Определение № 584 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3617/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Марвет Арт“ ООД, В. П. Х. и В. В. Х., всички чрез адв. И. А.-Р., срещу решение № 1807/25.03.2025г. по в. гр. д. № 7309/24г. по описа на СГС, ІІ В ВС, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на „Марвет Арт“ ООД срещу Спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“, [населено място] по чл. 34 вр. с чл. 29 ЗЗД за сумата 1550 лв., дадена сума по унищожаем договор за дарение за закупуване на автоматична бариера и по чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. с чл. 82 ЗЗД за сумата от 13189,32 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от разваляне на договор за наем № 27/29.10.2018г., както и исковете на В. П. Х. и на В. В. Х. срещу Спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“, [населено място] по чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за по 6000 лв. за всеки ищец, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки, стрес и страдания от неправомерни действия на Б. Б. в качеството му на директор на ответното училище. Касаторите искат отмяна на въззивното решение като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Възразяват срещу правната квалификация на исковете по чл. 34 вр. с чл.29 ЗЗД и по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД. Заявяват, че поведението на директора на ответното училище е съзнателна стратегия за отстраняване на ищцовото дружество от наетия имот, противоправно и вредоносно, а размерът на понесените от всеки от ищците вреди е доказан. Твърди се, че оплакванията на ищците са обсъдени частично от въззивната инстанция и в нарушение на съдопроизводствените правила тя не е събрала поисканата съдебно психиатрична експертиза като доказателство по исковете на физическите лица. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, които се твърди да са получили отговор с обжалваното решение и да са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и че са разрешени в противоречие с посочена съдебна практика, част от която е на ВКС: 1/ “Следва ли да се приеме, че съществува съществено неизпълнение на договор за наем, когато публичноправен субект – наемодател, чрез административни действия и системно възпрепятстване, фактически отнема възможността на наемателя да ползва имота по предназначение, като в резултат на това се стига до разваляне на договора ?“ 2/ “Следва ли съдът служебно да укаже на ищците, че унищожаването на договор на основание чл. 34 във вр. с чл.29 ЗЗД може да бъде претендирано само чрез изричен конститутивен иск, а не чрез възражение?“ 3/ “Длъжен ли е въззивният съд, при постановяване на решението си, да обсъди и да се произнесе по всички релевантни доводи, възражения и оплаквания на страните, включително и по онези от тях, които са от съществено значение за изхода на делото, и представлява ли неизпълнението на това задължение съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 281, т.3 ГПК?“ и 4/ „Носи ли отговорност публичноправен субект, когато в качеството си на страна по частноправен договор не осигурява възможност за ползване на обекта съгласно чл. 63 ЗЗД и следва ли действията на неговия представляващ орган, които възпрепятстват това ползване, да бъдат разглеждани като действия на страна по облигационно отношение, а не като административна дейност ?“ Насрещната страна – ответникът Спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“, [населено място], чрез адв. В.Й., оспорва жалбата и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Касационното обжалване на въззивното решение в частта по иска по чл. 34 вр. с чл. 29 ЗЗД е недопустимо. Цената на този иск е под 5000 лева и съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК въззивното произнасяне по него не подлежи на касационно обжалване. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. В останалата обжалвана част, за да прецени наличието на основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е мотивирал изводите си за неоснователност на исковете по чл. 88 вр. с чл.82 ЗЗД и чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД при безспорно установена по делото фактическа обстановка, съгласно която: 1/ по силата на договор за наем № 27/29.08.2018 г., СУ „Ген. Владимир Стойчев“ е предоставило на „Марвет Арт“ ООД за временно и възмездно ползване част от недвижим имот – публична държавна собственост, представляващ офис, находящ се на първи етаж на общежитие [жилищен адрес] с площ от 122 кв.м., който е със самостоятелен вход и с предназначение да се ползва като офис, за срок от 5 години, до 01.09.2023 г., при уговорена месечна наемна цена от 512 лв. с ДДС и задължение на наемателя да заплаща на наемодателя ежемесечно разходите за електроенергия и вода по контролни електромер и водомер; 2/ договорът е прекратен, считано от 16.07.2020 г., като на посочената дата офисът е бил предаден обратно на наемодателя съобразно приложения протокол, без възражения; 3/ в периода на действие на договора наемодателят /чрез директора на училището/ е издал заповед № 1154/06.04.2020г., с която с оглед ограничаване разпространението на коронавирус и въведеното на територията на страната извънредно положение е забранено влизането на граждани в двора на училището и е наредено да бъдат затворени всички входове към двора, сградата и общежитието, и заповед № 1159/08.04.2020 г., с която е забранено влизането и паркирането на лични МПС в двора на училището, като забраната се отнася и до наемателите на офиси в общежитията; 4/ въпреки издадените заповеди пешеходният достъп до наетия обект през двора на училището не е бил ограничен; 5/ след издаване на заповедта от 08.04.2020 г. ръчната бариера на двора на общежитията е била заключена и ключ не е бил предоставен на наемателя или неговите управители, респ. след монтажа на автоматична бариера на ищците не е било предоставено дистанционно управление от нея; 6/ ответникът е подал сигнал до Районната служба по пожарна безопасност и защита на населението, в резултат на който са констатирани нарушения на изискванията за пожарна безопасност при експлоатация на наетия обект и е издадено наказателно постановление в тежест на дружеството; 7/ ответникът е инициирал проверки на електрическата система в наетия имот, които са в рамките на правомощията на директора на училището съобразно заповед № 1583/09.09.2009 г. на министъра на образованието, младежта и науката, които са завършили с констатации, че осветлението в санитарните помещения към новопридобитите стаи в наетия имот не се отчита към контролния електромер на наемателя, а е част от училищната ел. мрежа респ. не е била отчитана и заплащана от наемателя, но последният не е знаел за това; 8/ ответникът е подал сигнал до Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, въз основа на който е издаден протокол за извършена проверка и констатирано нарушение на трудовото законодателство – липсата на дневник на издадените от работодателя трудови книжки и издадено предписание за отстраняването му; 9/ ответникът е подал сигнал до Комисия за защита на личните данни за твърдяно неправомерно видеонаблюдение в двора на училището, по който държавният орган не е констатирал нарушение; 10/ имало е спорадични прекъсвания на електроснабдяването на наетия имот, за които наемателят е бил предупреждаван; 11/ директорът е обвинявал управителите на „Марвет Арт“ ООД, че са „крадци на ток“. При горната фактическа обстановка въззивната инстанция е извела като решаваща за неоснователността на обезщетителната претенция по чл. 88 ЗЗД липсата на виновно неизпълнение на договорни задължения от наемодателя, обусловило разваляне на договора. Изводът в този смисъл е мотивиран с приетото след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, че правото на ищцовото дружество на спокойно ползване на наетия имот не е нарушено, защото: На първо място, издадените от директора на ответното училище заповеди не са нищожни / същите са в установената от закона писмена форма, издадени от компетентен орган и съобразно целта на закона – арг. чл. 257, ал. 1 и чл. 259, ал. 1 ЗПУО /; затварянето на училищния двор и недопускане влизането на граждани в него е било правомерно; въпреки наличието им пешеходният достъп до двора на училището и наетия обект никога не е бил ограничаван, а наемодателят не е поемал с договора задължение да осигури на наемателите достъп до двора на училището с автомобили. На второ място, подаването на сигнали и жалби до компетентни органи представлява признато от закона право и само по себе си не е противоправно действие, което да обуслови отговорност за вреди, причинени на трети лица, нито поведение, което да е от естество да наруши спокойното ползване на наетия имот. Противоправност може да възникне само в случаите, когато правото се упражнява недобросъвестно, т. е. когато е налице злоупотреба със същото, а такава по делото, в доказателствена тежест на ищеца, не е установена. На трето място, не е доказано друго незаконосъобразно поведение на ответника, с което последният да е ограничил спокойното ползване на имота. По отношение деликтната отговорност на ответника спрямо ищците физически лица въззивният съд е съобразил, че погрешната правна квалификация на исковете за ангажирането й, дадена от първата инстанция, не е довела до недопустимост на решението, доколкото първоинстанционният съд е разпределил в доказателствена тежест на ищците релевантните обстоятелства – установяване на твърдените неимуществени вреди в посочения размер и причинната им връзка с виновно и противоправно поведение на ответника (респ. на негов служител), и е разгледал именно тях. За да отхвърли исковете за обезщетяване на заявените от физическите лица неимуществени вреди (психически стрес, влошаване на здравословното състояние), въззивният съд е приел, че не се доказва твърдяното противоправно поведение на ответника/ негов служител, в причинна връзка с което ищците В. и В. Х. са понесли претендираните морални страдания. От една страна, въпреки издадените заповеди от директора на училището / № 1154/06.04.2020 г. и № 1159/08.04.2020г./, пешеходният достъп до двора на училището не е бил възпрепятстван т.е. правото на ищците на свободно придвижване не е било нарушено. От друга страна, ищците като физически лица не са имали гарантиран от ответника достъп с автомобил до работното си място, поради което обстоятелството, че са се навеждали и са минавали под бариерата за МПС, се дължи на собствения им избор и не може да обоснове ангажиране на отговорността на училището за обезщетяване на неимуществени вреди от накърнени чест и достойнство. Ответникът не е подавал каквито и да било жалби и сигнали срещу ищците като физически лица. Не се установяват и отправени от училището към ищците Х. обвинения в педофилия. Установено е само, че директорът е обвинявал управителите на „Марвет Арт“ ООД, че са „крадци на ток“, което представлява позорящо твърдение, но няма данни същото да е било разпространено сред неограничен кръг от хора, поради което не съставлява клевета по смисъла на чл. 147 НК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първият и четвъртият въпроси от изложението не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК - не са правни и нямат отношение към обстоятелствата по делото. Изразената с тези въпроси теза на касаторите, че създадените между ищцовото дружество и ответното училище в резултат от процесния наемен договор отношения са такива на равнопоставеност /а не на власт и подчинение/ е била безспорна по делото. Въззивният съд е преценявал дали със соченото от ищците поведение на ответника се нарушава договорното право на наемателя да ползва спокойно наетия имот т.е. налице ли е виновно неизпълнение на договорно задължение, а не дали ответникът има властнически правомощия и законосъобразно ли са упражнени те. Вторият въпрос от изложението касае неподлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение /по иска по чл. 34 вр. с чл. 29 ЗЗД/ и съответно не подлежи на обсъждане. Третият въпрос от изложението – за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да обсъди в своето решение всички релевантни доводите и възраженията на страните - е изведен при твърдения за непроизнасяне по конкретно посочени оплаквания и доводи по въззивната жалба, но за нито едно/ един от тях не се обосновава релевантност към крайните изводи на въззивната инстанция. Обусловилият изхода на спора решаващ извод на въззивния съд е, че ответникът не е нарушил договорното си задължение да осигури необезпокоявано ползване на наетия имот по уговореното между страните предназначение - за офис /за иска по чл.88 вр. с чл. 82 ЗЗД/ и че поведението му не е противоправно /за исковете по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД/. В обжалваното решение не е изследвано дали осъществяваната в наетия имот дейност е производствена и не е приемано да е такава, поради което обсъждането на оплакванията по въззивната жалба срещу приетото от първата инстанция, че офисът не е използван по предназначение, е било безпредметно. Същото се отнася и до оплакванията срещу размера на обезщетенията за неимуществени вреди, тъй като въззивният съд е приел, че исковете за присъждането им са неоснователни поради липса на противоправност на поведението на ответника, което се твърди да е причинило вредите, а не поради неустановеност на последните. В обобщение, в подлежащата на касационно обжалване част въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. На ответника се следват разноските за адвокатски хонорар, сторени в настоящото производство, която са в размер на 2880 лева. Така мотивиран, настоящият състав на ВКС, ІІІ ГО