Определение № 5 от 04.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2827/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 59 от 23.03.2020 год. по въззивно гр. д. № 279/2019 год. Кърджалийският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 168 от 25.09.2019 год. по гр. д. № 338/2018 год. по описа на Районен съд - Момчилград. С него е отхвърлен предявеният от М. М. Р., М. М. И. и С. М. У. срещу С. М. Р. и Ш. К. Р. ревандикационен иск за признаване за установено, че ищците са съсобственици, заедно с ответника С. М. Р., на едноетажна жилищна сграда със застроена площ 44 кв. м., построена в ПИ с пл. № * в кв. 12 по ПУП на [населено място], общ. Д., обл. К. и за осъждане на ответниците да им предадат владението върху имота, както и за отмяна на нотариален акт за собственост по давностно владение № 133, том 3, дело № 526, вх. рег. № 784 от 14.06.2018 год. по описа на Служба по вписванията към Агенция по вписванията - Момчилград. Въззивното решение се обжалва с касационна жалба от ищците М. М. Р., М. М. И. и С. М. У., чрез общия им процесуален представител адв. Д. Д. от АК - К., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост, с искане за отмяната му и постановяване на решение по същество на спора, с което предявените искове да бъдат уважени. Ответниците по касационната жалба С. М. Р. и Ш. К. Р., в писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК, чрез адв. М. Ч. от АК - К., оспорват наличието на сочените предпоставки за допускане на касационната проверка на въззивното решение, респективно намират жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд, в настоящия си състав, като обсъди доводите на касаторите въз основа данните по делото и предмета на настоящето производство, намира следното: За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ответникът живее със съпругата си в процесния имот от 1984 год. със съгласието на неговия баща, с което е сложено началото на явно, спокойно и непрекъснато давностно владение, продължило повече от 10 години, в резултат на което съпрузите - ответници са придобили собствеността по давност. Съгласно мотивите на решението, с оглед презумпцията на чл. 69 ЗС, в тежест на ищците е да опровергаят законовото предположение за анимус на държателите, като такова доказване не било извършено, а и в исковата молба не се твърдяло ответниците да са обикновени държатели на процесния имот. Имотът бил предаден за ползване със съгласие в него да живее семейството на ответника, като не се установявало противопоставяне на извършваните през годините ремонтни дейности по поддръжката и подобряването му, които обстоятелства, съгласно приетото от въззивния съд, демонстрират в достатъчна степен намерението за своене на имота и се установяват посредством събраните свидетелски показания. Така предадената и установената от ответниците през 1984 год. фактическа власт върху спорната сграда е осъществявана приживе на родителите, като няма данни да е била отнемана, нито оспорвана, поради което и с оглед презумпцията на чл. 69 ЗС е налице владение в продължение на необходимия срок за придобиване на сградата по давност от ответниците по време на брака им. С тези мотиви въззивният съд приел за правилни изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на иска по чл. 108 ЗС и потвърдил изцяло постановеното от него решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по множество правни въпроси, както и на това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Първата група въпроси са от процесуалноправно естество и се свеждат най-общо до задълженията и правомощията на въззивната инстанция, съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, да изложи собствени мотиви в решението си, които да съдържат изложение и обсъждане на доводите и възраженията на страните, като основе решението си въз основа на всички относими доказателства, възможността съдът да излиза извън обхвата на търсената защита и разпределението на доказателствената тежест. Втората група материалноправни въпроси касаят манифестацията на намерението за своене спрямо останалите съсобственици и началния момент, от който тече срокът за придобивна давност. Оплакванията на касаторите се свеждат основно до липса на изложени от въззивния съд мотиви, съгласно приетото в раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 год., от които да може конкретно, ясно и точно да се установи какво е приел съдът по отношение на фактите по спора, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изложено е още, че мотивите към обжалваното решение не отразяват решаваща правораздавателна дейност по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 год., ОСГК, тъй като съдът не е изпълнил задължението си да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди оплакванията на страните във въззивната им жалба, в която връзка касаторите се позовават и на редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. При проверка на данните по делото, настоящият състав на ВКС, II г. о., намира, че поставеният въпрос относно задълженията на въззивната инстанция, съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК да изложи собствени мотиви, които да съдържат изложение и обсъждане на доводите и възраженията на страните, както и да обоснове решението си въз основа на всички събрани относими доказателства по делото, обуславя изхода на всяко дело, в т. ч. и настоящето, но не е налице произнасяне по него от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС и ВС на РБ, както и с трайно установената съдебна практика на ВКС. Въззивният съд е изложил съображения относно фактическата страна по спора, установена въз основа на събраните по делото доказателства – установено е, че наследодателят на страните /с изключение втората ответница/ се е снабдил през 2007 год. с нотариален акт за собственост по давностно владение на описаните в него недвижими имоти в [населено място], първият от тях застроен със сгради, а ответниците през 2018 год. се снабдили с документ за собственост на жилищна сграда с площ от 44 кв. м., намираща се в същото дворно място, по давност. Съдът съобразил данните в приетите заключения на техническата експертиза, установяващи, че спорната сграда представлява самостоятелен обект, с отделен покрив и вход, с отделни помещения и санитарен възел, като по площ представлява част от описаната в документа за собственост на наследодателя сграда от 130 кв. м. Съществуването на две отделни сгради се установява и от свидетелските показания, установяващи и установената от ответниците фактическа власт върху сградата от дясно, със самостоятелен вход, от 1984 год., когато родителите я отстъпили на сина си да живее със семейството си. Въззивният съд посочил в мотивите си на кои свидетелски показания дава вяра въз основа на преценката на същите във връзка с данните на техническата експертиза, като липсата на произнасяне по довода на въззивниците за излизане извън обхвата на търсената от тях защита, с оглед грешното посочване в диспозитива на първоинстанционното решение спорната сграда като двуетажна, вместо едноетажна, както и доводите им за едностранчиво обсъждане на доказателствата по делото, като и не били обсъдени доводите им за противоречие между кредитираните от съда свидетелски показания и допуснатите по делото писмени доказателства – в частност нотариален акт от 06.11.2007 год., жалба до полицията от наследодателя срещу първия ответник, застрахователни полици, както и заключенията на вещите лица по отношение датата на изграждане на процесната сграда, не могат да обосноват наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същите представляват оплаквания за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при обсъждане и преценка на доказателствата по делото, но не и правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същите съображения са относими и по поставения въпрос за разпределението на доказателствената тежест при установяване на твърдяното право, като съображенията на касаторите в тази връзка не съответстват на приетото в обжалваното решение, нито е налице противоречие със сочената задължителна съдебна практика /ТР № 11/2012 год. на ОСГК на ВКС/. Съдът е обосновал направените изводи за осъщественото от ответниците придобивно основание въз основа на събраните доказателства, преценени в тяхната съвкупност, като съображенията на касаторите са израз на недоволството им от същите, но не изпълват съдържанието на процесуалноправни, нито материалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, във връзка с горните разяснения в тълкувателния акт на ОСГТК на ВКС. Поради това и всички подробно изложени от касаторите съображения против извода по същество на спора, в т. ч. и относно момента, от който започва да тече срока за придобиване по давност, превръщане на държането във владение /такъв въпрос въобще не е поставян в настоящия спор/ не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство, което има за предмет произнасяне по основания за допускане на касационно обжалване, а не произнасяне по същество на спора, каквато е целта на приложеното изложение на касаторите. Поради тези съображения касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито се констатира наличието на тези по чл. 280, ал. 2 ГПК. В частност, настоящият състав не констатира да е налице вероятност за процесуална недопустимост на въззивното решение по повод довода на касаторите за допуснатата грешка в описанието на спорната сграда в диспозитива на първоинстанционното решение. При този извод в настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответниците направените разноски в размер на заплатените възнаграждения за адвокатска защита, съгласно представените договори за правна защита и съдействие. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, II г. о.