Определение № 60508 от 21.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 218/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Прокуратурата на Република България ,чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София против решение № 12286/ 10.11.2020 год.постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 245/2020 год.,с което е потвърдено решение № 7388/01.11.2019 год. по гр.д.№ 3635/2019 год.на Софийски градски съд ,в частта, с която Прокуратура на Република България е осъдена да заплати на основание чл.2 ,ал.1, т.3 ЗОДОВ на М. П. П. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 18 000 лв.,причинени в резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.134,ал.1,т.1 вр.чл.128,ал.2 вр.ал.1 НК по ДП № 537/2009г.по описа на СДВР,пр.пр.№ 42808/2009 г.по описа на СРП,за което е била оправдана с влязла в сила на 14.12.2016 год. присъда,ведно със законната лихва,считано от влизане на присъдата в сила до окончателното изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД ,в следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г., в т.3 и т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС и в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.По материално-правния въпрос относно приложението на общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ се позовава на противоречие с решения на ВКС,постановено по реда на чл.290 ГПК. Ответникът по касация ,в писмения отговор,подаден чрез пълномощника му адв.Д.Л., поддържа становището, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване.Претендира разноски. Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1,т.1 ГПК. За да постанови този резултат, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела,че са налице предпоставките на чл.2,ал.1,т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата.Приела е,че с постановление от 19.01.2010 год.ищцата е била привлечена като обвиняем по образуваното досъдебно производство № 573/2009 год. по описа на СДВР,пр.пр.№ 42808/2009 год. по описа на СРП за извършено от нея престъпление по чл.134,ал.1,т.1 вр.чл.128,ал.2,вр.ал.1 НК,както и че с влязла в сила присъда на 14.12.2016 год.,постановена по внохд №42/2016 г. на СГС е била призната за невиновна в извършване на престъплението,за което е била привлечен към наказателна отговорност.За настъпилите неимуществени вреди за ищцата,които реално са доказани - неприятни душевни преживявания,психически стрес и промяна в ежедневния стереотип на поведение,свързани пряко с нейното емоционално и душевно равновесие, неудобства от повдигнатото обвинение, накърняване на личен и професионален авторитет на лекар с над 30 години стаж и съобразявайки критериите за справедливост в ППВС № 4/1968 год.и разпоредбата на чл.52 ЗЗД е приела,че обезщетението за претърпените неимуществени вреди,определено от първоинстанционния съд ще ги репарира в пълна степен и е потвърдил решението.При определяне на обезщетението съдът е съобразил и обстоятелствата – взетата най-лека мярка за неотклонение и приключване на наказателното производство в разумен срок. Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице, макар и посочената съдебна практика да е задължителна.Касаторът е следвало да конкретизира в какво се състои противоречието между обжалваното решение и цитираната съдебна практика. Формалното изброяване на критериите при прилагането на чл. 52 ЗЗД, в цитираната задължителна практика на ВС, без да се посочи кой от тези критерии е нарушен с обжалваното решение, изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставеният първи въпрос, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС.Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва - налице ли е причинно-следствена връзка между незаконното наказателно производство и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Тези твърдения следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на Върховния касационен съд. По тях състави на съда са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. При този изход на спора касаторът следва да заплати на ответника направените и доказани разноски за настоящата инстанция в размер на 1 600 /хиляда и шестстотин/лева. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,