Определение № 5189 от 12.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2042/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. И., чрез пълномощник адв. Г. З. от САК и касационна жалба на М. И. Д., чрез пълномощник адв. Д. Т. от АК-Разград, срещу въззивно решение № 196/03.12.2024 г. постановено по в.гр.д. № 455/2023 г. по описа на Апелативен съд- Варна, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 140/27.09.2023 г. по гр.д. № 54/2023 г. на Окръжен съд – Разград, и като краен резултат М. И. Д. е осъдена, на основание чл.79, ал.1, пр.2, във връзка с чл.82, ал.1 пр.2 ЗЗД, да заплати на М. И. И. сумата от 3 750 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – пропуснати ползи от неизпълнено задължение по споразумение от 26.06.2013 г. за ползване на недвижим имот – 2/3 ид.ч. от офис, находящ се в [населено място], [улица], за периода от 01.03.2018 г. до 26.06.2018 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска, до окончателното изплащане на сумата, като иска в разликата над 3 750 лв. до размера 40 000 лв. /предявен като частичен иск, от иск за обезщетение в размер на 170 000 лв./, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди – пропуснати ползи от неизпълнено задължение по споразумение от 26.06.2013 г.: 1. за ползване на недвижим имот – 2/3 ид.ч. от офис, находящ се в [населено място], [улица], за периода от 26.06.2013 г. до 01.03.2018 г. и 2. за ползване на ателие с идентификатор № ... по КК на [населено място], находящо се в [населено място], [улица] за периода от 26.06.2013 г. до 26.06.2018 г., е отхвърлен. Ищецът М. И. И. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения от него иск за обезщетяване на имуществени вреди, за разликата над 3 750 лв. до размера 40 000 лв., с твърдения за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, както следва: 1. „Може ли въззивният съд да кредитира свидетелски показания относно обстоятелство от решаващо значение за делото, което страните са признали и което първоинстанционният съд е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване?“; 2. „Кои са „третите лица“ по см. на чл. 181, ал. 1 ГПК, за които частният документ няма достоверна дата?“; 3. „От какъв порок страда въззивно решение, когато с него съдът не се е произнесъл по възражение, касаещо валидността и доказателствената сила на писмено доказателство, обусловило решаващите изводи на съда в обжалваното решение?“; 4. „Обещанието на длъжника да изпълни задължението си представлява ли признание на вземането по смисъла на чл. 116, 6. "а" от ЗЗД и води ли до прекъсване на погасителната давност, едностранен акт на длъжника ли е, следва ли да достигне до знанието на кредитора и от кой момент признанието поражда действие?“; 5. „Как следва да се преценяват свидетелските показания от съда и длъжен ли е съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“; 6. „Изпълнението към различен от кредитора правен субект извън хипотезите на чл. 75, ал. 1 ЗЗД на изпълнение към овластено от кредитора, от съда или от закона лице, представлява ли точно изпълнение и освобождава ли длъжника от отговорност за задължението“ и 7. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните?“. Сочи се, основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с твърдения, че произнасянето на въззивния съд по тези въпроси е в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос с решение № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на III г.о. и решение № 189/28.11.2017 г. по гр. д. № 734/2017 г. на I г.о.; по втория въпрос с решение № 235/04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на II г.о. и решение № 128/20.08.2018 г. по т. д. № 1744/2017 г. на II т.о.; по третия въпрос с решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на I т.о. и решение № 142/21.03.2012 г. по гр. д. № 263/2011 г. на I г.о.; по четвъртия въпрос с Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС; по петия въпрос с решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на IV г.о., решение № 100/08.05.2018 г. по гр. д. № 1737/2017 г. на IV г.о. и решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на IV г.о.; по шестия въпрос с решение № 42/07.04.2009 г. по т. д. № 453/2008 г. на II т.о., решение № 147/06.10.2009 г. по т. д. № 85/2009 г. на II т.о. и решение № 1063/15.10.2008 г. по гр. д. № 4084/2007 г. на IV г.о.; и по седмия въпрос с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и др. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът М. И. Д. е подала писмен отговор, в който излага становище и съображения за неоснователност на жалбата на ищеца. От своя страна Д. обжалва въззивното решение в осъдителната му част, с твърдения за необоснованост и нарушения на материалния закон. Моли решението в тази част да бъде допуснато до касационен контрол по посочени в изложението към касационната й жалба правни въпроси, както следва: 1. „Длъжен ли е съдът, включително и въззивната инстанция в мотивите си да обсъди и прецени всички доказателства и доводи на страните по делото в съответствие с изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като мотивира писмено вътрешното си убеждение, обосновавайки кои релевантни за спора факти счита за установени и въз основа на кои доказателства?“ Сочи се, основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с твърдения, че е налице противоречие с решение № 77/06.08.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2151/2018 г., I г.о., решение № 68/22.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 748/2011 г., II г.о., решение № 18/09.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 1512/2017 г., I т.о., решение № 470/16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2010 г., IV г.о. и др.; 2. „Длъжен ли е съдът при предявен иск относно за последиците от сключен между страните договор да обсъди и определи вида, правната характеристика и валидността на договора, на който се основава иска като правнорелевантен факт по съществото на спора?“. По въпроса се сочи противоречие с решение № 792/12.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 281/2010 г., III г.о. и решение № 705/17.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1388/2009 г., IV г.о.; 3. „Съставлява ли постигнатото съгласие за сключване реален и безвъзмезден договор, само по себе си предварителен договор за сключване на такъв окончателен договор и конкретно договор за заем за послужване?“; 4. „Може ли предварителен договор да предостави на страните права и задължения каквито законът изрично изключва за окончателния договор и конкретно в случая за правото на заемателя по договор за заем за послужване да предоставя ползването на имота на трети лица (чл. 244, ал. 2 ЗЗД )?“; 5. „Търпи ли заемателят по договор за заем за послужване вреди под формата на пропуснати ползи изразяващи се в това, че не е могъл да реализира наеми от заетия имот, след като по силата на чл. 244, ал. 2, предл. 2 ЗЗД няма право да отстъпва другиму ползването от вещта и предвидими ли са тези вреди по смисъла на чл. 82, ал. 1 от ЗЗД?“. По последните три въпроса се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; 6. „Какъв е давностния срок за погасяване на задължения за обезщетения по чл. 82 във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД?“. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 115/08.05.2008 г. по т. д. № 774/2007г., II т.о., решение № 419/25.04.2005 г. по т д. № 711/2004 г., II о., решение № 831/28.12.2006 г. по т. д. № 447/2006 г., I т.о. и решение № 103/14.07.2021 г. по гр. д. № 2187/2020 г., IV г.о. Сочи се и основанието по смисъла на чл. 280 ал.2 предл. 3-то ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Ищецът М. И. И. оспорва касационната жалба на ответницата. Излага съображения за правилност на обжалвания акт в частта, в която искът за обезщетение е уважен. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и са процесуално допустими. С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че на 26.06.2013 г. страните са подписали споразумение, по силата на което ответницата М. Д. поела задължение за срок от 5 години да предостави за ползване на ищеца два недвижими имота: 2/3 ид.ч. от офис в [населено място], [улица] и ателие в [населено място], [улица]. Ищецът твърдял, че въпреки отправените от него покани, Д. не изпълнила задължението си, поради което претендирал обезщетение за неизпълнение в размер на 170 000 лв. за периода от 26.06.2013 г. до 26.06.2018 г., а вредата определял като пропуснати ползи, съизмерими с наемите, които би могъл да получи през исковия период за двата имота. Искът за заплащане на сумата от 40 000 лв., предявен като частичен иск / от общо дължими 170 000 лв./ е квалифициран като такъв с правно основание чл.79, ал.1, предл.2, вр. с чл.82, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като ищецът претендирал заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи, настъпили в пряка причинна връзка от пълното неизпълнение от страна на ответницата на задълженията по сключеното между страните споразумение от 26.06.2013г. – да му предостави ползването на описаните имоти. Въззивният състав е приел, че е недоказано от ищеца неизпълнението на задължението на ответницата за предаване на имота в [населено място]. Позовал се е на показанията на св.В. Д., според които през периода от 2013 г. до 2018 г. в имота е живяла сестрата на ищеца. Направен е извод, че предвид близките родствени отношения между лицето живяло в имота и ищеца, следва да се приеме, че ответницата е изпълнила задължението си по споразумението в тази част и за ищеца не е налице вреда под формата на пропусната полза. Въз основа на показанията на св. М. Д. и св. В. Д. съдът е приел, че ответницата не е изпълнила задължението си за предаване на 2/3 ид.ч. от имота в [населено място]. Направен е извод, че с неизпълнението на задължението си по подписаното споразумение, тя лишила ищеца от възможността да реализира доходи от този имот. Възможността да се отдава под наем недвижимия имот – офис била реална и нереализирането й съставлявало вреда под формата на пропусната полза. Като доказателство по делото за установяване на размера на пропуснатите ползи за имота в [населено място] ищецът представил договор за наем на имот от дата 07.01.2014 г. /приложеният по делото препис от договора е заверен за вярност с оригинала с рег. № 7831/16.08.2023 г. на нотариус с рег. № 291 с район РС- Разград/ сключен между него, като наемодател и св. Г. Г., като наемател, за срок от 3 години и уговорена възможност за продължаване на срока, ако никоя от страните не възрази писмено, и при наемна цена в размер на 2 400 лв., подлежаща на актуализиране съобразно инфлационния индекс. Ответницата оспорила датата на сключване на договора за наем, с твърдения, че за нея договорът има достоверна дата от деня, в който е бил нотариално заверен - 16.08.2023 г. Въззивният съд е приел, че тъй като приложеният документ не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на съставянето му, при направеното оспорване, датата следва да бъде установена с други доказателствени средства, а доказателствената тежест е за ищеца- лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици. Посочил е, че показанията на разпитания в тази връзка св. Г. – страна по договора, като неподкрепени от други доказателства, не доказват сключването на договора преди датата на нотариалната заверка – 16.08.2023 г, поради което това писмено доказателство не е взето предвид за установяване на размера на пропуснатите ползи. За да определи този размер въззивният съд се е позовал на заключението на СОЕ, за пазарната наемна цена за периода от 26.06.2013 г. до 26.06.2018 г. по отношение на 2/3 ид.ч. от недвижимия имот в [населено място], според което същата е в размер на 64 160 лв. При преценка на основателността на иска, с оглед направеното от ответницата възражение за погасяване на исковата претенция по давност, е прието, че искът е погасен с изтичане на общата погасителна давност по чл.110 от ЗЗД, считано пет години преди завеждане на иска – 01.03.2023 г., т.е. за периода 26.06.2013 г.- 01.03.2018 г. На обезщетяване подлежали само вредите под формата на пропуснати ползи за имота в [населено място] за периода 01.03.2018 г.- 26.06.2018 г. в общ размер на 3 750 лв., до който размер исковата претенция е уважена, а в останалата отхвърлителна част първоинстанционното решение е потвърдено. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по уточнения от съда въпрос, поставен от касатора- ответник: какъв е давностният срок за погасяване на вземането за обезщетение от неизпълнен договор по чл. 82, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, както и по въпроса поставен от касатора ищец: обещанието на длъжника да изпълни задължението си представлява ли признание на вземането по смисъла на чл. 116, 6. "а" от ЗЗД и води ли до прекъсване на погасителната давност, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС. По останалите въпроси съдът ще се произнесе при разглеждане на спора по същество. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя М. И. Д. следва да бъдат дадени указания, да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 75 лв. и да представи по делото вносния документ за това в установения от закона срок. На жалбоподателя М. И. И. също следва да бъдат дадени указания, да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 725 лв. и да представи по делото вносния документ за това в установения от закона срок. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение