Определение № 210 от 20.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 837/2012 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] против определение № 15 587 / 02.10.2012 год. по ч.гр.д.№ 11 546 / 2012 год. на Софийски градски съд, ІІ „а” гражданско отделение, с което е оставена без уважение частната жалба на същата страна против разпореждане на Софийски районен съд, 59 състав, постановено на 09.05.2012 год. по гр.д.№ 16 285 / 2012 год., с което е отказано издаване заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.417 т.2 ГПК, за сумата от 60 510 ,08 швейцарски франка / главница по договор за кредит / срещу длъжника Б. Б. Х., 5 933,78 шв.фр. договорни лихви за периода 13.10.2010 г. – 30.03.2012 год., 629,38 шв.фр. банкови такси и разноски. Жалбоподателят оспорва правилността на извода на въззивния съд за нередовност на заявлението, като постановен в противоречие със задължителна съдебна практика по този въпрос, в който смисъл сочи хипотеза за допускане касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, по процесуалноправния въпрос: какво следва да бъде съдържанието на редовно извлечение от счетоводните книги по чл.417 т.2 ГПК, за да се приеме, че същото удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, произтичащо от договор за банков кредит и следва ли такъв документ да съдържа данни за това кога са спрели плащанията по кредита и кои конкретни вноски не са платени ?. Счита въззивното определение постановено в противоречие с: опр.№ 118 / 24.02.2009 год. по ч.т.д.№ 25 / 2009 год. на ІІ т.о. ВКС; опр.№ 697 / 19.11.2009 год. по ч.т.д.№ 618 / 2009 год. на ІІ т.о. ВКС; опр. № 364 / 26.04.2011 год. по ч.т.д.№ 117 / 2011 год. на ІІ т.о. ВКС и опр. № 166 / 05.03.2012 год. по ч.т.д.№ 109 / 2012 год. на І т.о. ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. За да се произнесе по допускане касационното обжалване съдът съобрази следното: В потвърждаване отказа на първоинстанционния съд за уважаване заявлението за издаване заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.417 т.2 ГПК, въззивният съд е приел, че извлечението от счетоводните книги на взискателя не съдържа данни относно кои изискуеми вноски и в какъв размер не са изплатени, т.е. кога са спрели плащанията, с което се препятства преценката за момента на настъпване предсрочната изискуемост на кредита и оттук установяване изискуемостта на предявеното вземане. Цитира опр. № 130 / 24.02.2012 год. по ч.т.д. № 11 / 12 год. на ІІ т.о. ВКС. Видно от мотивите, въззивният съд е обосновал определението си с липсата на установими достатъчно данни от заявлението за преценка настъпването на предсрочната изискуемост на вземането, вкл. размера на непогасения и предсрочно изискуем остатък от задължението по кредита. В този смисъл и поставения въпрос съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС единствено в частта в която е зададен относно съдържанието на извлечението от счетоводните книги, за да би отговаряло на изискванията за редовност на заявлението, при предявяване на вземане по реда на заповедното производство, основано на предсрочна изискуемост, досежно определяне настъпването на предсрочната изискуемост и непогасения във връзка с настъпването й остатък от кредита. Действително въззивният съд е приел необходимост от удостоверяване на тези релевантни факти и чрез данни в самото извлечение от сметка, но е направил и съпътстващия, корективен по същество извод, че тези данни следва да фигурират в самото заявление / т.9 вр. с т.14 /, а приложенията към заявлението / в случая самия договор за кредит и поканата до длъжника / са необходими за преценка основателността на заявеното. С оглед преждеизложеното и с посоченото ограничение, поставеният от касатора въпрос се явява правен такъв – включен в предмета на спора и обосновал решаващите изводи на въззивния съд, с което покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Обоснован се явява и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, както с цитираните от жалбоподателя определения, постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК по идентичен правен въпрос / изключая опр. № 364 / 26.04.2011 год. по ч.т.д.№ 117 / 2011 год. на ІІ т.о ВКС, което не касае хипотеза на предсрочна изискуемост на кредита /, така и с постановени по същия ред определения, формиращи трайна и непротиворечива съдебна практика / опр. № 428 от 16.07.2009 год. по ч.т.д.№ 332/ 2009 год. на І т.о., опр.№ 637 / 02.09.2009 год. по ч.т.д.№ 446 / 2009 год. на ІІ т.о., опр. № 706 / 23.11.2009 год. по ч.т.д.№ 525 / 2009 год. на І т.о., опр.№ 764 от 03.11.2010 год. по ч.т.д. № 409 / 2010 год. на ВКС, ІІ т.о. / според които издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа извлечение от счетоводните книги на банката, по реда на чл.417 т.2 ГПК, изисква редовно от външна страна извлечение, удостоверяващо длъжника, договора за кредит, на основание който се претендира вземането / дата на сключване, размер /, данни за движението на погасяването му - размер на просроченото задължение, размер и период на договорната и мораторната лихви. При позоваване на предсрочна изискуемост на кредита, това удостоверяване не е достатъчно. В рамките на задължението на заявителя да удостовери подлежащо на изпълнение вземане, представените документи към заявлението следва да съдържат данни и за сбъдване условията по договора за банков кредит относно настъпването на предсрочната изискуемост, като настъпването на предсрочната изискуемост се преценява в съответствие с условията на договора. Следователно, въззивният съд неправилно и в противоречие с утвърдената съдебна практика е приел, че от формална страна е необходимо самото заявление да съдържа данните за настъпването на предсрочната изискуемост, а не същата да се извлича от приложенията към заявлението и при достатъчност на посочените в заявлението обстоятелства относно основанието на вземането и претендирането му в условия на настъпила предсрочна изискуемост от конкретно посочена дата. Независимо от преждеизложеното, крайният извод на въззивният съд следва да бъде споделен поради следното. В т.14 от заявлението кредиторът изрично се позовава на договор за цесия на вземането си към длъжника в полза на трето лице / от 15.07.2008 год. /, респ. последващ договор за цедиране прехвърленото вземане от същото трето лице отново на банката / от 17.11.2011 год./. Изложението в т.14 и приложенията към заявлението обосновават правно основание на вземането на молителя договора за цесия от 17.11.2011 год., макар произхода на задължението за длъжника да остава договора за кредит. Заявителят ,обаче, необосновано е приел, че с последващото първата цесия цедиране на вземането в полза на първоначалния цедент, по същество е възстановено правоотношението с длъжника по договора за кредит с първоначалното му съдържание. Извлечението от счетоводните регистри е следвало да съдържа информация за размера на вземането и неговата изискуемост, в съответствие с клаузите на сключените между първия цесионер и длъжника анекси за реда и сроковете на погасяването му, с които последващият цесионер - банката - се явява обвързан, в качеството им на модалитети на прехвърленото вземане. Формално такова позоваване на съдържанието на счетоводните записвания няма, а същите са отнесени единствено към договора за кредит. Спорно е дали клаузата за „ предсрочна изискуемост „, уговорена в чл.19 ал.1 от договора за кредит, е преминала в право на цесионера, респ. и на това основание разполагаема и за Б., но по силата на договора за цесия от 17.11.2011 год.. Във всички случаи, обаче, съгласно константната съдебна практика по приложението на чл.60 ал.2 ЗКИ, кредиторът следва да е уведомил надлежно длъжника за възползване от клаузата и обявената предсрочна изискуемост. Съобщението за това в случая е върнато от адреса на длъжника, вписан по договора за кредит, правоотношението по който между страните, както се посочи по –горе, е приключило, а и липсва изрична клауза за дължимост на уведомяването на посочените в договора адреси, с фикция за редовност при неоткриването на адресата. От друга страна в отношенията си с кредитора - цесионер и последващ цедент „ Б. Р. С. „, длъжникът е бил редовно представляван от пълномощник, на чийто адрес не е изпращано уведомление, вкл. за цесията в полза на [фирма]. Предвид изложеното, не може да се приеме, че кредиторът е упражнил надлежно правото си за обявяване кредита за предсрочно изискуем, което е достатъчно основание за отхвърляне на заявлението. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение