Определение № 50483 от 12.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1714/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ЕВРОДИЗАЙН“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 134 от 29. 04. 2022 г., постановено от Варненски апелативен съд, Първи състав по в.т.д. № 76 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 372 от 18. 10. 2021 г., постановено от Варненски окръжен съд, Търговско отделение по т.д. № 957 по описа на съда за 2020 г., за осъждането на касатора да заплати на „КОВИТРА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 85000 лв., представляваща част от придобито вземане в размер на 694268.80 лв. по силата на договор за прехвърляне на вземане от 05. 08. 2019 г., с произход неплатено възнаграждение по договор за СМР от 01. 02. 2016 г., сключен между „ЕВРОДИЗАЙН“ ЕООД и „НЮСТРОЙ ВИЖЪН“ ЕООД, по фактури №№ 1/03. 05. 2016 г., 3/11. 05. 2016 г., 6/20. 05. 2016 г. и 72/31. 05. 2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 14. 05. 2020 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 99, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1 и чл. 266, ал. 1 от ЗЗД, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че за да постанови своя съдебен акт съдът е приел, че исковата претенция е надлежно и коректно формулирана, както и доказана по размер, а за да достигне до този извод от фактическа и правна страна, съдът е оставил без разглеждане доводите и аргументите на въззивника, като е оставил и без уважение искането за приемане на писмени доказателства, които са от съществено значение за решаването на спора, и така допуснатото процесуално нарушение е довело в крайна сметка до грешен извод по съществото на спора. Сочи се, че пред първата съдебна инстанция и в хода на съдебното следствие са представени от ищцовото дружество писмени доказателства, които подкрепят изцяло твърдението на ответника, че не е налице реално изпълнение на СМР от страна на ищцовото дружество по процесният договор; Представените актове обр. 10 и обр. 11 недвусмислено и категорично установяват, че няма как твърдените СМР да бъдат извършвани в период, в който строителството е официално спряно, което е твърдение на ищеца, въведено в процеса още с писмения отговор /явно се твърди, че това е твърдение на ответника, доколкото същият депозира писмен отговор на исковата молба, а не ищецът; друг е въпросът, че такова твърдение нито в исковата молба, нито в депозирания от ответника отговор на същата, не е обективирано от която и да било от страните по делото – бел. на докладчика в касационната инстанция/. Твърди се, че първоинстанционният съд е отказал да приобщи представените доказателства към материалите по делото, мотивирайки отказа си с настъпила преклузия; Оплакванията пред въззивният съд са, че преклузия за приемането на тези писмени документи не може да настъпи, тъй като същите са „нови доказателства“, не носят подписите на никоя от страните по делото, а на трети лица, те не са били на разположение на „ЕВРОДИЗАЙН“ ЕООД на по-ранен етап от процеса и ответникът не е имал възможност да се снабди с тях при депозиране на писмения си отговор; В контекста на изложеното, напълно без значение е датата на издаване на въпросните документи, а същите са допустими като доказателства по делото и относими към правния спор; Надлежно мотивирано с въззивната жалба е искане, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, да бъдат допуснати до събиране и приобщени към доказателствения материал по делото своевременно представените пред първата съдебна инстанция заверени преписи от акт обр. 10 от 29. 12. 2015 г., акт обр. 11 от 16. 05. 2016 г., акт обр. 10 от 17. 05. 2016 г. и акт обр.11 от 22. 06. 2016 г.; Вместо да приобщи към доказателствения материал тези писмени документи, въззивният съд, с определението си по доклада на делото е препотвърдил волята на първоинстанционния такъв и е отказал приемането на писмените доказателства. Твърди се, че събирането на тези писмени доказателства би било решаващо за изхода на спора, а отказът от тяхното събиране е в резултат на допуснато процесуално нарушение, лишило от възможност ответника да защити тезата си; Формалната забрана за представяне на доказателства от ответната страна с оглед разпоредбата на чл. 133 от ГПК, има за цел спазването на процесуалната дисциплина, но по никакъв начин не следва да се прилага автоматично и формално, в нарушение на едно от основните начала в гражданския процес - установяването на истината, който принцип е прогласен в чл. 10 от ГПК и е залегнал в основата на цялото гражданско съдопроизводство; Съдът е лишил ответника от защита, в един ранен етап на съдебното производство. Излага се, че правилно въззивният съд е определил оплакванията на въззивника в жалбата за неуточненост на исковата претенция, като оплаквания водещи до извода за недопустимост на първоинстанционното съдебно решение, поради произнасянето на съда извън или плюс петитум; Предявеният частичен иск в размер на 25000 лв., увеличен с уточняваща молба на 85000 лв., като част от кое вземане по ф-pa[ЕИК]/03. 05. 2016 г. на стойност 119280 лв. без ДДС, която пък е издадена във връзка с договор, по който общото задължение възлиза на 694268.80 лв.; Предявеният иск е за сумата от 85000 лв., по ф-ра №[ЕИК]/03. 05. 2016 г. на обща стойност 119280 лв. без ДДС; Исковата претенция не е уточнена като частичен иск по всяка една от процесиите фактури, а като частичен иск по ф-pa[ЕИК]/03. 05. 2016 г.; Заключението на вещото лице по изготвената ССчЕ, което е прието без забележки от страните, дава категоричен отговор относно размера на задължението по процесната фактура, съобразно счетоводните книжа на двете дружества; На поставеният въпрос № 7 „Какъв е размерът на непогасения остатък по всяка една фактура“, вещото лице е отговорило, че плащането извършено от „ЕНЕРДЖИ ЕФЕКТ“ ЕАД по силата на тристранно споразумение от 03. 10. 2016 г. не е отнесено по конкретна фактура; В този случай, тази сума се приспада по хронология; В този случай вземането на ищеца по процесната ф-ра №[ЕИК]/03. 05. 2016 г. е в размер на 63136 /шестдесет и три хиляди сто тридесет и шест/ лв.; С оглед направените изводи от вещото лице, ако не в цялост, то исковата претенция следвало да бъде поне частично отхвърлена, а ако бъдат отхвърлени всички възражения на ответника, то да бъде уважено поне това относно размера на иска; Уточненията на ищеца са в посока на горното и те са ясно и недвусмислено изложени в уточняващата му молба до съда, още след предявяване на иска. Касаторът намира предявения иск в частта му за разликата над 63136 лв. за недоказан по размер с твърдение, че такова задължение не съществува и следва искът да бъде частично отхвърлен на самостоятелно основание, независимо от преценката на юридическите факти по възникването и валидността на правоотношението между страните. Сочи се, че решаващият въззивен съд е оставил без разглеждане въведеното пред въззивната инстанция възражение за недействителност на процесния договор за СМР, като сключен от управителя С. К. при превишаване пределите на представителната му власт, защото това възражение е следвало да бъде направено в преклузивния срок по чл. 133 вр. чл. 131 ГПК, т.е. с отговора на исковата молба, като касаторът не споделя становището на съда, отразено в съдебния му акт. Твърди се, че част от задълженията на съда са да следи за недействителността на правните сделки, които са от значение за решаване на правния спор; Когато проверката за действителност може да бъде осъществена въз основа на заявените от страните факти и събраните от тях доказателства, съдът е длъжен да я осъществи, независимо дали заинтересованата страна се е позовала на нея; Приложението на материалния закон е част от служебните функции на съда, докато очертаването на фактическата обстановка по спора е в „правомощията“ на страните в процеса; Когато недействителността на сделката се установява пряко от нея или от релевираните по делото факти и обстоятелства, съдът е длъжен да приложи правната норма, дори страните да не са се позовали на нея; При това за съда съществува възможност служебно да събере доказателства за установяването на релевирани по делото факти, чрез доказателствените средства, които ГПК допуска да бъдат събирани служебно от съда, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето; Правомощието за служебно събиране на доказателства от въззивната инстанция тогава, когато това е необходимо, за да се обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, е признато изрично в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09. 12. 2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; Със същите правомощия разполага и въззивният съд; Съгласно задължителното тълкуване по приложението на чл. 269, пр. второ ГПК, дадено в т. 1 на TP № 1/09. 12. 2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, тъй като ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; Тъй като основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложението на императивна материалноправна норма, установена в обществен интерес; Безспорно такива са нормите, визиращи основания за недействителност на договорите; Засиленото служебно начало при съблюдаване на императивни правни норми изключва приложението на процесуалните преклузии; След като съдът служебно следи за действителността на договора, на по-силно основание дължи произнасяне по изрично направено възражение за нищожност, дори въведено извън преклузивния процесуален срок; В конкретният случай процесният договор е сключен от бившия управител на дружеството С. В. К. при превишаване пределите на представителната му власт и при липса на съгласие на общото събрание на съдружниците на „ЕВРОДИЗАЙН“ ООД; Съгласно чл. 25, т. 9 от дружествения договор на „ЕВРОДИЗАЙН“ ООД, за сделки на стойност над 40000 лв. се изисква решение на общото събрание на съдружниците; Последното никога не е одобрявало сключването на подобна сделка; Дружественият договор е обявен в търговския регистър към Агенция по вписванията и договарящите страни могат по всяко време да се запознаят с условията и ограниченията му, както е можел и първоинстанционният съд; Лицето, от името на което е сключен договор без представителна власт, може да го потвърди, като е установена и формата, която се изисква за потвърждаването; Тази разпоредба не урежда изрично, че договор, сключен без представителна власт е недействителен, но от установените с нея изисквания, че такъв договор се нуждае от изрично потвърждаване от страна на мнимо представлявания, както и за формата, необходима за потвърждаването следва, че до момента на това потвърждаване сделката не поражда целените с нея правни последици за мнимо представляваното лице и е във „висящо“ състояние - състояние на висяща недействителност (в този смисъл е и правната доктрина, в същия смисъл са и разясненията и дефинирането на висящата недействителност, дадени в мотивите към т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19. 05. 2004 г. на ОСГК на ВКС); От корелативния характер на взаимна обусловеност на насрещните права и задължения в рамките на договорните правоотношения следва, че щом договорът не поражда правни последици за едната страна по него - мнимо представлявания, то той не поражда такива и за другата страна - лицето, договаряло с мнимия представител - също до момента на потвърждаването на договора съгласно и във формата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД; Спазването на всички приложими императивни норми е служебен ангажимент, който задължава съда; Още от римското право всички правни системи са възприели принципа „Jura novit curia“ („Съдът познава законите“); На практика насрещната страна може сама да се позове на такава императивна норма, но ако тя не го направи, това не означава, че съдът няма възможност да я приложи; Позоваването на недействителността може да бъде направено извънсъдебно или пред съда - чрез иск или възражение; Отказът за потвърждаване на договора е равнозначен на позоваване на недействителността от страна на мнимо представлявания и обратно - позоваването (извънсъдебно или пред съда) на недействителността от страна на мнимо представлявания е равнозначно на отказ за потвърждаване на договора; В тези случаи висящата недействителност се трансформира в окончателна; Всяка нищожност по чл. 26 ЗЗД, включително и тази по чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД (поради липса на съгласие) е абсолютна - не само изначална, а и окончателно водеща до пълна невъзможност опорочената сделка да породи правни последици, т.е. - непоправима, неоздравима, без възможност за саниране; Липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е тежък порок на правната сделка, който е непоправим и непреодолим. Касаторът счита, че бившият управител на „ЕВРОДИЗАЙН“ ООД, без съгласие, респективно решение/съгласие на общото събрание на съдружниците, се е договарял с трети лица, които не разполагат с техническа и кадрова обезпеченост, във вреда на същото, задължил го е за суми за услуги, многократно надвишаващи действителните пазарни цени; Дейностите по договора не са били реално възложени, още по-малко извършени от дружеството „НЮСТРОЙ ВИЖЪН“ ЕООД; Такъв подизпълнител „ЕВРОДИЗАЙН“ ООД няма и не е имало в процесния период; Дружеството „НЮСТРОЙ ВИЖЪН“ ЕООД не е разполагало със собствена техника и механизация към периода, в който се твърди, че са извършвани дейностите по договора; Дружеството „НЮСТРОЙ ВИЖЪН“ ЕООД не е ангажирало и от своя страна външен подизпълнител за осъществяването на тези дейности, което прави договора с невъзможен предмет; Оставяйки без разглеждане възражението на въззивника, относно наличието на абсолютна нищожност на търговската сделка, обективирана в процесния договор за СМР, съдът е лишил от възможност въззивника да зашити правата си в пълния им обем. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и по същество – отхвърляне на предявените срещу касатора искове в цялост, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че по отношение на обжалваното решение са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, а именно – че са налице материалноправни и процесуалноправни въпроси, формулирани в изложението, чието решаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както следва: 1. На кой етап от съдопроизводството по търговски спор възниква процесуалната преклузия за представяне на писмени доказателства, които не изхождат от страните по спора и не носят техен подпис? Следва ли водещ момент за съда да бъде датата на съставяне на частните документи, или съдът следва да бъде воден от твърдения способ за снабдяване с частните писмени документи, когато същите не изхождат от никоя от страните по спора, а са държани до момента на ангажирането им като доказателства от трето за спора лице? 2. Следва ли при предявяване на частичен иск, ищецът да заяви точно каква част от вземането си претендира, като конкретизира по кои фактури, и обвързан ли е решаващият съд със заявения петитум? 3. Налице ли е произнасяне плюс петитум от решаващия съд, в случай, че съдът по своя инициатива тълкува волята на ищеца обективирана в исковата молба, без оглед на внесените уточнения от ищеца? 4. Приложима ли е процесуалната преклузия за възражения, касаещи недействителност на процесния договор, или съдът служебно следва да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване? Касаторът счита, че така поставените въпроси имат значение за точното прилагане на закона и ще доведат до правилното приложение на засегнатите материалноправни и процесуалноправни норми. Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, не заявява претенция за присъждането на разноски в производството по чл. 288 от ГПК. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявения срещу касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба част от мотивите си към обжалваното решение, че: Оплакването в жалбата за неуточненост на частичния иск по всяка от процесните фактури е по същество за недопустимост /а не за неправилност/ на решението над размера от 63136 лева по фактура №[ЕИК]/03 .05. 2016 г.; Това оплакване е неоснователно; Ищецът на няколко пъти е уточнявал, в т.ч. с ДИМ на л. 45 е уточнил, че частичният иск за сумата 85000 лева е предявен за част от общо дължимата /от длъжника - възложител „ЕВРОДИЗАЙН“ ООД - [населено място]/, сума от 694268.80 лева /за прехвърленото на „КОВИТРА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД - [населено място] вземане по договор за СМР от 01. 02. 2016 г. с договор за цесия от 05. 08. 2019 г. със стария кредитор-цедент „НЮСТРОЙ ВИЖЪН“ ЕООД - [населено място]/, като частично претендираната сума покрива задължения по най-старите фактури № 1/03. 05. 2016 г., /частично платена/ с остатък - 63136 лева/ и частично по фактура № 3/11. 05. 2016 г. на стойност 156768 лева с ДДС /от общо издадените четири фактури, посочени с исковата молба/; Фактурите са посочени от ищеца само за прегледност, за уточняване как е формирано вземането по договора за СМР, впоследствие прехвърлено на цесионера-ищец; Предмет на иска са не части от тези фактури, а част от самото прехвърлено вземане, като фактурите са само документи, които установяват вземането, и които предишният кредитор е длъжен да предаде на новия кредитор съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД; В този смисъл няма произнасяне на съда плюс петитум, нито искът е недоказан по размер за сумата над 63136 лева до предявения частичен размер от 85000 лева, доколкото вземането на ищеца-цесионер е в много по-висок размер, като обжалваното решение не е недопустимо или неправилно в тази му част; Не може да се обсъжда направеното за първи път в с.з. на 05. 04. 2022 г. пред въззивната инстанция възражение за нищожност на процесния договор за СМР, като сключен от управителя при превишаване пределите на представителната му власт и при липса на съгласие, както и за нищожност на тристранното споразумение; Касае се за правоизключващо възражение на представляваното лице по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД - за висяща нищожност на договора, прераснала в пълна нищожност поради непотвърждаване на същия от лицето, от чието име е сключен договорът без представителна власт; Сключеният договор без представителна власт не е нищожен поради липса на съгласие - чл. 26, ал. 2 ЗЗД; Всяка нищожност по чл. 26 ЗЗД е абсолютна - не само изначална, а и водеща до пълна невъзможност опорочената сделка да породи правни последици, като не може да бъде санирана; За договора, сключен чрез мним представител обаче чл. 42, ал. 2 ЗЗД изрично установява възможността той да бъде потвърден; В този смисъл е Тълкувателно решение № 5/2014 г. от 12. 12. 2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС; Ето защо това възражение е следвало да бъде направено в преклузивния срок по чл. 133, вр. чл. 131 ГПК, т.е. с отговора на исковата молба; Тъй като това не е сторено възражението е преклудирано; Поради непредявяване на възражението в срок другата страна не е могла и да представи взето от ОС на дружеството решение по чл. 25, т. 9 от дружествения договор за предварително одобряване на сделката на стойност над 40000 лева; Само за изчерпателност следва да се посочи, че дори и да няма взето такова решение от ОСС, това пак няма да доведе до нищожност на договора в отношенията с изпълнителя и цедент „НЮСТРОЙ ВИЖЪН“ ЕООД - [населено място], като представляваното лице може само да търси евентуалната отговорност на управителя; Дори липсата на решение по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не може да се противопостави на третите лица и несъответствия от вътрешноорганизационен характер не съставляват липса на съгласие; Въпросът дали управителят е действал без предварително решение на ОС е от значение за вътрешните му отношения с дружеството и е без значение за третите лица, които нямат задължение да проверяват какво е прието в дружествения договор за представителството, нито дали има решение на ОС по въпроси от неговата компетентност; Те имат правно значение само в отношенията между дружеството и управителя за евентуална отговорност за вреди на последния към дружеството, като в този смисъл е ТР № 3/15. 11. 2013 г. по тълк.д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Отделен е въпросът, че двустранно подписаните протоколи - обр. 19 за приемо-предаване на работите и фактурите за тях по договора за СМР са осчетоводени при ответника, включени са в дневниците за покупко-продажби и по тях ответникът е ползвал данъчен кредит, установено от заключението на ССЕ, налице е и подписано тристранно споразумение от 03. 10. 2016 г., с което задълженията на ответника „ЕВРОДИЗАЙН“ ООД - [населено място] към „НЮСТРОЙ ВИЖЪН“ ЕООД - [населено място] на обща стойност 774268.80 лева са потвърдени, като е налице и изпълнение от третото лице „ЕНЕРДЖИ ЕФЕКТ“ ЕАД - [населено място], заплатило по този дълг в полза на ответника сумата от 80000 лева за сметка на своя собствен дълг към него; Тези обстоятелства сочат на узнаване и на липса на противопоставяне от търговеца веднага след узнаването, в който случай, дори и да има действия на представителя без представителна власт, същите се считат потвърдени от търговеца съгласно чл. 301 ТЗ; Не могат да се обсъждат и направените от процесуалния представител на въззивника едва с пледоарията по същество във въззивната инстанция и с писмената му защита доводи с характер на възражение по чл. 40 ЗЗД, че с договора и с тристранното споразумение представителят е договарял във вреда на представлявания - с цел изкуственото му задължаване; Такова възражение, както и възражение за сключване на договора в противоречие на добрите нрави не са правени с отговора на исковата молба, такива оплаквания не са направени и с жалбата и са преклудирани; Възраженията за фиктивност /симулативност/ на договора, за невъзможен предмет и за липса на реално изпълнение на услугите не са доказани, като всички доказателства по делото са за валидно сключен договор за СМР, по който е налице изпълнение от страна на изпълнителя - праводател на ищеца, но липсва изпълнение от страна на ответника - възложител за заплащане на възнаграждение за извършените и приети услуги; Оспорване от ответника на автентичността на приетите с исковата молба писмени доказателства е неуспешно, установено от заключението на СПЕ, което е неоспорено от страните и се възприема от съда като компетентно и обективно дадено; Исканите за приемане актове - обр. 10 и 11 за спиране и възобновяване на строителството не са приети от въззивната инстанция, тъй като са неотносими, а и не са налице условията на чл. 147, т. 1 вр.чл. 266, ал. 3 ГПК - страната не е доказала, че не е могла да ги узнае, посочи и представи своевременно; За изчерпателност следва да се посочи, че с тях не може да се опровергае извършването на работите, приети от ответника с протоколи - обр. 19, тъй като отчитането им с тези актове е могло да стане не непременно към датата на фактическото им извършване, а и по-късно; Дори да носят дати по време на спряното строителство, това не доказва, че работите не са реално извършени; Именно спирането на строителството е наложило очевидно всички извършени до този момент работи да се документират; Съдът не дължи произнасяне по всякакви други въпроси, повдигнати за първи път с писмената защита, които не са посочени като оплаквания в жалбата; Само за изчерпателност следва да се посочи, че подновеното с писмената защита възражение без такова оплакване в жалбата, че дружеството „НЮСТРОЙ ВИЖЪН“ ЕООД не разполагало със собствена техника и механизация за извършване на процесните работи се опровергава от представените по делото договор и протокол за отдаване на техника под наем от 01. 02. 2016 г. между него като наемател и „МЕД НАТУРАЛ“ ЕООД като наемодател; При положение че вземането - предмет на договора за прехвърляне на вземане от 05. 08. 2019 г. съществува, а договорът за цесия е породил валидно действие и длъжникът - ответник е уведомен за него от стария кредитор „НЮСТРОЙ ВИЖЪН“ ЕООД на 19. 08. 2019 г., искът се явява основателен и следва да се уважи изцяло в предявения частичен размер от 85000 лева. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В процесният случай касаторът само общо заявява и поддържа наличието по отношение на поставените от него въпроси, на допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, без да излага конкретни твърдения в насока на обосноваването му, а само като възпроизвежда главното съдържание на нормата от процесуалния закон, която го урежда, поради което и настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска дори и само поради това. В допълнение следва да се посочи, че двата въпроса, общо номерирани като първи въпрос в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТВКС, доколкото отговорите им не са обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция – главното съображение на въззивния състав да не приеме писмените доказателства, визирани в обосноваването на въпросите е, че същите са неотносими към спора, а преклудирането на възможността за представянето им след императивно законоустановения срок, е изложено като допълнително съображение. Дори и да се приеме обратното, за каквото приемане не е налице основание, по отношение на същите първи два въпроса, по изложените по-долу относно всички, поставени от касатора въпроси, по делото не се установява да е налице поддържаният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване в изложеният непосредствено по-горе смисъл и въпросите, номерирани от касатора като втори и трети в изложението му на основания за допускане на такова обжалване. Същите са несъответни на видните от материалите по делото, действителни обстоятелства относно осъществената в производството, процесуална дейност на съда и на ищеца по уточняване на исковата молба, както и на също действителното съдържание на диспозитива на обжалваното решение, и на относимите към размера на предявения от ищеца, и уважен от съда, частичен иск в случая, мотиви на съда към решението му, включително и от възпроизведената и по-горе в настоящите мотиви, тяхна част. По начина по който са поставени и обосновани, същите два въпроса предполагат исковата молба в крайна сметка да е останала неуточнена в достатъчна за нуждите на защитата на ответника и произнасянето на съда степен, съответно - съдът да се е произнесъл с крайния си акт по съществото на спора по нередовна искова молба и/или несъответно на направените от ищеца уточнения, и/или да е присъдил нещо повече, или различно от исканото, и нищо такова в случая по делото не се установява да е налице. Исковата молба по указания на съда е уточнявана неколкократно, включително по настояване на ответника и крайното произнасяне на въззивната инстанция по съществото на спора е в стриктно съответствие с така направените уточнения, и с действителното съдържание на исковата молба, като безпротиворечиво единство от обстоятелства, на които искът се основава и петитум /срв. чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК/. Четвъртият въпрос, въпреки че в първата си част е формулиран твърде абстрактно и общо, принципно отговаря на изискванията за годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същия обаче, както и по отношение на всички, формулирани от касатора въпроси, за които би се приело, че съставляват такова годно общо основание за допускане на касационно обжалване /първите два общо номерирани като първи въпрос, при условното приемане, че са обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция, което в случая не се установява по делото, по изложените вече по-горе съображения/, не се установява да е налице единствено и само общо, бланкетно заявяваният и поддържан от касатора, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице. Касаторът не обосновава наличието на поддържания от него допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК с конкретни твърдения в насока на приетото по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от цитираното тълкувателно решение, а се ограничава само декларативно да заяви, че поставените от него въпроси попадат в хипотезата на законовата норма, която го урежда. Настоящият касационен състав намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото нито приложимите към случая правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, поради което и касационно обжалване на въззивното решение на така заявеното основание не следва да се допуска дори и само поради това. В допълнение следва да се посочи, че по отношение на всички, поставени от касатора въпроси, даже и да би се приело, че същите или част от тях съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, е налице и на касационния състав е служебно известна обилна и еднопосочна практика на касационната инстанция, включително и задължителна за съдилищата такава на ВКС и ВС, обективирана в тълкувателни решения и постановления, част от която е цитирана и от самия касатор в жалбата му и в приложеното към нея изложение на основания за допускане на касационно обжалване, и наличието на която практика поначало изключва възможността за селектиране на касационната жалба по така поставените въпроси, и на конкретно поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация не претендира такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение