Определение № 670 от 19.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 993/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника А. Н. С. срещу решение № 71 от 24.02.2023г. по т.д. № 639/2022г. по описа на Окръжен съд - Пазарджик, в частта, с която е потвърдено решение № 260160/05.04.2021г. по гр.д. 41/2020г. по описа на Районен съд - Панагюрище, в частта, с която А. Н. С. е осъден на основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сума в размер на 9 997,51 лв., представляваща непогасена главница по договор за кредит за текущо потребление от 12.03.2018г., ведно със законната лихва от дата на подаване на исковата молба - 24.01.2020г. до окончателното изплащане на сумата; сумата 1970,37 лв. - възнаградителна (договорна) лихва за периода от 05.04.2018г. до 11.11.2019г.; сумата 204,52 лв. - санкционна лихва за периода от 05.04.2018г. до 11.11.2019г., и сумата 199,95лв. - законна лихва за периода от 12.11.2019г. до 22.01.2020г., и са присъдени разноски по делото. Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е постановено по непредявени искове, доколкото исковете са уважени на незаявени с исковата молба основания. При условията на евентуалност поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като въззивният съд в изпълнение на вменените му с процесуалния закон задължения е следвало да обезсили постановеното по нередовна искова молба първоинстанционно решение. По тези доводи моли въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално отменено като неправилно. В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не формулира правен въпрос. Поддържа, че обжалваният съдебен акт е недопустим, а при условията на евентуалност, че е очевидно неправилен, с което обосновава искането си съдебното решение да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК. Ответникът по касация, “Банка ДСК“ АД, излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, защото липсва ясно формулиран правен въпрос, който да е от значение за изхода на конкретното дело. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира присъждане на разноски по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Въззивният съд с решението в обжалваната му част е приел, че от събраните по делото писмени доказателства се установява, че между страните е сключен договор за текущо потребление на 12.03.2018г., с който на ответника е отпуснат кредит за текущо потребление в размер на 10 000 лв. при договорен срок за издължаване на кредита от 60 месеца от датата на усвояването му на месечни вноски, включващи главница и лихва, според погасителен план към договора. Посочил е, че уговореният лихвен процент е променлив - 9,10%, формиран от стойността на шестмесечен SOFIBOR 0,163%, който при отрицателна стойност се приема за нула, и преференциална надбавка 8,937% при изпълнение условията на договорената програма. Счел е, че при неизпълнение на договорените условия по избраната от кредитополучателя програма този процент се увеличава чрез увеличаване на надбавката, като максималният размер, до който може да достигне лихвеният процент при неизпълнение на условията е променливият процент, приложим при стандартните потребителски кредити в размер на шестмесечния SOFIBOR към съответната дата и фиксирана стандартна надбавка в размер на 13,287%. Позовал се е на разпоредбата на чл.18.1 от ОУ, съобразно която при забава, от деня, следващ падежната дата, главницата се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава от 10 %. Изложил е, че при забава над 90 дни страните са договорили настъпване на предсрочна изискуемост и целият неплатен остатък от главницата се олихвява с надбавка 10%. Приел е, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем с изявление, връчвано чрез ЧСИ чрез залепване на уведомление по реда на чл. 47 ГПК, с текъл до 28.10.2019г. срок за получаване на уведомлението от ответника. Подчертал е, че към момента на предприемане на тези действия е била допусната забава повече от 90 дни, поради което банката е разполагала с правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. Изложил е мотиви, че при връчване на уведомлението са спазени изискванията на закона, включително чл.18, ал. 5 ЗЧСИ /след изменението й с ДВ, бр.86/2017г./, съобразно който ЧСИ може да връчва всякакви покани и отговори във връзка с гражданскоправни отношения, и чл. 43 ЗЧСИ, който предвижда, че ЧСИ може да възложи на определен служител в неговата кантора да връчва призовки, съобщения и книжа при условията и по реда на чл. 37 – чл. 58 ГПК. Допълнил е, че връчването е осъществено правилно чрез залепване на уведомление, предвид удостовереното напускане на адреса от кредитополучателя, като е подчертал, че такова връчване е уговорено между страните и в чл. 13.5 от ОУ. Въззивният съд е приел, че с оглед спецификата на конкретния договор – сключването му от потребител, следва да извърши преценка дали клаузите на същия не са неравноправни. Изложил е, че последователно в съдебната практика се приема, че договорна клауза е неравноправна ако не е индивидуално уговорена, сключена е в нарушение на принципа на добросъвестността, създава значителна неравнопоставеност между страните – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните, и е сключена във вреда на потребителя. Добавил е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор, тъй като само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143, ал.1 ЗЗП, доколкото увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. Счел е, че за да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. Подчертал е, че сочената разпоредбата изключва неравноправността при клаузи със смисъла по чл.143, т. 7, т. 10 и т. 12 ЗЗП, съдържащи се в посочените видове сделки, чиято цена е обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца, но когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на борсов курс, индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от волята му. Изложил е, че в конкретния случай гореочертаните изисквания са спазени, поради което и клаузите на процесния договор, касаещи изменението на договорения лихвен процент не са неравноправни. Въззивният съд при преценка на останалите клаузи, също е заключил, че не е налице неравноправност на конкретна клауза или пък основание за приемане нищожност на договора. Посочил е, че размерът на задълженията на ответника по процесния договор се установява от приетото заключение по съдебно – счетоводна експертиза, което е счел за обосновано предвид извършените от експерта проверки. За последните суми е приел сезиралите го искове за основателни и е потвърдил първоинстанционното решение в тази му част. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Предвид нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Касаторът А. Н. С. не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос. Именованото от жалбоподателя „Изложение на касационните основания“ не съдържа ясна и точна формулировка на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, а съдържа единствено оплакване, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално очевидно неправилно. Съобразно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. Върховният касационен съд не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го поясни и конкретизира. Липсата на посочен матералноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, съобразно разясненията по задължителния тълкувателен акт, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според настоящия състав на съда не е налице вероятност обжалваният съдебен акт да е недопустим, противно оплакванията на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – решение, постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран; решение, постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка. Атакуваното решение отговаря на всички изисквания за допустимост. Съгласно задължителното за съдилищата тълкуване, дадено с т. 5 от ТР 1/2013г. по описа на ОСГТК на ВКС, в хипотезите на нередовност на исковата молба, извън случаите на конституирана ненадлежна страна, постановките на ТР № 1/2001г. от 17.07.2001г. по гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС продължават да са актуални и при действащия ГПК. Въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. В случай, че указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили, като производството по делото се прекрати. Изтъкнато е, че допълнителен аргумент в подкрепа на тази теза е, че аналогично на разпоредбата на чл. 209, ал.1 ГПК /отм./, чл. 270 ГПК не предвижда обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане при нередовност на исковата молба, откъдето следва, че въззивният съд сам следва да приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК и даде указания на ищеца. Едва при тяхното неизпълнение в срок следва да обезсили решението на първата инстанция и да прекрати производството в изпълнение на общо предоставеното му правомощие по чл. 270, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е процедирал при съобразяване с горецитираната задължителна съдебна практика, като с оглед и на изричните възражения на въззивника за несъответствие между твърдените с исковата молба размер на предоставената главница по кредита и срок за издължаване с тези по приложения по делото писмен договор за кредит, е дал указания на ищеца по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК да отстрани нередовността с определение, постановено в проведеното на 14.12.2022г. о.с.з. Указанията на съда са изпълнени и нередовността е отстранена с подадена от ищеца в срок по пощата писмена молба, с която е посочен размер на главницата и срок на договора, съобразно уговореното с последния, видно от приложения препис на документа. Предвид нормата на чл. 129, ал. 5 ГПК поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването й, респективно въззивното решение не е постановено при ненадлежно упражнено право на иск и не е налице вероятност да е недопустимо. Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението. По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „Банка ДСК“ АД. Доказва извършването на разноски в размер на сумата 150 лв. за представляването й от юрисконсулт и 600 лв. – за внесен депозит за особен представител на касатора, които ще му бъдат присъди с настоящото определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение