дадени в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, доколкото изводите на съда противоречат на чл.8 на ЕКЗПЧОС и не съответства на позитивното задължение на държавата да улеснява и насърчава поддържането на семейни отношения, когато това е в интерес на детето, а напротив създава неоправдани пречки за изграждането и съхраняването на пълноценна връзка между родител и дете. Твърди се, че обжалваното решение е и явно необосновано, тъй като е постановено при липса на изложени съображения за най-добрия интерес на детето, което е довело и до ограничаване режима на лични отношения, без да се посочи как това ще послужи за благото на детето. Насрещната страна – Т. Ж. К., чрез адв. Т., поддържа становище, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и на ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество на жалбата поддържа, че изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на решението, са неоснователни. За да отмени частично решението на първоинстанционния съд относно определения режим на лични контакти, а именно: бащата да взема детето в 18,00 ч. в неделя на първата седмица и на третата седмица след влизане на решението в сила и да го връща на майката съответно в 18,00 ч. в неделя на втората седмица и в 18,00 ч. на четвъртата седмица, въззивният съд е намерил за основателни доводите на въззивницата Т. К., че при определяне режима на лични отношения, не е съобразено задължителното разрешение, дадено в т.2 от ТР № 1/3.07.2017 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС, според което разпоредбата на чл.59, ал.2 СК изключва възможността родителските права да бъдат предоставени за упражняване съвместно на двамата родители в случай, че не се постигне споразумение по упражняването им. Изложил е, че в настоящия случай между майката и бащата на малолетното дете има спор за упражняването на родителските права, както и че родителите имат нетърпими лични отношения помежду си, довели до постановяване на решения по реда на ЗЗДН. При положение, че детето понастоящем живее при майка си в [населено място], където е определено и неговото местоживеене и решението в тази част като необжалвано е влязло в сила, според въззивният съд остава неясен въпроса, при така определения от първата инстанция режим /първа и трета седмица от месеца при майката, а втора и четвърта седмица – при бащата/, къде детето ще посещава училище – в [населено място], където живее майка му или в [населено място] където живее баща му. Посочил е, че по делото няма ангажирани доказателства за твърденията на бащата, че е наел жилище в [населено място]. При тези данни съдът е приел, че интересът на детето и правилното приложение на закона изискват определяне на нов режим на лични отношения, при който детето да живее при майка си през делничните дни от месеца, за да може спокойно да посещава училище по определеното си вече местоживеене в [населено място], а личните отношения с неговия баща да се осъществяват всяка първа и трета събота и неделя от месеца, с преспиване в съботната нощ, като бащата взема детето от дома на майката в 9.00 ч. в събота и го връща в 19.00 ч. в неделя в дома на майката. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд и при извършената служебна преценка - в изпълнение на правомощията си да следи за интересите на ненавършилите пълнолетие деца, настоящият състав на ВКС приема, че е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния правен въпрос: Кои обстоятелства трябва да вземе предвид съдът, когато преценява най-добрия интерес на детето при вземане на решение за определяне на по-широк режим на лични отношения между детето и неотглеждащия родител, за да се провери дали въззивният съд е дал разрешение в противоречие с разясненията, дадени с ППВС № 1/12.11.1974 г., както и с казуалната практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 56/2025 г. на IV г.о., по гр.д. № 874/2025 г. на IV г.о., по гр.д. № 4149/23 г. на IV г.о. и част от цитираната в него казуална практика на ВКС. Формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като по начина, по който част от тях са формулирани – абстрактно и теоретично, а друга част представляват фактически въпроси, не покриват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото те не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили крайните му изводи. Единствено въпросите свързани с обстоятелствата, които съдът е длъжен да вземе предвид при определяне на максимално широк режим, за да бъде защитен най-добрият интерес на детето, покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, като последните се свеждат до формулирания по-горе от състава на ВКС правен въпрос, по който следва да бъде допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касационният състав намира, че за преценка на правилността на въззивното решение в обжалваната част е необходимо да изслуша двамата родители. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът следва да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 15,34 евро по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Цитирани разпоредби

11