Определение № 60641 от 22.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 352/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. С. против решение № 11943/31.08.2020 г. гр.д. № 5884/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 23.07.2019 г. по гр.д.№ 1194/2016 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от касатора против Частен съдебен изпълнител С. В. Б. и „Юробанк България„АД искове, за солидарното им осъждане, в евентуалност - С. Б., а при неоснователност на иска срещу същия – банката, да заплатят на ищеца сумата от 416 990,47 лева - обезщетение за причинени му вреди, съизмеримо с цената на собствени на същия 597 тона слънчоглед, от която вещ, поради неправомерното поведение на ответниците, ищецът е бил лишен, ведно със законната лихва върху сумата от подаването на исковата молба, както и обезщетение за забава в издължаването на главницата, на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД, в размер на 174 988,93 лева, за период от датата на увреждането – 02.12.2011 г. до предявяването на исковете. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение като поддържа всеки от пороците по чл. 281 т. 3 ГПК. Твърди несъобразени от въззивния съд, релевантни за спора доказателства, превратно интерпретиране на установимите от други доказателства факти и на изявленията на страните, неправилно недопуснати доказателствени средства, необоснован отказ за произнасяне по въззивни доводи, неправилно счетени за преклудирани, в частност – довода за неосъществена от ответника С. Б., в качеството му на частен съдебен изпълнител, проверка за допустимостта на предприетото от взискателя „Юробанк България „ АД принудително изпълнение по ЗОЗ. Необосновани касаторът намира изводите на въззивния съд относно доказателствената стойност на подадената от него декларация до Националната служба по зърното и на писмото на Директора на същата, установяващо регистрираните количества зърно в складовата база в [населено място], където е бил осъществен и незаконосъобразният въвод, както и на доказателствената стойност на складовата разписка за периода 20.11.2011 г. - 30.11.2011 г.. Неправилен счита и извода на съда за неотносимост към спора на постановеното решение по гр.д.№ 495/2012 г. на Окръжен съд – Перник, с което са отменени, като незаконосъобразни, извършените от ЧСИ С. Б. действия по въвода, както и отказа на въззивния съд да изиска делото, за нуждите на доказването в настоящото производство, доколкото в същото се намира договора за наем, сключен между ищеца и длъжника на ответната банка - „Торн „ АД, на процесния склад, в който е било складирано зърното, спрямо което са осъществени незаконосъобразните действия от ЧСИ С. Б., както и за да се ползва, като доказателство в настоящото производство, заключението на приетата по същото дело съдебно-икономическа експертиза, която установява налични към датата на въвода количества слънчоглед, съответни на твърдените от ищеца. Счита, че неправилно съдът е коментирал и приел нередовно водено счетоводство от ищеца, въпреки че подобно възражение не е въведено в предмета на спора, а и нередовност не се явява обективно установена по делото. Намира произволно съждението на съда, че ЧСИ, при предприето принудително изпълнение по реда на ЗОЗ, не дължи проверката съгласно чл. 465 ГПК – дали вещта, срещу която се предприема изпълнението се намира във владението на длъжника, съответно дали от обстоятелствата не явства, че принадлежи на друго лице. Касаторът развива съображения, че простото наличие на стоката в помещение – собственост на длъжника, не е достатъчно да обективира извод, че същата е негова собственост и част от търговското му предприятие, със залог върху което е обезпечил вземането си по реда на ЗОЗ взискателят. Поради това, надлежното изпълнение на задължението по чл. 465 ГПК е предпоставяло изискване на доказателства, че същата е собственост на длъжника. Обосновава се и произнасяне в противоречие с материалния закон, доколкото чл.32 ЗОЗ в приложимата му към спора редакция, според касатора урежда единствено принудително изпълнение върху движими вещи, не и върху търговско предприятие на длъжника, въведено едва с чл.35 ал.2 ЗОЗ, която разпоредба е приета последващо спрямо релевантния към спора момент – обн. ДВ бр.105/2016 г. в сила от 30.12.2016 г.. Поради това и позоваването на чл.35 ал.2 ЗОЗ от въззивния съд е неправилно. Ответните страни, вкл. конституираното на страната на ответника С. Б. трето лице – помагач ЗАД „Армеец”, оспорват касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, с подробни съображения, които настоящият състав съобразява при произнасянето си. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът Г. С. твърди, че първият ответник, в качеството му на частен съдебен изпълнител - С. Б. е осъществил незаконосъобразен въвод в собствен на трето лице - „Торн „ АД, с настоящо наименование „Екстракта „ АД - склад, находящ се в [населено място], нает от ищеца по силата на сключен със същото дружество договор за наем. Твърди, че въводът е част от предприето в полза на взискателя „ Юробанк България ” АД, чийто длъжник е наемодателя „ Торн „ АД, принудително изпълнение за събиране на дълга. Твърди, че към момента на въвода, в склада се е намирала негова собствена селскостопанска продукция – 597 тона слънчоглед, но нито ЧСИ, нито взискателят са се съобразили с предявени от ищеца, чрез негов представител, права на собственост върху зърното към момента на въвода, както и че за нуждите на съставения опис наличното количество не е било надлежно измерено, а преценено „ на око „. Стоката е оставена за съхранение от посочен от взискателя пазач - управителя на дружеството – длъжник И. К.. Ищецът твърди, че действията на ЧСИ са отменени, като незаконосъобразни, на основание чл. 435 ГПК, с решение по гр.д.№ 495/2012 г. на Окръжен съд - Перник, но при извършване на обратното предаване на вещите - на 09.10.2015 г. - във въпросния склад зърното не е открито. Така ищецът твърди, че с неправомерните си действия ответниците са му причинили вреда, съизмерима с изчезналите 597 тона зърно, която оценява на 353 923,92 лева / пазарна цена на зърното /, като дължат обезщетението в условия на солидарност, а ако такава не се приеме да е налице, претендира осъждане на ответника С. Б., в евентуалност, при отхвърлянето на иска срещу същия – осъждане на банката - ответник. С уточнения на исковата молба ищецът е посочил, че противоправното поведение на банката – взискател се състои в това, че същата е знаела или с оглед обстоятелствата е трябвало да знае, че насочва изпълнението върху чужда вещ, както и че не е упражнила контрол върху действията на назначеното да осъществява отговорно пазене на вещта лице – И. К.. Противоправното поведение на ЧСИ се сочи в неизвършена проверка на собствеността на зърното към момента на насочване принудителното изпълнение върху същото, отнет достъп на ищеца до търговската му документация, находяща се в склада, неправилно измерване на зърното, неизвършено запечатване на същото при оставянето му за отговорно пазене от управителя на дружеството - длъжник, забава в обратното предаване на вещта. Противоправните действия и бездействия се заявяват в периода 02.11.2011 г. – 09.10.2015 г.. Ответниците са оспорвали исковете по основание и размер. „Юробанк България „ АД оспорва твърдението, че към момента на въвода ищецът,чрез свой представител - П. С. - е оспорил собствеността на длъжника „Торн „АД върху зърното, респ. е доказал към същия момент собствеността си върху същото. Намира, че доказателства за такава собственост не са ангажирани и с исковата молба. Позовава се на факта, че съставеният от ЧСИ опис е за 117 тона слънчоглед, респ. принудително изпълнение спрямо твърдяното от ищеца количество от 597 тона изобщо не е предприемано. Твърди, че неустановимата причина за липсата на зърното в склада към 09.10.2015 г. изключва причинност с виновно и противоправно поведение на банката или частния съдебен изпълнител, както и че банката не е възложител, по смисъла на чл. 49 ЗЗД, по отношение на пазача на вещта, когото единствено посочва. Следователно не отговаря за вреди в причинна връзка с неговите действия или бездействия, доколкото липсата е настъпила в периода на осъществявано от него отговорно пазене на вещите. Според банката – ответник пазача на имуществото отговаря от името и за сметка на залогодателя - длъжник. Ответникът – С. Б. - противопоставя възражението, че постановеното решение по гр.д.№ 495/2012 г. на Окръжен съд Перник, с което са отменени като незаконосъобразни релевираните от ищеца действия на ЧСИ, не формира сила на пресъдено нещо по преюдициален за настоящия правен спор. Твърди, че предприетото принудително изпълнение е по реда на чл. 35 ал. 1 ЗОЗ вр. с чл.521 ГПК, в което частният съдебен изпълнител единствено съдейства на взискателя - заложен кредитор да осъществи правата си, т.е. не е същинско принудително изпълнение, като е спорно дали за действията на съдебния изпълнител в тази хипотеза, респ. за ангажиране отговорността му за вреди от същите, намира приложение чл.441 ГПК. С оглед реализиране по реда на ЗОЗ ответникът счита, че в това производство по начало е непротивопоставимо на заложния кредитор възражение за собствеността върху вещите. Поддържа и възраженията направени от банката, досежно липса на доказателства за притежавани от ищеца 597 т. слънчоглед и насочено принудително изпълнение срещу такова количество. Противопоставено е и възражение относно началния момент на претендираната мораторна лихва, както и възражение за погасителна давност по отношение на претенциите. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, като се е обосновал с недоказаност на обстоятелството, че лицето П. С. се е легитимирал като пълномощник на ищеца и е противопоставил надлежно доказани права на представлявания върху количествата зърно, находящи се в склада в [населено място], към момента на въвода - видно от съдържанието на самия протокол за въвод. Приел е за оспорена автентичността и неустановена достоверна дата на съставяне на представената от ищеца, изходяща от същия декларация за складова наличност, адресирана към Националната служба по зърното, формално датирана към 30.11. 2011 г., предвид неустановена дата на подаването й в НСЗ. Приел е, че никой от документите - въпросната декларация и складова разписка от 20.11.2011 г. – не доказват собственост на ищеца върху 597 т. слънчоглед, при липса на доказателства за заприходяване на такава стока в счетоводството му. От официалния свидетелстващ документ, какъвто се приема, че е съставеният протокол от ЧСИ, е установимо предприето изпълнение срещу 117 тона слънчоглед, т.е. за разликата до претендираните от ищеца 597 тона изобщо липсват доказателства да са били предмет на изпълнителните действия, както и доказателства за цялото количество да е било съхранявано в склада на длъжника в [населено място]. Решението на Окръжен съд Перник, за отмяна на незаконосъобразните действия по въвода, съдът е приел за необвързващо го по отношение факта, че ЧСИ С. Б. е описал чужди вещи, както и че банката – взискател противоправно е поискала изпълнение върху чужди вещи, със знанието че принадлежат другиму, а не на длъжника. Дори да се приеме, че банката отговаря по реда на чл.49 ЗЗД за действията и бездействията на назначения пазач на стоката, съдът е приел, че не е доказано противоправно поведение на същия, доколкото е назначил охрана. Във въззивната жалба ищецът е противопоставил следните доводи: неправилно първоинстанционният съд е възприел доказателствената стойност на писмото на Директора на Националната служба по зърното, без да отчете, че се касае за официален свидетелстващ документ; съдът е следвало да съобрази като доказателство приетата в производството по чл.435 ГПК съдебно-счетоводна експертиза; съдът не е съобразил факта, че длъжникът „Торн„ АД не е бил регистриран като земеделски производител, поради което и не е имал основание да притежава и съхранява земеделска продукция; не е отчетен факта, че ЧСИ е отнел достъпа му до търговската документация в базата, както и че не е запечатал складовите помещения, като охранителна мярка; не е съобразено, че протокола за въвод не съдържа данни за начина на измерване на количествата зърно, както и че въводът е осъществен спрямо вещи, за които не е установено да са били обект на особения залог, като ЧСИ изобщо не е изискал договора за особен залог от взискателя. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, разглеждайки главните искове на основание чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД вр. чл.440 ал.3 и чл.441 ГПК, приемайки, че е осъществено частно извънсъдебно изпълнение по ЗОЗ, по възлагане от обезпечения кредитор, като частният съдебен изпълнител е оказал съдействие на същия, на основание чл. 18 ал. 4 от ЗЧСИ вр. с чл. 522 ГПК, за предаване на заложеното имущество, въз основа на представеното извлечение от регистъра на особените залози за вписан залог и вписано пристъпване към изпълнение, без да е дължал допълнителна проверка относно обекта на залога, респ. на договора за залог. Тъй като се касае за особен залог върху търговското предприятие на длъжника, в качеството му на съвкупност, съдът приема, че е следвало да се опишат откритите в помещенията движими вещи, а заложният кредитор да се въведе в състоянието, в което се намира имота към момента на описа. Не съществува, според съда, задължение за ЧСИ, при изпълнение върху съвкупност да установява собственост върху отделните вещи, респ. принадлежност на същите към търговското предприятие на длъжника. Съдът е приел, че защитата на ищеца в хипотеза, като настоящата, е по реда на чл. 36 ал. 2 ЗОЗ. Приел е, че осъществената на 02.12.2011 г. от С. Б., в качеството на ЧСИ, мярка на принуда по чл.35 ЗОЗ вр. с чл.522 ГПК е била процесуално законосъобразна, както и че решението в производството по чл.435 ГПК, за отмяна на действията му като незаконосъобразни, е ирелевантно за настоящия спор. Позовал се е на липса на доказателства ответниците да са били известени за чужди права върху зърното, доколкото към момента на въвода не са били заявени и доказани такива на ищеца, вкл. не е представен договора за наем, за който не се установява да е бил сред „ арестуваните „ документи - извод, обоснован с наличието му по гр.д.№ 495/2012 г. на Окръжен съд - Перник / производството по чл. 435 ГПК /. Но дори да биха били представени такива доказателства, според съда и с оглед преждеизложеното, законосъобразността на процесуалното действие по чл. 522 ГПК не е накърнена. По начало, исковете се основават на твърдението за претърпяна от ищеца вреда, в качеството му на собственик върху 597 тона слънчоглед, съхранявани в складова база на длъжника „Торн„ АД в [населено място] към 02.12.2011г., но правото му на собственост върху вещи от съответния вид, количество и на съхранение в конкретното място към конкретния релевантен момент, не е установена по делото. В тази връзка са изложени съображения: за ирелевантност на постановеното решение в производство по чл. 435 ГПК, което не формира сила на пресъдено нещо относно правото на собственост на ищеца върху описаните с отмененото действие на съдебния изпълнител движими вещи; за доказателствената стойност на изходящата от ищеца декларация, адресирана до НСЗ от 30.11.2011 г., с която по начало се декларират налични количества зърно, не и собственост върху същото,а като изходяща от ищеца за поддържани изгодни от него факти не би могла да се ползва с материална доказателствена сила, освен с формална - за авторството на волеизявлението, също оспорено от ответниците, без ангажирани от ищеца доказателства за потвърждаването му; за доказателствената стойност на складовата разписка за заприходено от ищеца в счетоводството му зърно, по сметка 303, доколкото назначената съдебно-счетоводна експертиза не е установила датата на отразяването й в счетоводството, а и липсват доказателства, че същото е редовно водено. В изложението по чл. 284 ал.3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Допустимо ли е да се приеме за недоказана автентичността на документ, ако не е открита процедура по чл.193 ГПК и длъжен ли е съдът да открие производство по чл.193 ГПК, когато прецени, че е оспорена автентичността на частен документ ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 60147/2016 г. на ІV г.о., гр.д. № 4426/2014г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 2354/2013 г. на ІІІ г.о., т.д.№ 626/2007 г. на І т.о. на ВКС; 2/ При извършено оспорване на автентичността на частен свидетелстващ документ, когато това лице изрично потвърждава автентичността му, следва ли съдът служебно да назначи графологическа експертиза за установяване дали оспореният подпис принадлежи на лицето, което се сочи за негов автор ?; 3/Следва ли съдът служебно да назначи експертиза по спорен въпрос, за чието изясняване са необходими специални познания ?; 4/ Когато авторът потвърждава подписа си върху частен документ и при потвърждаване на неговото представяне от държавен орган, следва ли да се приеме за оборено неговото оспорване по чл. 193 ГПК ? В този случай не следва ли доказателствената тежест за неговото опровергаване да се носи от оспорващата страна ? – въпросите обосновавани в идентична хипотеза, с решения по т.д.№ 52/2014 г. на ІІ т.о.,гр.д.№ 871/2012 г. на ІІІ г.о., гр.д.№ 619/2017 г. на ІV г.о., гр.д.№ 1321/2018 г. на ІV г.о., гр.д.№ 5080/2008 г. на ІV г.о., както и с ТР № 1/2013 г.по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 5/ При изготвянето на неизчерпателен и/ или неточен доклад по делото, допустими ли са нови доказателства пред въззивния съд ?; 6/ Следва ли съдът да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна ? ;7/ Следва ли въззивният съд да уважи оставено без уважение от първа инстанция доказателствено искане, което е допустимо, относимо и необходимо с оглед изясняване на обективната истина по делото ? – въпросите обосновавани в същата хипотеза, поради противоречие с ТР № 1/2013 г. по тълк.дело №1/2013 г.на ОСГТК на ВКС и решенията по гр.д.№ 4741/2015 г. на ІІ г.о. и гр.д.№ 4648/2019 г. на ІІІ г.о. на ВКС; 8/ Намира ли приложение чл. 35 ал. 1 ЗОЗ / редакция ДВ бр. 101 от 28.12.2010 г. / спрямо движими вещи, част от търговското предприятие, когато заложното право е учредено върху цялото търговско предприятие, а не върху отделни движими вещи от него ?; 9/ При действието на посочената разпоредба, която позволява изпълнение единствено върху заложено имущество, но не и върху търговското предприятие като цяло, не следва ли съдебният изпълнител да извърши проверка и насочи изпълнението само върху заложеното имущество, чрез проверка на договора за особен залог на имущество ?; 10/ Не представлява ли договора за особен залог част от документите, установяващи изпълнителното основание за принудително изпълнение върху вещи, по смисъла на чл.426 ал.1 ГПК ?; 11/ Следва ли съдебният изпълнител да извърши проверка на собствеността на движимите вещи, които са намерени в помещението, в което е управлението на търговското предприятие, при въвод във владение / чл.522 ГПК/ на заложния кредитор при залог на търговско предприятие ?; 12 / Обхваща ли залогът на търговско предприятие по ЗОЗ движими вещи, които не са счетоводно заприходени като актив на търговското предприятие, не са посочени в договора за особен залог и за които няма данни да са собственост на залогодателя, единствено поради факта, че са намерени в недвижим имот, който е актив от търговското предприятие ? – последните 5 въпроса са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, като изрично се твърди разпоредбата на чл. 35 ал.1 ЗОЗ / в съобразимата й редакция / да е ясна, пълна и непротиворечива - уреждаща изпълнение върху движими вещи, но не и като част от търговското предприятие на длъжника, а последното касаторът твърди да е уредено едва с чл.35 ал.2 ЗОЗ / обн. ДВ бр. 105 в сила от 30.12.2016 г. /, неприложим в настоящата хипотеза. По последните два въпроса също не се сочи непълна, неясна или противоречива разпоредба, а се обосновават с приложимост на чл.465 и сл. ГПК и в хипотезата на принудително извънсъдебно изпълнение по ЗОЗ. Касаторът обосновава и очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като съдът се е позовал на чл.35 ал.1 ЗОЗ в редакцията му в сила от 30.12.2016 г., вместо приложимата – обн. ДВ бр. 101 от 28.12.2010 г.. Извод за това страната прави въз основа на използваната от съда терминология - „регистъра за вписан залог„ и „ вписано пристъпване към изпълнение„, които не фигурират в предходната редакция на разпоредбата. Позовава се и на мотива на съда, че защитата му е по реда на чл.36 ал.2 ЗОЗ, а не с настоящите искове, но чл.36 ЗОЗ към 2011 г. е имал само една алинея. Едва с изменението, обн. ДВ бр. 105 в сила от 30.12.2016 г. и въведената ал.2 на чл.35 ЗОЗ, е предвидена защитата на трети лица, чиито права са засегнати от изпълнението по този закон - чрез предявяване на иск срещу залогодателя или заложния кредитор, за установяване че залогът им е непротивопоставим или че имуществото, върху което е насочено изпълнението, не принадлежи на залогодателя. Така касаторът обосновава очевидна неправилност поради произнасяне въз основа на несъществуващи правни норми. Първите четири въпроса са предпоставени от приетата от въззивния съд за недоказана автентичност на представените, изходящи от ищеца декларации от 30.11.2011 г., адресирани до Директора на НСЗ, за налични количества зърно. В тази връзка следва да се съобрази, че декларациите са надлежно оспорени от ответниците – досежно авторството на ищеца и достоверна дата, като съдът, макар формално да не е откривал производство по оспорването, е указал на ищеца доказателствената му тежест относно авторството на декларациите / протокол от о.з. на 27.03.2017 г. по гр.д.№ 1194/2016 г. на СГС – стр.144 /. В мотивите на първоинстанционното решение е коментирано неангажирането на доказателства по оспореното авторство, респ.приета за недоказана автентичност на документите. Срещу този извод на първоинстанционния съд, относим към материалната легитимация на ищеца като собственик на зърното, обезщетение за липсата на което претендира, въззивната жалба на Г. С. не съдържа довод за съществено процесуално нарушение на съда, респ. не съдържа искане за допускане на доказателства във въззивна инстанция, във връзка със същото, на основание чл. 266 ал.3 ГПК. Страната изобщо не се е позовавала, като въззивник, на доказателствената стойност на точно тези писмени декларации, акцентирайки на други, ангажирани от нея доказателствени средства. Поради това тези въпроси, като неотносими към обхвата на защитата й, в съответствие с който е дължал произнасяне въззивният съд, съгласно чл. 269 пр.трето ГПК, не са от естество да удовлетворят общия селективен критерий, с което отпада и нуждата от коментар на допълнителния такъв. Още повече, че самият въззивен съд е изложил съображения защо тези декларации не се ползват с материална доказателствена сила, дори да биха били безспорно автентични, т.е. установяване на автентичността им не би била от значение за правния резултат, съобразно кумулативно изложените решаващи мотиви на съда. Въпроси 5 – 7 вкл. се отнасят до касационния довод за неправилно отказано приобщаване, като доказателство по делото, на цялото производство по чл.435 ГПК, по обжалване действията на частния съдебен изпълнител по въвода. Такова искане действително е отправено с въззивната жалба на ищеца, не и с исковата молба, но не е обосновано с неточен или непълен доклад на първоинстанционния съд, а с формален довод за „процесуална небрежност„. Видно от обстоятелствената част на касационната жалба ищецът счита, че би могъл да се ползва от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, приета в същото това производство, в установяване на редовно водено от него счетоводство, както и от съдържащия се в делото договор за наем на склада в [населено място]. Експертното заключение е допустимо доказателствено средство само ако е изготвено въз основа на допусната в конкретното съдебно производство експертиза и прието в същото това производство, каквито са и съображенията на въззивния съд, в изричното му определение по доказателственото искане на страната - от 09.12.2019 г.. Що се касае до договора за наем, въззивният съд е изложил съображения, че представянето му не би било от значение за спора, тъй като сключването му, само по себе си, не установява релевантни за същия обстоятелства – като собствеността върху конкретно съхранявано в наетото помещение количество зърно от съответния вид, и то към момента на въвода.Съдът не е постановил решението си, обосновавайки се с недоказване на факти, установими с доказателства по същото това производство, годни за приобщаване и в настоящото, вкл. изрично е приел за ирелевантно постановеното решение по чл.435 ГПК. Следователно, въпросите не кореспондират с надлежно упражнено с въззивната жалба процесуално право на страната, основано на чл.266 ал.3 ГПК, доколкото последното не изисква само отправено до първоинстанционния съд, в преклузивния за това срок, доказателствено искане, но и мотивиране на съществено процесуално нарушение на съда по изготвянето на доклада / т.2 от ТР № 1/ 2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г.на ОСГТК на ВКС /. Само тогава въззивният съд би дължал даване на указания относно възможността за предприемане на онези процесуални действия по посочване и събиране на относими за делото доказателства, които са пропуснати да се извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Последните 5 въпроса не удовлетворяват изискването за правни, тъй като дори да би бил даден, в подкрепа на доводите на касатора, отговор, същият не би бил от естество да промени правния резултат, при недоказаната материалноправна легитимация на ищеца, като собственик на зърното - арг. от т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Дори да се приеме, че удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като възпроизвеждат доводи на касатора, относими към решаващи мотиви на въззивното решение, а именно - че при оказваното по реда на чл. 18 ал. 4 ЗЧСИ вр. с чл.522 ГПК съдействие на обезпечения кредитор, ответникът - частен съдебен изпълнител не е дължал изискване и проверка на договора за особен залог, съответно на собствеността на длъжника върху вещите, находящи се по местонахождение на недвижим актив от търговското му предприятие, съобразявайки се единствено с извлечението от вписването в търговския регистър на особения залог и на пристъпването към изпълнение, к а к т о и с оглед позоваването на съда на чл. 35 ЗОЗ и чл. 36 ал. 2 ЗОЗ и съображенията му за начина на изпълнение предаването на заложените вещи на взискателя, в случай на особен залог върху съвкупност, какъвто е и особения залог върху търговско предприятие - то необоснован остава допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1/2010г.по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, хипотезата предпоставя посочване на непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване е породило противоречива съдебна практика, съответно посочена, или обосноваване на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика, явяваща се неправилна, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Касаторът не се позовава на такава противоречива практика, нито обосновава предпоставки за преодоляване на непротиворечива, но неправилна, нито изобщо счита за подлежащи на тълкуване нормите на чл. 35 ЗОЗ или чл. 36 ЗОЗ. Напротив, в обстоятелствената част на изложението към въпросите твърди, че чл.35 ал.1 ЗОЗ, в относимата към спора редакция, е напълно ясна, пълна и непротиворечива правна норма, но съдът не е приложил същата, а неотносимата й последваща редакция, като аналогично неправилно е съобразил и чл. 36 ал. 2 ЗОП, въпреки че тази алинея не е съществувала към 2011 г.,а не че неправилно е тълкувал същата. С този именно довод касаторът е обосновал очевидна неправилност, поради приложение на несъществуващи правни норми. Не се обосновава и основание за допускане на касационното обжалване, в хипотезата на очевидна неправилност, по чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК. Преди всичко, както се посочи и във връзка с последните 5 въпроса, крайният резултат по спора е предпоставен от недоказаната материалноправна легитимация на ищеца, като собственик на зърното, неправилност на който извод е неустановима единствено и само от мотивите на въззивния акт, независимо от съдържанието на събраните доказателства и извършените от съда и страните процесуални действия. При това, позоваването на възможната защита на ищеца по чл. 36 ал. 2 ЗОЗ изобщо не съставлява решаващ мотив по съществото на настоящия спор. Страната извежда приложението на несъществуващ закон – чл.35 ал.1 ЗОЗ – от използвани от съда термини, нефигуриращи в редакцията на нормата към 2011 г., за сметка на сегашната й редакция / „ въз основа на извлечение от регистъра за вписано обезпечение и за започване на изпълнението „ – в относимата според ищеца редакция, спрямо „ въз основа на извлечение от регистъра за вписан залог и за вписано пристъпване към изпълнение „ – в редакция обн. ДВ бр. 105 от 2016 г., в сила от 30.12.2016 г. /. Само от последното, обаче, е невъзможен, а и опроверган от съдържанието на ЗОЗ в цялост / чл.4 ал.1 т.5, чл.21 /, извод за недопустимо изпълнение върху търговско предприятие, като обект на особен залог от вида „съвкупност” към 2011 г., каквато е именно тезата на касатора, отречена от въззивния съд. Както сочи и ответната страна „Юробанк България„ АД в отговора си на касационната жалба, решаващо би било действително смислово, а не само терминологично различие между редакциите на чл.35 ал.1 ЗОЗ, в аспекта поддържан от касатора, основателни аргументи за каквото изложението му не съдържа. Очевидно е, че изменението на чл.35 ал.1 ЗОЗ единствено прецизира редакцията на нормата, с конкретизиране вида на обезпечението, обект на конкретната законодателна уредба, като се съобрази и че вписване на пристъпването към изпълнение е предвидено и при действието на предходната редакция - чл.26 ал.3 т.4 ЗОЗ. Същото – единствено допълване и прецизиране на уредбата по отношение изпълнението при обект на особения залог – търговско предприятие - се отнася и до ал.2 на чл.35 ЗОЗ. Предвидената в чл. 36 ал. 2 ЗОЗ защита не е аналогична с предприетата от ищеца, а и въззивният съд не е счел последната за недопустима, поради приложимост на тази по чл. 36 ал.2 ЗОЗ, поради което и не се касае за решаващ за правния резултат довод. Впрочем чл.36 ал.2 ЗОЗ, прилагана в съответствие с други кореспондиращи разпоредби на ЗОЗ, действително предпоставя отговор, че обект на изпълнение при особен залог на търговско предприятие са активите на същото, съгласно търговските му книги, които залогодателят, вкл. със съдействието на съдебния изпълнител, е длъжен да предаде на заложния кредитор. Но дори да би бил даден отговор на този въпрос ,в посочения и поддържан от касатора смисъл, сам по себе си същият не предопределя причинена именно на ищеца, като собственик на вещите – извън обхвата на активите на търговското предприятие на залогодателя - вреда. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение