Определение № 835 от 04.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 920/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Миз“ ООД, [населено място], срещу решение №59/20.02.2023г. по в.т.д.№636/2022г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №240 от 23.06.2022г. по търг. дело №951/2021г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която „Миз“ ООД е осъдено да заплати на „Рекин Инвест“ ЕООД сумата от 186 040, 40 лева, представляваща неизплатена продажна цена на предадено количество царевица по договори за търговска продажба на царевица, обективирани в издадените от продавача „Рекин Инвест“ЕООД фактури, а именно: 1. фактура №2332 от 12.08.2021г., по която има неизплатен остатък от 9506,80 лева; 2. фактура №2343 от 26.08.2021г. на стойност от 32 229,60 лева; 3. фактура №2356 от 13.09.2021г. на стойност от 36 395,20 лева; 4. фактура №2379 от 28.09.2021г. на стойност от 25 918,40 лева; 5. фактура №2391 от 11.10.2021г. на стойност от 26 921,20 лева; 6. фактура №2412 от 27.10.2021г. на стойност от 39 906,40 лева; 7. фактура №2422 от 08.11.2021г. на стойност от 15 162,40 лева, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати сумата 4372,44 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на продажната цена на царевицата в размер на законната лихва върху присъдените главници, считано от падежа на всяка една фактура до 21.12.2021г., ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от 22.12.2021г. - датата на исковата молба, до окончателното заплащане на дължимите суми, както и в частта, с която съдът е отхвърлил предявения от „Миз“ ООД, [населено място], против „Рекин Инвест“ ЕООД насрещен осъдителен иск за заплащане на сумата от 38 000 лева, като платена без правно основание по договор за продажба на 84 580 тона царевица, обективиран във фактура №2332 от 12.08.2021г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Касационният жалбоподател счита за необоснован извода на въззивния съд, че представените от ищеца с допълнителната искова молба преподписани кантарни бележки доказват доставеното количество царевица, с оглед съществуващите трайни търговски отношения между страните. Изтъква също, че е недопустимо след подаването на исковата молба да се променя съдържанието на кантарните бележки чрез преподписването им по молба на ищцовото дружество. Счита за неправилен извода на ПАС, че издадените протоколи по чл.117 ал.2 от ЗДДС нямат отношение към процедурата по анулиране на фактурите, като поддържа, че именно издаването на тези протоколи е процедурата, установена в закона за анулиране на фактури, като никъде в закона не е указано, че следва да се издават и кредитни известия. С оглед изложеното твърди, че въззивният акт е основан на превратно тълкуване на съдържанието на представените писмени доказателства, преподписаните кантарни бележки, както и на приложението на несъществуваща материалноправна норма, което е довело да изцяло необосновани и грешни фактически констатации на съда и погазване на правилата на формалната логика. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанието за допустимост на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/Допустимо ли е неподписани писмени частни документи / кантарни бележки/, представени от ищеца с исковата молба за доказване на правнорелевантни обстоятелства от предмета на доказване /за доставяне на съответните количества стоки по търговски договор за продажба/, след възражение на ответната страна, че тъй като същите не са подписани от лицата, приемащи съответната стока, няма как да се приемат за доказателство за настъпване на тези обстоятелства, като след така направеното възражение и представяне от ищеца с допълнителна искова молба отново на същите частни документи, вече подписани, същите да бъдат приети от съда, като доказателство за твърдените в исковата молба правнорелевантни факти / доставка на процесната стока/? 2/Допустимо ли е решаващият съдебен състав да обоснове решението си без посочване на приложимата материалноправна норма? Поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба „Рекин Инвест“ ЕООД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните са възникнали правоотношения по договори за търговска продажба на царевица, обективирани в издадените от продавача фактури, като всички фактури са осчетоводени както в счетоводството на ищеца, така и в това на ответника - купувач по договорите за продажба. Прието е за установено и частично плащане на сума в размер на 38 000 лева по първата издадена фактура №2332 от 12.08.2021г., по която е останал неизплатен остатък от 9 506,80 лева. Въззивният съд е счел за недоказано възражението на ответника „ Миз“ ООД, че не е осъществена реална доставка на общото количество царевица, отразено в представените по делото кантарни бележки. Във връзка с твърдението на ответника, че представените кантарни бележки не са подписани от лица, представляващи ответното дружество, тъй като само управителите на дружеството имат правомощието да осъществяват теглене на доставеното количество царевица и да подписват кантарните бележки, въззивният съд е изтъкнал, че между страните са съществували трайни търговски отношения, при това в продължение на повече от 20 години и през цялото това време приемането на доставените количества царевица и нейното претегляне е било осъществявано по един и същ начин, а именно от лицата, които са били на длъжност „птицевъди“, като се е позовал и на представената длъжностна характеристика за същата длъжност в ответното дружество, включваща дейност по изхранване на птиците с царевица. Наред с това е посочил, че в случая намира приложение презумпцията на чл.301 от ТЗ, тъй като всяка една от издадените от продавача фактури е осчетоводена и е включена в дневника за покупките на ответника - купувач, за нея е ползван данъчен кредит, поради което следва да се приеме, че търговецът е потвърдил извършените от трети лица действия по приемане на стоките. За недоказано е счетено и възражението на ответника, че процесните фактури са били анулирани, след като той е установил, че няма реална доставка на посочените количества царевица. Въззивният съд се е позовал на заключението на назначената по делото съдебно – икономическа експертиза, която не е установила да са били издадени кредитни известия или да е анулирана някоя от процесните общо 7 фактури към м. април 2022 г. Изтъкнал е, че липсата на доставка по фактурите и тяхното анулиране се установява чрез издаване на кредитно известие и уведомяване на НАП, като фактът, че ответникът е изпълнил задължението си и е издал протоколите по чл.117,ал.1,т.4 от ЗДДС няма отношение към процедурата по анулирането на фактурите, за което не са представени кредитни известия. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Първият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК няма характеристиката на правен, а съставлява оплакване срещу извършената от съда преценка на представените по делото доказателства и предполага проверка на извършените по делото процесуални действия от страните и съда. Също така въпросът не се явява единствено обуславящ за крайния изход на делото. Изводите за наличието на възникнало в полза на ищеца вземане за цената на доставена царевица, са формирани въз основа на съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал, а не само на представените от ищеца кантарни бележки, всяка от които в два екземпляра с различно съдържание / в първоначално представените копия липсват имената на лицата, подписали бележките, а след това са представени копия, видно от които в текста на оригиналните документи е извършена добавка, като са дописани имената на лицата, подписали бележките/. Въззивният съд е отчел изрично обстоятелството, че издадените от продавача фактури са осчетоводени и включени в дневника за покупките на продавача и купувача, като за тях е ползван данъчен кредит, с оглед на което съдът е приел, че търговецът е потвърдил извършените от третите лица действия по приемане на стоките. В тази връзка въззивният съд е съобразил и трайната практика на ВКС, обективирана в постановените по чл.290 от ГПК решение №166/26.10.2010г. по т.д.№991/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №96/26.11.2009г. по т.д.№380/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №46/27.03.2009г. по т.д.№546/2008г. на ВКС, II т.о., в които се приема,че фактурата може се приеме за доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника - купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на правоотношението и доказват неговото съществуване. Вторият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е свързан с предмета на спора, но не отговаря на общия критерий за достъп до касационно обжалване. Същият не налага тълкуване на приложима към спора правна норма, а съставлява оплакване за непълнота на мотивите на въззивния съд. Следва да се отбележи, че макар и въззивният съд да не е посочил конкретните разпоредби на ЗДДС, той е приел, че не е спазена предвидената в специалния закон процедура по анулиране на данъчни фактури. Доколкото такава процедура е регламентирана в ЗДДС, въззивният съд не се е позовал на несъществуваща правна норма, което би съставлявало особено съществен порок, водещ до очевидна неправилност на решението. Съобразно чл.115 от ЗДДС при намаление на данъчната основа или разваляне на доставки се издава кредитно известие. Съгласно чл. 115, ал. 2 от ЗДДС, известието се издава задължително не по-късно от 5 дни от възникване на съответното обстоятелство по ал. 1. Цитираните норми въвеждат в националното законодателство разпоредбата на чл. 90 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно Общата система на данък добавена стойност, според която в случаите на анулиране, разваляне, отказ или пълно или частично неплащане, или когато цената е намалена след извършването на доставката, основата се намалява съответно съгласно условия, които се определят от държавите-членки. Позоваването на съществуваща уредба в определен нормативен акт, макар и без същата да е изрично конкретизирана, само по себе си не може да обуслови неправилност на въззивния акт, освен ако приложимите разпоредби не са тълкувани и приложени правилно от въззивния съд. Също така от значение в случая е не само спазването на реда за анулиране на данъчни фактури, което може да бъде извършено само от техния издател, но и спазването на задължението на регистрираното лице - получател по доставката, за издаване на нов протокол по чл.117 ал.4 от ЗДДС при разваляне на доставка, за която първоначално е издаден протокол със съдържанието по чл.117 ал.2 от ЗДДС. Твърдения за издаване на протоколи по чл.117 ал.4 от ЗДДС не са въведени от касатора. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касационният жалбоподател обосновава твърдението си за очевидна неправилност с твърдения за необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд. Соченият порок би съставлявал касационно основание по чл.281 т.3 от ГПК и преценката за неговото наличие би могла да бъде осъществена само след допускане на касационно обжалване. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 т.3 и ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение. На ответника по касация не следва да се присъждат разноски, доколкото не са представени доказателства за заплащането на уговореното възнаграждение за представителство в касационното производство в общ размер на 19 530 лева по банков път. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд