Определение № 3612 от 18.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1935/2025 г.

Образувано е по КЖ от страна на назначения с определение №44/06.01.2025г. по т.д. №2519/2024 г. на СГС особен представител на „ЕКО ВЕДИ“ ЕООД ЕИК[ЕИК] срещу решение № 406 / 09.07.2025 г. по в. търг. дело №493/25 г. на САС-ТО, с което е потвърдено решение № 601 от 28.04.2025 г. г. по т.д. № 2519 /24 на СГС, ТО с което на основание чл.155 т.3 ТЗ е било прекратено същото дружество по иск на Прокуратурата на РБ, както и в съответната част за присъдените в тежест на ответника съдебни разноски. Навеждат се оплаквания за недопустимост на въззивното решение като произнесено по нередовна ИМ и противоречие с материалния закон-чл.272а ТЗ и чл.155 ал.1,т3 ТЗ. Ответникът по КЖ Прокуратурата на РБ не изпраща писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение като констатира, че решението е въззивно и подлежи на обжалване намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да се произнесе, въззивният съд е изложил следните съображения: Предмет на разглеждане е иск по чл. 155, т. 3 ТЗ, която разпоредба урежда специален конститутивен иск за прекратяване на ООД по иск на прокурора, когато в продължение на три месеца дружеството няма вписан управител. Искът е предявен и във връзка с чл. 157, ал. 1 ТЗ, според който едноличното ООД се прекратява със смъртта на едноличния собственик на капитала, ако не е предвидено друго или наследниците не поискат да продължат дейността. Съгласно задължителните постановки в т. 1 от ТР № 1/31.05.2023 г. на ВКС – ОСТК, прекратяването на осн. чл. 157, ал. 1 ТЗ се извършва по реда на чл. 155, т. 3 ТЗ, т.е. по иск на прокурора. В конкретния случай спрямо ответното ЕООД тези формални предпоставки са налице, доколкото от доказателствата се установява, че едноличният собственик и управител Б. Б. Д. е починал на 2307.2015 г.След тази дата и понастоящем липсва вписан нов управител, което е видно и от служебно извършената от въззивния съд справка в търговския регистър. В учредителния акт на дружеството, обявен в ТР, не е предвидено, че дейността му ще продължи и след смъртта на едноличния собственик, а същевременно – повече от осем години липсва заявено от наследниците на същия продължаване на дейността, което следва да се извърши чрез предприемане на действия по вписване на нов ЕСК /или нови съдружници/ и нов управител. Причините, поради които подобно продължаване на дейността и вписване на нов управител не е заявено в търговския регистър, са ирелевантни при преценката по чл. 157, ал. 1 и чл. 155, т. 3 ТЗ. Противно на доводите в жалбата съдът не е длъжен да издирва наследниците на починалия собственик на капитала, за да им предоставя възможност да заявят дали желаят да продължат дейността на дружеството. В случая липсва заявено по партидата на дружеството в ТР искане продължаване на дейността на дружеството от наследниците. Според изложеното от въззивния съд, стопанската и социална целесъобразност на запазването на дружеството не може да преодолее настоящия му незаконен вътрешен статут -липсата на каквито и да било органи на управление и членски състав, който опорочава съществуването му като правен субект, лишен напълно от представителен орган и е пречка да изразява правновалидна воля и да бъде страна по каквито и да било сделки в оборота. Това именно е и основното съображение на закона в подобна хипотеза да бъде прекратена дейността на дружеството и да бъде назначен представляващ го ликвидатор. Ето защо, съставът на САС е приел, че искът е основателен. Противно на доводите в жалбата, съдът приема, че исковата молба не е нередовна с оглед чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК относно формулирания петитум.Според същия, изискването на закона е да има формулирано искане към съда, каквото в процесната искова молба е налице – да бъде прекратено ответното дружество на осн. чл. 155, ал. 1, т. 3 ТЗ. Вярно е, че в петитума не е посочено наименованието на дружеството, но това не е и нужно, доколкото подобна индивидуализация се съдържа в останалото съдържание на исковата молба – заглавната част и обстоятелствената част, в които ясно е посочено кой е ответникът по иска, спрямо когото е насочено и искането за прекратяване. Посочено е, че петитумът на исковата молба винаги се тълкува във връзка с останалото й съдържание. Не е нужно и в петитума да се посочен правопораждащия фактически състав, доколкото подобно предназначение има обстоятелствената част на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, в която такива данни се съдържат. Неоснователно, според въззивния съд, е и възражението за предявяване на иска след изтичане на преклузивен срок. Подобен преклузивен срок не е предвиден за подобен конститутивен иск по чл. 155, ал. 1, т. 3 ТЗ – по този въпрос съдебната практика и правната теория са единодушни. Изцяло неприложим е срокът по чл. 70, ал. 2 ТЗ, който се отнася само до предявяване на иск за обявяване недействителност на дружество при допуснати нарушения при учредяването му по чл. 70, ал. 1 ТЗ. Този срок не може да се прилага по аналогия към исковете по чл. 155 ТЗ, тъй като не е налице непълнота в закона по смисъла на чл. 46, ал. 2 ЗНА. Самата волята на законодателя е била такъв срок за исковете по чл. 155 ТЗ да няма, т.е. липсата му не се дължи на пропуск, а е съзнателна. Неотносимо към допустимостта на иска е възражението, че исковото производство било образувано по повод подаден сигнал от НАП до СГП, в който се сочело наличие на публични задължения на дружеството, в която ситуация следвало да се иска откриване на производство по несъстоятелност, за което и НАП е легитимирана. Прекратяването на дружеството по реда на чл. 155 ТЗ и несъстоятелността не са взаимозависими процедури, а са самостоятелни. Възможността да се поиска откриване на производство по несъстоятелност не препятства възможността да се предяви иск по чл. 155 ТЗ, нито да се уважи този иск. Прекратяването на дружеството не е равнозначно на неговото заличаване, а е начало на ликвидационна процедура, която може да финализира и чрез обявяване на дружеството в несъстоятелност съобразно чл. 272а ТЗ. Ето защо предявеният иск е допустим. С оглед изложеното така предявения иск е счетен за основателен и първоинстанционното решение е потвърдено като правилно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на така постановеното въззивно решение от страна на касатора се сочи вероятна недопустимост като основание по чл.280 ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и основанието по чл.280 ал.1,т.3 ГПК относно приложимостта по аналогия на срока по чл.70 ал.2 ТЗ за предявяването на иска по чл.155 т.3 ТЗ и въпросът относно допустимостта на иска от страна на Прокуратурата на РБ при положение, че дружеството-ответник е в невъзможност да изпълнява своите задължения към НАП. Твърди се, ме отговорите на тези въпроси се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Настоящият състав на ВКС, Първо т.о. намира следното по искането за допускане на касационно обжалване поради евентуална недопустимост: Съдебният иск, който се инкорпорира в конкретна ИМ, представлява единство от посочените в чл.127 ал.1 ГПК реквизити и след като от тях става безусловно ясно с какъв спор и с какъв тип защита е сезиран правораздавателния орган, то правилно въззивният съд е приел, че е надлежно сезиран с конкретния спор, по който се е и произнесъл. Липсата на наименовонаието на ответното дружество в самия петитум на ИМ не опорочава същата, след като същото е налично в титулната част и в обстоятелствената такава. Относно допускането на касационен контрол на основание чл.280 ал.1,т.3 ГПК, настоящият съд намира следното: Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, нито една от горните хипотези не се обосновава да е налице по отношение на разпоредбите, уреждащи специалния конститувен иск по чл.155 т.3 ТЗ. Касае се за правна разпоредба, в която фактическият състав на нормата в нея, и свързаните с неговото изпълнение последици са ясно посочени и липсва основание да се приеме, че отговорите на двата въпроса в изложението към КЖ на „ЕКО ВЕДИ“ ЕООД ЕИК[ЕИК] биха допринесли за развитие на правото. С оглед всичко изложено следва да се приеме, че не е налице някое от основанията за допускане на касационно обжалване, на които се позовава касаторът. С оглед изхода по делото ответното дружество следва да понесе разноски пред ВКС както следва-30 лева държавна такса за произнасяне на ВКС по реда на чл.288 ГПК и 500 лева-възнаграждение за особен представител. Водим от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение