Определение № 381 от 30.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 645/2023 г.

Производството е по реда на чл.274,ал.3 ГПК, образувано по частни касационни жалби с идентично съдържание, подадени от „Феникс-Дупница”ООД, Е. Д. И. и К. В. И. - ответници в първоинстанционното производство по предявения срещу тях иск по реда на чл.422 ГПК срещу Определение № 2383 по ч.гр.д.№ 2558/2022г. на АС София, с което е потвърдено определението от 16.06.2022г., постановено по гр.д.№ 87/2021г. на ОС Кюстендил. С него първоинстанционният съд в производство по чл.248 ГПК, образувано по молби на ответниците, е оставил без уважение искането им за изменение на постановеното по делото решение в частта за присъдените в тяхна полза разноски като им бъдат присъдени в пълен размер разноските за заплатеното от тях адвокатско възнаграждение. Искането в частните касационни жалби е за отмяна на обжалваното определение и присъждане изцяло на разноските за първоинстанционното и заповедното производство. Оспорва се правилността на извода за приложение на разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК. Твърдението е, че приложение следва да намери хипотезата на чл.78,ал.3 ГПК, тъй като отсъства признание и уважаване на предявените срещу тях искове, а те са отхвърлени като погасени чрез плащане. Поддържа се е, че атакуваното определение постановено при съществено нарушение на процесуалните норми, актът не е мотивиран и не съдържа отговор на възраженията в частните жалби, с които апелативният съд е бил сезиран. В идентичните изложения на основанията за допускане на частното касационно обжалване са поставени девет въпроса, чийто отговор според жалбоподателите следва да бъде даден в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК по приложението на разпоредбите на чл.78, ал.2, ал.3 и ал.4 ГПК - 1 /„Има ли право на ответника да получи направените в заповедното и в исковото производство разноски, когато ответникът е платил в хода на производството, поради което съдът е отхвърлил иска поради неоснователност на иска?; 2/ „ Дължат ли се на ответника направените от него в заповедното и исковото производство разноски, когато ответникът е платил в хода на производството, но ищецът не е оттеглил иска, поради което съдът е отхвърлил иска?”; 3/ „ При липса на признание на иска, но наличие на поведение на ответника, с което е дал о повод за завеждане на делото, дължат ли се на ответника разноските по делото, ако съдът е отхвърлил иска?”; 4/ „ Има ли значение поведението на ответника, с което е дал о повод за завеждане на делото, за отговорността за разноските на ответника при липса на признание на иска и ако съдът е отхвърлил иска?”; 5/ „ Има ли право ответникът да получи направените от него разноски не само когато предявеният иск срещу него е отхвърлен, но е дал и повод за завеждане на делото?” 6/ „ Може ли празнота в процесуалния закон относно отговорността за разноски при отхвърляне на иска поради плащане по време на процеса да се запълва чрез прилагане по аналогия на чл.78,ал.2 ГПК ?”; 7/„ Може ли съдът да се позовава на неотносими разпоредби в закона - чл.78,ал.2 ГПК, въз основа на което да отказва разноски на ответника при отхвърляне на иска?”; 8/ „ Може ли съдът да се позовава на неотносими разпоредби в закона - чл.78,ал.2 ГПК, въз основа на което да дерогира правило, установено в чл.78,ал.3 ГПК? Разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК в хипотеза на направени от ответника разноски и отхвърляне на иска поради плащане в хода на процеса, имат ли примат пред разпоредбата на чл.78,ал.3 ГПК?”; 9/ „ Нарушен ли е принципът на равенство на страните в чл.9 ГПК, когато съдът превратно тълкува разпоредби на чл.78 ГПК и запълва празноти в ГПК, чрез което присъжда резултат - прилага правилото на чл.78,ал.2 ГПК - противен на закона - чл.78,ал.3 ГПК, който резултат реализира защита само на ищеца? ”. Приложното поле на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е обосновано с доводите, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като ще се осуети възможността чрез превратно тълкуване на закона да се откаже присъждане на ответника на съдебни разноски при отхвърляне на иска. Според жалбоподателите непълнотата в закона и липсата на съдебна практика обусловят основание за допускане на касационното обжалване. 10/ Десетият въпрос - „ Може ли разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК да се тълкува по аналогия или по аргумент на противното относно други правила, каквито са тези по чл.78,ал.3 и ал.4 ГПК. Необходима ли е изрична норма за това?” е поставен в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК като се твърди противоречие с определението по т.д.№ 1440/2017г. на ІІ т.о. на ВКС. 11/ Жалбоподателите се позовават и на очевидна неправилност. Твърдението е, че в тежест на ищеца са разноските, направени от ответника съобразно отхвърлената част на иска-чл.78,ал.3 ГПК. Проведеното от апелативният съд тълкуване на разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК, която не може да се тълкува нито по аналогия нито разширително, при приложима за спора разпоредбата на чл.78,ал.3 ГПК, според обжалващите е contra legem. Поддържат, че разпоредбата на чл.78,ал.2 ГПК, регламентираща възлагане на разноските върху ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, не може да се тълкува нито по аналогия нито по аргумент за противното, тъй като предвижда изключение от правилото на чл.78,ал.1 ГПК; преценката дали страната с поведението си е дала или не повод за завеждането на делото, обуславяща натоварването й с разноските на другата страна, е валидна само в хипотезата на чл.78,ал.2 ГПК при уважен иск и то само в полза на ответника. Отговор от ищеца „Уникредит Булбанк”АД не е постъпил. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е констатирала, че с първоинстанционното решение окръжният съд е отхвърлил предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Уникредит Булбанк“ АД срещу „Феникс Дупница“ ООД, Е. Д. И. и К. В. И. искове за признаване за установено по отношение на тях съществуването на вземания на банката, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 1946/2020г. на РС Дупница, с източник договор за банков кредит - овърдрафт № 60/07.07.2008г. и анекси към него като освен присъдените в полза на ищеца разноски, окръжният съд е осъдил банката да заплати на „Феникс Дупница“ ООД сумата 93,29 лв. - разноски по компенсация за исковото производство; осъдил е на основание чл. 38, ал. 2 ЗА банката да заплати на двамата адвокати, представители по пълномощие на ответниците - физически лица адвокатско възнаграждение в размер на по 348,92 лв. Съставът на САС е посочил, че за да отхвърли исковете и да разпредели по посочения начин отговорността за разноските между страните, първоинстанционният съд е приел, че след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и преди предявяване на иска е била платена сумата 1 698,92 лв., а останалата част от сумите, предмет на исковете, е била погасена в хода на исковото производство през м.08.2021г., съобразно заключението на изслушаната експертиза и признанието на ищеца - факти, съобразени на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Въззивната инстанция е съобразила и, че за да постанови обжалваното определение в производството по чл. 248 ГПК, с което е отказано исканото от ответниците изменение на решението в частта за разноските като бъде присъден пълният размер на адвокатското възнаграждение, ОС е приел, че отхвърлянето на исковете, оспорени от ответниците (подали, видно от приложените заповедно и исково производство, и възражения по чл. 414 ГПК, и отговори на исковата молба), е постановено поради настъпил в хода на делото факт, а ответниците, дали повод за завеждане на делото и оспорили исковете, по аргумент от противното от правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК следва да поемат заплащането на разноските на ищеца без тези, съразмерни на сумата, платена след издаване на заповедта за изпълнение, които са присъдени на ответниците. Въззивната инстанция е счела частните жалби срещу първоистанционното определение по чл.248 ГПК са неоснователни по следните съображения: За произнасяне по поставения за разглеждане процесуален въпрос, съдът изхожда от положението, че съдебните разноски са разходи, които правят страните във връзка с водене на делото, необходими за извършването на поисканите от тях и по инициатива на съда процесуални действия. Кой от насрещните страни е носител на притезанието за разноски, урежда процесуалният закон. Поначало се възмездяват разноските на страната, спечелила делото. Съгласно чл. 81 ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. В този смисъл страната се легитимира като носител на вземането за разноски с акт на съда, пред който те са сторени. Според чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца, а нормата на чл. 78, ал. 3 ГПК гласи, че ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Принципно и в приложение на цитираната норма на чл. 78, ал. 3 ГПК при отхвърляне на иска разноските за производството, в това число и тези на ответника, се възлагат на ищеца. По аргумент от правилото, формулирано в чл. 78, ал. 2 ГПК вр. чл. 46, ал. 2 ЗНА, за разпределение на отговорността за разноски обаче отговорността за разноски на ищеца по чл. 78, ал. 3 ГПК не може да бъде реализирана, когато след предявяването на иска, поради доброволно погасяване на задължението - факт, от значение за спорното право, който съдът взема предвид, искът се отхвърли. Поради липса на изрична уредба на такава хипотеза в процесуалния закон, се налага празнотата в закона да бъде отстранена като се изхожда именно от общия принцип за възлагане на отговорността за разноски, уреден в чл. 78, ал. 2 ГПК, и при решаване на въпроса за разпределяне на отговорността за разноските се изследва причината за отхвърляне на иска и поведението на ответника през призмата на повод за завеждане на делото. В обсъжданата процесна хипотеза, исковете са предявени поради правен спор с насрещните страни и са отхвърлени поради доброволното изпълнение от ответниците, а не поради основателността на релевираните от тях възражения от защитата им по същество срещу исковете. Като се изходи от поведението на ответниците преди да настъпи погасяване на задължението, предмет на исковете, поради което те са отхвърлени (без да може да се пререшава в производството по чл. 248 ГПК основанието за отхвърляне), се налага извод, че те неоснователно са предизвикали правния спор и в разглеждания случай отхвърлянето на исковете няма за правна последица приложението на нормата на чл. 78, ал. 3 ГПК. С оглед изложеното по-горе, въззивният съд счете, че няма основание още разноски в производството, сторени от ответниците, както и адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ, т.е. целият размер на претендираните от ответниците разноски, да се присъдят в конкретния случай в тежест на ищеца, чрез исканото изменение на решението в частта му за разноските, в което съдът е разпределил отговорността за разноски (т. 12 ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК на ВКС), съответно няма основание да се приеме, че ищецът няма право на сторени от него разноски в исковото производство преди погасяване на задълженията, предмет на спор. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване пряко произтича от тезата на частните жалбоподатели, която е залегнала във всеки един от поставените въпроси - че те като ответници по иск за парично вземане, по отношение на които искът е отхвърлен поради погасяване на задължението им чрез извършено в хода на процеса плащане, имат право на разноски съразмерно с така отхвърлената част от иска на основание чл.78,ал.3 ГПК. Настоящият състав се присъединява към даденото разрешение в Определение № 511 от 29.07.2013г. по ч.гр.д.№ 1499/2013г. на състав на 4 г.о. на ВКС и споделя виждането, че: Когато ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, той не може да се позовава на разпоредбата на чл.78,ал.3 ГПК. Смисълът на тази разпоредба е да се овъзмезди ответникът, който поради неоснователно предизвикания съдебен спор от ищеца, е бил принуден да се защитава и да прави разноски. Т.е., това е специална хипотеза на обезщетение. Такава е и логиката на чл. 78, ал. 2 ГПК - ищецът е носител на защитаваното материално право, но то не се оспорва от ответника нито извънсъдебно, нито в хода на процеса. Обратното, ако ответникът оспорва правата на ищеца и е станал причина за завеждане на иска, който по-късно по независещи от ищеца причини стане неоснователен, тогава тежестта за разноските остава за ответника. При осъдителни искове, ако ответникът признае иска /т.е., неговата основателност/, но не предложи изпълнение, тогава съдът, ако установи също основателността на претенцията, ще осъди с решението си ответникът да изпълни. Тогава ответникът по силата на чл. 78, ал. 1 ГПК ще дължи на ищеца разноски. Ако ответникът изпълни в хода на делото, тогава с решението си съдът ще отхвърли иска, но ще осъди ответника за разноски, ако последният е станал причина за завеждане на иска. При положение, че към датата на предявяване на иска вземането не е било изискуемо, но по-късно, в хода на процеса е станало такова и именно тогава ответникът е изпълнил, тогава последният няма вина за предявяване на иска. В този случай, по арг. от чл. 78, ал. 2 ГПК ищецът е този, който ще отговаря за разноски. Но, ако вземането е било ликвидно и изискуемо към датата на предявяване на иска, оспорвано преди това или в хода на процеса и погасено при висящо дело, тогава ответникът няма право на съдебно-деловодни разноски, а напротив – дължи разноски на ищеца. По същата логика следва да се урежда въпросът за отговорността за разноски, когато ответникът е изпълнил в хода на процеса и поради това ищецът се е отказал или оттеглил иска. Това разрешение е изцяло приложимо към настоящия спор, в който ответниците са подали възражение срещу издадената заповед, което пряко е обусловило необходимостта от завеждането на иска по реда на чл.422 ГПК, оспорили са и установителните искове и едва в хода на исковото производство са изпълнили задължението си, поради което в тяхна полза не е възникнало вземане за разноски за защитата си срещу иска, който са погасили чрез плащане в хода на исковото производство. Поради изложеното, искането за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК е неоснователно. Не е налице и противоречие на обжалвания акт на въззивната инстанция с определението по ч.т.д.№ 606 от 24.10.2017г. по ч.т.д.№ 1440/2017г., с което не е допуснато частно касационно обжалване съвсем различна хипотеза - искане на ищеца разноските по делото при прекратяването му, да бъдат възложени върху насрещната страна на основание чл.78,ал.2 ГПК с твърдения, че с поведението си ответникът е дал повод или е станал причина за завеждане на иска. По съображения че въззивното определение е в пълен синхрон с практиката, обективирана в цитираното определение на 4 г.о. на ВКС, изключена е вероятността то да е очевидно неправилно. Мотивиран от горното, Върховния касационен съд, ТК, І т.о: