Определение № 893 от 27.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4013/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. М. С., чрез адв.М. С., против решение № 502/10.04.2022г. по в.гр.д.№ 2374/21г.по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от касатора срещу „Инвестбанк“ АД иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено, че не дължи сумата от 50 000 евро, за която е издаден изпълнителен лист по гр.д.№ 1104/2016 на РС Плевен, като погасена по давност. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение и уважаване на иска, като твърди, че в разрез с доказателствата по делото и практиката на ВКС е определена датата 19.02.2016г. като такава за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а твърдението му, че вземането за 50 000 евро било погасено по давност преди издаване на заповедта за изпълнение и преди образуване на изпълнителното производство, е останало недоказано поради допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила. Обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1/ Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установи обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните? 2/ Кога настъпва преклузията по чл. 146, ал.3 ГПК и какви са задълженията на въззивния съд при наведени във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения в тази насока? 3/ Представлява ли заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 т.2, предл. 2-ро ГПК документ, с който кредита е обявен за предсрочно изискуем? Ответната страна – Инвестбанк АД, оспорва касационната жалба и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да постанови решението си, въззивният съд е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка, съгласно която ищецът е длъжник на ответника по силата на изпълнителен лист от 22.02.2016г., издаден по ч.гр.д.№ 1104/2016г., РС Плевен; по същия е образувано изпълнително дело № 243/2016г. по описа на ЧСИ Н. В.; предприетите по това дело изпълнителни действия срещу ищеца са от 19.07.2016г. и от 16.03.2017г.; исковата молба е подадена на 22.10.2020г. При тези факти, въззивният съд е приел, че в приложение разрешенията по т.10 ТР № 2/26.06.2015г. погасителна давност тече от 16.03.2017г. и към 22.10.2020г. не е изтекъл необходимият петгодишен срок. Отказал е да разгледа възраженията на ищеца, че вземането му е погасено по давност преди издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист предвид обстоятелството, че ищецът не е възразил срещу заповедта за изпълнение и същата е стабилизирана, а по реда на чл. 439 ГПК ищецът може да се позове само на факти, настъпили след приключване на производството, по което е издадено изпълнителното основание. Независимо от това е посочил, че ищецът не може да оспорва собственото си твърдение в исковата молба, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем на 11.03.2015г. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора въпроси нямат връзка с решаващите изводи в обжалваното решение. Всички те касаят поддържаната и с касационната жалба теза на ищеца, че вземането на банката е погасено по давност преди образуване на изпълнителното дело, а тя е ирелевантна за предмета на исковата претенция по чл. 439 ГПК, с която се оспорва изпълнението. Въззивният съд не е препращал към мотивите на първоинстанционния съд, а е изложил свои по всички оплаквания във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение. Те се изчерпват с развитие на довода на ищеца, че вземането на банката е погасено по давност преди образуване на изпълнителното дело. Този довод и направените във връзка с него доказателствени искания са извън предмета на спора, както е приел и въззивният съд. Относимите към ликвидността и изискуемостта на вземането факти, които са могли да бъдат посочени в срока за възражение по чл. 414 ГПК, не са основание на исковата претенция по чл. 439 ГПК. Съгласно чл. 439, ал.2 ГПК тя може да се основе само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание т.е. на такива настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, което в случая е станало през 2016г., когато е изтекъл срокът за възражение по чл. 414 ГПК срещу връчената на ищеца заповед за изпълнение. Затова, както по същество е приел и въззивният съд, възраженията на ищеца, свързани с предсрочната изискуемост на кредита, са преклудирани, а доказателствените искания в тази връзка – неотносими. В заключение, предвид липсата на общия селективен критерии по чл. 280, ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. На ответника по касация се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство, които съдът определя на 100 лева. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІІІ ГО