Определение № 1295 от 17.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 40/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Н. К. и Т. Н. К. против решение № 175/28.09.2023г. по в.гр.д.№ 278/2023г. на Габровски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 239/12.05.2023 г. по гр.д.№ 953/2022 г. на Габровски районен съд. С потвърденото решение са уважени предявените от „Юробанк България“ АД срещу касаторите обективно съединени осъдителни искове, с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, за солидарното им осъждане за следните суми: 1/ 14 814,23 лева - главница по сключен между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 34550 от 14.03.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.05.2022 г. до окончателното й погасяване; 2/ 1992,32 лева - възнаградителна лихва за периода 21.04.2021г. - 16.03.2022г.; 3/ 929,69 лева - мораторна неустойка върху просрочена главница, за периода 21.04.2021г. - 17.05.2022г.; 4/ 212 лева - такси по договора, за периода 21.04.2021г. - 17.05.2022г.; 5/ 23,06 лева – застрахователни вноски по имуществени застраховки за периода 07.04.2021г.- 17.05.2022г. и 6/ 132 лева - разноски за периода 02.03.2022 г. - 17.05.2022г. Касаторите оспорват въззивното решение, като неправилно, поради нарушение на материалния закон – чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 58, ал. 1 ЗКИ, а и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Единственият аргумент, който се навежда в касационната жалба, е свързан с нарушение изискванията на чл. 58, ал. 1 ЗКИ, предвид липсата на доказателства, че при отпускане на ипотечния кредит банката – кредитодател е изпълнила задължението си да представи на кредитополучателите, в изискуемата писмена форма, информация за условията по кредита. Неизпълнението на това задължение влече, според тях, нищожност на кредитния договор на алтернативно поддържани основания – липса на съгласие, накърняване на добрите нрави или липса на предписаната от закона форма. Ответната страна – „Юробанк България“ АД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неформулирането на правен въпрос и необоснованост на допълнителен селективен критерий за допускане на касационното обжалване, предвид липсата на изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба изхожда от легитимирано да обжалва лице и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното: „Юробанк България“ АД е предявила против К. Н. К. и Т. Н. К. обективно съединени осъдителни искове, с правна квалификация чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 79 ЗЗД, за солидарното осъждане на ответниците да й заплатят следните суми: 14 814,23 лева - главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL34550 от 14.03.2008 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на вземането, сумата 1992,32 лева - възнаградителна лихва за периода oт 21.04.2021 г. до 16.03.2022 г., сумата 929,69 лева - мораторна лихва за периода от 21.04.2021 г. до 17.05.2022 г., сумата 212 лева - такси по договора за периода от 21.04.2021 г. до 17.05.2022 г., сумата 23,06 лева – застрахователни вноски по имуществени застраховки за периода от 07.04.2021 г. до 17.05.2022 г.: сумата 132 лева - нотариални разноски за периода от 02.03.2022 г. до 17.05.2022 г. Ищецът твърди, че по силата на договор за кредит за покупка на недвижим имот HL34550 от 14.03.2008 г., предоставил на кредитополучателите парична сума в размер 22 200 лева, при задължение за връщането ѝ, заедно с дължимата върху нея възнаградителна лихва, на месечни анюитетни вноски в срок от 240 месеца. Съгласно уговореното в договора, кредитополучателите дължали солидарно на банката и такси по договора за кредит, както и премии по имуществени застраховки. Поради неизпълнението на задълженията на ответниците по кредита, банката обявила същия за предсрочно изискуем на 16.03.2022г., с изпратени покани до кредитополучателите, връчени при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Ищецът счита, че алтернативно кредитополучателите следва да се считат за уведомени за настъпилата предсрочна изискуемост поне от връчването им на препис от исковата молба. Ответниците, чрез назначен им особен представител, са оспорили действителността на договора за кредит, с аргументите поддържани и в касационната жалба – нищожност на договора за кредит, поради непредоставени им в писмена форма Общите условия, приложими към договора за кредит. Останалите заявени оспорвания, касаещи нередовност на връчването на уведомлението за предсрочна изискуемост и твърдяната злоупотреба със забавеното осъществяване на това право от банката, резултиращо в неоснователно обременяване на кредитополучателите, са неотносими, с оглед въведените касационни доводи, до които е ограничено произнасянето на настоящата инстанция / чл. 290, ал. 2 ГПК /. Първоинстанционният съд е извършил служебна проверка на валидността на клаузите на договора, предвид качеството на ответниците като потребители, ползващи се от засилена закрила. Приел е, че клаузите, без да е установено да са индивидуално договорени, са ясни и разбираеми, поради което – действителни, а възраженията на ответниците срещу действителността на договора за кредит - поради липса на съгласие и накърняване на добрите нрави, предвид непредоставени им приложимите към договора Общи условия - счел за неоснователни, тъй като правоотношението между страните, съответно – задължението за връщане на предоставената сума, съгласно условията на договора, намира правната си регламентация в клаузите на същия, приети от ответниците с подписването му. Във въззивната си жалба ответниците са поддържали доводите си за: 1/ непротивопоставимост на представените от ищеца договор за ипотечен кредит и Общи условия към същия, тъй като договорът е нищожен на някое от алтернативно поддържаните основания по чл. 26, ал. 1, предл. 3, чл. 26, ал. 2, предл. 2 или предл. 3 ЗЗД, поради неизпълнение изискванията на чл. 58, ал. 1 ЗКИ; 2/ ненастъпила предсрочна изискуемост, предвид неизготвен от ЧСИ констативен протокол, за връчване на уведомление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, като същевременно се оспорват и предпоставките за приложението на тази норма. Няма заявени доказателствени искания. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите му. Отхвърлил е доводите за нищожност на договора за кредит, с аргумент, че в приложеното по делото искане вх. № 514-0628/21.02.2008г., за отпускане на жилищно - ипотечния кредит, ответниците изрично са декларирали, че са запознати с Общите условия на банката за предоставяне на жилищни кредити на граждани и ги приемат. Посочил е още, че претенциите на банката - кредитор се основават изцяло на клаузи от самия договор, същата не черпи права от Общите условия, неуредени в самия договор, поради което възраженията на кредитополучателите в тази посока са ирелевантни за изхода на спора. В касационната жалба е формулиран единствено въпроса: Подписаното от кредитополучателите писмено искане за отпускане на кредит за покупка на жилище, съдържащо изявление, че кредитоискателят е запознат с Общите условия на банката, достатъчно доказателство ли е относно изпълнението на задължението на банката – кредитополучател по чл. 58, ал. 1 ЗКИ, за предоставяне безплатно, в писмена форма условията по кредита ? Допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да се сочи задължителна или казуална практика на ВКС и ВС, в противоречие с която считат, че се е произнесъл въззивният съд. На самостоятелно основание се поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Така формулиран въпросът е ирелевантен, тъй като въззивният съд не е споделил решаващ извод, че от съдържанието на искането за отпускане на кредита се установява факта на предоставяне на ответниците, в писмена форма и безплатно, приложимите към договора Общи условия, т.е. се установява изпълнение на задължението по чл. 58, ал.1 ЗКИ. Въззивният съд е придал значение на волеизявлението на ответниците за известност и приемане на Общите условия. С оглед касационните доводи на ответниците, релевантен се явява въпроса дали само с факта на непредоставяне на кредитополучателите, в писмена форма, на приложимите Общи условия към договора за кредит, съгласно предвиденото в чл. 58, ал. 1 ЗКИ, същият се опорочава до степен на нищожност и не поражда каквито и да било правни последици. Такъв въпрос не е формулиран, нито заявеният подлежи на конкретизация в този смисъл, съгласно правомощията на касационната инстанция според ТР № 1/2010г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Дори да не се сподели последното, не би се явил удовлетворен допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради непосочена, относима към отговор на такъв въпрос и явяваща се в противоречие с изводите на въззивния съд, практика на ВКС и ВС. Въззивният съд е акцентирал на приемането на Общите условия, независимо от начина на запознаване на кредитополучателите със същите, като е споделил и паралелния решаващ извод, че всяка от претенциите на ищеца се основава на клауза на самия договор за кредит, респ. при разрешаването на правния спор не намират каквото и да било приложение клаузи от Общите условия и правният резултат би бил такъв и без да са били предвидени изобщо Общи условия. Законът е достатъчно ясен относно това, че доколкото последните са неразделна част от договора за кредит, неприемането им от страна по същия изключва единствено тяхната приложимост, ако в останалата си част договорът достатъчно регулира правоотношението / арг. чл.26, ал.4 ЗЗД /, т.е. релевантен е именно факта на приемането им, съгласно чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ / обща норма от уредбата на търговските сделки /, на който факт се позовава и въззивният съд. Не се обосновава „очевидна неправилност„ на въззивното решение, съгласно чл. 280, ал. 2, пр.трето ГПК. Съобразно формираната съдебна практика по прилагането на това основание, „очевидната неправилност„ следва да е изводима от съдържанието на самото въззивно решение и независимо от преценката за наличието на основанията за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, установими след цялостна проверка на процедирането на въззивния съд / процесуални действия и бездействия, действително съдържание на обсъжданите доказателства, действително съдържание на противопоставените от страните доводи и възражения /. Съобразявайки касационните доводи за неправилност, до които е лимитирано произнасянето на настоящата инстанция, съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, мотивите на въззивното решение не разкриват очевиден порок в приложението на материалния закон, логическите, научни или опитни правила при интерпретацията на правното значение на установените факти или нарушение на основополагащи принципи на гражданското съдопроизводство. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение