Определение № 213 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. Л. от [населено място] срещу въззивното решение на Апелативен съд-В., постановено на 02.11.2012г. по гр.д.№160/2012г.,с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд,с което е прието за установено по отношение на касатора,че Д. Г. Т. е собственик на недвижим имот,находящ се в [населено място], [улица] пълен идентификатор по кад.карта №.....,представляващ тавански жилищен етаж с отделен вход,състоящ се от четири стаи,хол,две кухни, коридор и две сервизни помещения,със ЗП от 179кв.м.,ведно с 22% ид.части от общите части на сградата и от дворното място,в което е построена,въз основа на непрекъснато владение в продължение на 10 години на основание чл.79,ал.1 ЗС. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК е посочено,че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за приложимостта на презумпцията на чл.69 ЗС в хипотеза,при която фактическата власт е придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по чл.243 ЗЗД/ и липса на уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение в противоречие с практиката на ВКС,както и по въпроса по приложението на чл.200 ЗУТ в хипотеза,когато упражняващото фактическата власт лице не е ползвало целия имот,а само реална част от него,която не представлява самостоятелен обект. В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Д. Г. Т. изразява становище,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване ,като съображенията за това са следните: В обжалваното решение по поставения от касатора въпрос за приложимостта на презумпцията по чл.69 ЗС в хипотеза,при който фактическата власт е придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по чл.243 ЗЗД/ и липса на уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение е прието,че началният момент,от който Д. Т. е започнал да владее имота с намерение за своене е от началото на 1999г., тъй като обстоятелствата по прекратяването на пълномощията му от М. Н. са се развили като хронология през 1998г.,по което не се спори. Прието е,че тогава у Д. Т. е възникнала идеята,че спорният имот му е предоставен от Н. като “възмездие за свършената от него работа”. Прието е,че презумпцията на чл.69 ЗС,че владелецът държи вещта като своя не е оборена от ответника по предявения иск,който е обвързан от нея. Прието е също така,че това,че собственикът не владее имота,а позволява на трето лице да осъществява едно от неговите правомощия,ведно с факта ,че не извършва каквито и да е действия,за да си възвърне владението върху имота,е индиция,която изгражда вътрешното убеждение на съда,че Д. Т. е владял имота за себе си. По същия въпрос в постановено по реда на чл.290 ГПК решение №291/09.08.2010г. по гр.д.№859/2009г. на ІІ ГО на ВКС е прието,че за да промени държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота,която да е открито демонстрирана спрямо собственика. В постановено по реда на чл.290 ГПК решение №270/20.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г. на ІІ ГО на ВКС е прието,че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане,колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя,тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение,в негова полза започва да тече придобивна давност,но за да се приеме,че е налице завладяване,е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително за себе си,следва да намери външна проява чрез действия,които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец,което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Прието е,че в такава хипотеза в тежест на този,който се позовава на придобивна давност е да установи,че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В решение №145/14.06.2011г.,постановено по гр.д.№627/2010г. на І ГО е прието,че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност,защото не могат да се черпят права от поведение по време,когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани. В т.4 на ППВС №6/1964г. пък е прието,че наличието на договор или друг юридически акт,с който се отстъпва държане,изключва презумпцията на чл.69 ЗН. Според настоящия състав така изложените в изброените по-горе съдебни актове съображения обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280,ал.1,т.1 ГПК-поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС. По въпроса,касаещ приложението на чл.200 ЗУТ според настоящия състав не е налице основание за допускане на касационно обжалване,тъй като довод за упражняване на фактическа власт само върху реална част от имота,която не е обособена като самостоятелна не е въведен своевременно в производството. Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение