Определение № 4102 от 18.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3192/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Б. Н., против решение № 367 от 22.03.2023 г. по гр. дело № 3240/2022 г. на Пловдивски окръжен съд, потвърждаващо решение № 260483 от 26.10.2022 г. по гр. дело № 9804/2020 г. на Пловдивски районен съд, с което са уважени предявени от П. В. Г. и Т. В. Т. против В. Б. Н. искове за признаване притежаването им въз основа на наследствено правоприемство от В. Н. Х., починал през 1948 г., и давностно владение при равни квоти на право на собственост върху реална част с площ от 72 кв.м, заключена по т. 7-2-13 от Приложение № 6 към допълнителната техническа експертиза от 31.05.2022 г., която площ е погрешно заснета към собствения на В. Б. Н. имот № *, за който са отредени УПИ * и УПИ *, вместо към притежавания от тях имот № *, за който са отредени УПИ * и * по действащия кадастрален план на [населено място], одобрен със заповед № 173 от 26.10.1987 г. на ОНС – Пловдив, и осъждането му да им предаде владението на тази площ от 72 кв.м, заключена по т. 7-2-13 от Приложение № 6 към същата експертиза на основание чл. 108 ЗС. При възпроизвеждане на потвърденото първоинстанционно решение в обжалвания съдебен акт са посочени с друго описание имотите, отредени за имот № *, което съставлява очевидна фактическа грешка, поправима от постановилия го съд. Обжалваното решение е и изменено по реда и условията на чл. 248 ГПК с осъждането на В. Б. Н. да заплати на другата страна сумата от 1000 лева, представляваща разноски по производството. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, водеща до липсата на мотиви. Иска отмяна на решението. Не претендира разноски. В изложението към подадената касационна жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се навежда основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като се поставя уточнения и конкретизиран от касационната инстанция правен въпрос за задължението на въззивния съд да изложи мотиви с обсъждане на всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си. Посочва този въпрос да е разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с решение № 752 от 18.11.1988 г. по гр. дело № 637/88 г. на ВС, III г. о., решение № 218 от 2.01.2019 г. по гр. дело № 2033/2018 г. на ВКС, III г. о., ГК, и решение № 190 от 7.02.2020 г. по гр. дело № 24/2019 г. на ВКС, I г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационната жалба П. В. Г. и Т. В. Т. са подали отговор на касационната жалба, в който се излагат правни съображения както за бланкетни твърдения от касатора за основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и отсъствие на такива за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по предявени от П. В. Г. и Т. В. Т. против В. Б. Н. искове за собственост относно реална част от имот с площ от 72 кв.м, която им принадлежи въз основа на наследяване от техния баща В. Н. Х., починал през 1948 г., и осъществено давностно владение от 1963 г. до 2019 г., която част неправилно е включена в очертания на имот № *, за който са отредени УПИ * и УПИ *, собственост на В. Б. Н., вместо в собствения им имот пл. № *, с отредени за него УПИ * и УПИ * в кв. 29 по регулационния и кадастрален план на [населено място], [община], и владението върху която част им е отнето през 2019 г. посредством изградена от ответника (сега касатор) ограда с премахване на част от съществувалите ограда и оранжерии на границата между имотите. Обосновават неправилното й включване в имота на ответника поради изместването по плана от 1987 г. на източната граница на имота им по предходния план в северната й част на запад, която те са владели от извършената през 1963 г. делба на парцел * на самостоятелни парцели * и * по изготвена скица-проект, отразена в действалия към този момент за селото план от 1936 г., и площта и границите на които не били отразени по материализираните на място граници в действащия план в източната им граница на имота, като спорната част от имота се заключвала по т. 7-2-13 от Приложение № 6 към допълнителна техническа експертиза. Ответникът В. Н. е оспорил така предявените искове, възразявайки че ищците П. Г. и Т. Т. не са собственици на спорната част от имота, тъй като дворното място след разделянето му по уговорка между наследодателите на страните нямало материализирана граница между имотите № * и № * и всеки ползвал дворното място и стопанисвал своите сгради и терен, като при предприето от него през 2019 г. трасиране на парцелните граници установил несъответствие във фактически отразената на място граница на имота и посочената в КРП и поставил с премахване на съществуваща постройка на временни заграждения. За да постанови обжалваното въззивно решение, въззивният съд е приел за установено, че по КРП на [населено място], одобрен със заповед № 739 от 1936 г., е съществувал общ парцел * в кв. 16 по плана на селото на праводателите на страните. В този план на селото се отразило последващото по съгласие на праводателите им – Р. Н., Б. Н. и З. Н., последната съпруга на В. Х., починал на 25.07.1948 г., разделяне на общия парцел * на парцел * и парцел * в кв. 16 по плана на селото по линията на подписаната от тях скица-проект от 03.12.1963 г. За границата между двата имота ответникът е предприел действия по трасиране, за което бил изготвен протокол № 135 от 08.11.2018 г. от „Десплан“ ООД въз основа на нотариален акт № 16 от 09.01.1984 г. за дворно място от 1440 кв.м., представляващо парцел * в кв. 16 по плана на [населено място]. От приетите заключения на основна и допълнителна технически експертизи, пояснени от вещото лице при неговото изслушване при разглеждане на делото, е установено, че при проследяване на регулационния статут на общия парцел * в кв. 16 по плана на [населено място] от 1936 г. и границите по този план и скицата-проект е налице съвпадение в общото разстояние в северната им част на бившия парцел * в размер на 56 м в точките 1-3 по скицата-проект, като след отразяването на скицата-проект в плана на [населено място] от 1936 г. парцел * на праводателите на ищците по скицата-проект е посочен като парцел *, без да са установени причини в техническата документация. При изчисление по графичните данни на площите по плана парцел * в кв. 16 е с площ от 1455 кв. м, а парцел *. - 1410 кв.м, а по скицата-проект площта за парцел * е 1421 кв.м, а за парцел * (по плана парцел *) в кв. 16 - 1457 кв.м. Кадастърът на плана от 1987 г. съответствал на материализираните граници на място, но по плана от 1936 г. по отношение на северната граница на общия парцел * в кв. 16 около 56 кв.м била налице грешка в плана на [населено място] от 1987 г. Предвидените по предходния план (този от 1936 г.) парцели * и * в кв. 16 по плана от 1987 г. се явявали заснети като имоти по приложена регулация за имоти № * и № * в кв. 29 по плана, за които се отреждали съответно УПИ * и УПИ * и УПИ * и *, и по който план нямало придаваеми части между имотите. Според вещото лице линията по т. 7-13 в приложенията към допълнителната експертиза представлявала границата между процесните имоти по плана от 1936 г. и скицата-проект от 1963 г. и по която станало разделяне на общия парцел * по плана от 1936 г., като по този план регулационната граница между имотите след разделянето на общия парцел не съвпадала с имотната граница по плана от 1987 г., а разликата от 72 кв.м, заключена по т. 7-2-13 по приложение № 6 от експертното заключение, се отразила в имот № * на ответника. Установена е и материализирана на място след трасиране на имота на ответника ограда от бетонови колове и градинска мрежа, за поставянето на която се премахнала част от конструкция на съществували в имота на ищците оранжерии. Обсъдил е въззивният съд и събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите К. П. - родственица по сватовство на ищците, и св. А. Н., ангажиран от ответника. Първият свидетел посочвал за преки впечатления относно процесния имот на ищците, неговото владение във времето от тях поради обработването на имота от нея и покойния й съпруг, начина на обозначаване на източната материализирана на място граница чрез овощно дърво и циментови колове за граница, без ограда, както и тяхното разрушаване след трасирането на имота от ответника, включително и намиращи се в имота на ищците оранжерии, след възникнал конфликт между страните през 2019 г. В показанията си св. А. Н. сочила не за съществувала ограда, а за пътека между имотите на страните, служеща за граница, което се потвърждавало от наличието на постройка в имота на ищците и разрушаването на част от оранжериите им, последвано от поставянето на ограда след конфликта между страните. Въззивният съд е приел исковата претенция за основателна, тъй като по съгласие на праводателите на страните се установявало фактическо разделяне на имотите и материализирането му във времето на място е обективирало намерението им така за установяване на кадастралната граница между имотите на страните, за което сочили размерите на границите и площите на имотите по плана от 1936 г. и скицата-проект от 1963 г., отразена в действалия към момента на изготвянето й план от 1936 г., за процесната част от които възникнал спор с предприетото от ответника трасиране. За периода 1963 г. – 1972 г. липсвали данни за осъществявано от праводателите на ищците владение на имота след разделянето му, но такова се установявало от тях върху получения след разделянето имот, включително и върху спорната от него част, в границите по скицата-проект за периода от 1972 г. до 2019 г., когато е настъпил конфликтът между страните. Изложил е съображения, че за времето от 1973 г. до 2001 г. съгласно разпоредбата на чл. 59 ЗТСУ (отм., 2001 г. с пар. 20 от ЗР на ЗУТ, в сила от 31.03.2001 г.) е съществувало ограничение за придобиване на реална част от поземлен имот, но осъществяваното от ищците в предвидения от закона срок давностно владение върху имота – парцел *, понастоящем УПИ * и * в граници и площ по скицата-проект от 1963 г., включващи и спорната реална част с площ от 72 кв.м, установява придобиване от ищците на собствеността върху посочения имот и спорната реална част, установена по размер и граници в Приложение № 6 по експертното заключение, която фактически се присъединява към останалата част на имота на ищците, допустимо на основание чл. 200 ЗУТ. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновава. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективи-рана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с актове на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Посоченият процесуалноправен въпрос в изложението към касационната жалба, изведен от задължението на въззивния съд да изложи мотиви с обсъждане на всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си, изпълва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се отнася до включени в предмета на спора твърдения и доводи на страните и по него е налице произнасяне от въззивния съд при формиране на изводите му, обусловили изхода на спора. По този въпрос обаче не се обоснова допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В обжалваното решение въззивният съд в съответствие с трайно установена практика на ВС и ВКС, включително и на посочената в изложението, е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателствени средства, включително експертни заключения и свидетелски показания при обсъждането на регулационното отреждане на спорния имот и осъществяваното давностно владение на същия по граници и площ по скицата-проект от 1963 г., отразени в плана на [населено място] от 1936 г. и включващ спорната част от имота. Проследил е въз основа на експертните заключения регулационното отреждане на имота по плановете от 1936 г. и 1987 г., от които е установена по отношение на северната граница на общия парцел * в кв. 16 грешка в отразяването й по плана на селото от 1987 г. и липса на придаваеми части между имотите, като е обсъдил и събраните доказателствени средства за осъществявано от ищците и ответника владение върху спорната част от имота, поради което не може да се изведе и твърдяното от касатора несъобразяване с разясненията, дадени в ТР № 3/1993 г. по тълк. дело № 3/1993 г. на ВС и ТР № 8/2014 г. по тълк. дело № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. Оценката на събраните доказателствени средства е направена от въззивния съд във връзка с доводите и възраженията на страните и отразявайки в мотиви към решението приетите за установени релевантни за спора факти и приложими норми. Несъгласието на касатора с този анализ, обем и оценка на събраните доказателствени средства, респ. с крайния решаващ извод на съда за съществуването на спорно право, съставляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение и за необоснованост на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. Същото е постановено от съд в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съд, изготвено е в писмен вид и е подписано, изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание, и е постановено по редовна искова молба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази молба. Не е налице и видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост на обжалваното решение. При този резултат на ответниците по касационната жалба – П. Г. и Т. Т., подали отговор и направили своевременно искане, следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят претендираните разноски в производството пред касационната инстанция в размер на 1000 лева, представляващи адвокатски възнаграждение по представения към отговора договор за правна защита и съдействие. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.