Определение № 3045 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2312/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ж. К. Ж. чрез нейния пълномощник адв. Д. К., срещу въззивно решение № 64 от 15.04.2024 г. по в.гр.д. № 38/2024 г. на Окръжен съд - Силистра. В касационната жалба са наведени оплаквания за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката сочи, че въззивният съд не е съобразил всички доводи и възражения в отговора на въззивната жалба и в пледоариите по същество. Счита, че съдът е приложил неправилно материалния закон, тъй като не е съобразил, че владението върху един имот може да бъде упражнявано от няколко лица едновременно, и тогава те имат качеството на съвладелци, като всеки от тях може да защити владението срещу трети лица. Оспорва изводите на въззивния съд, че за периода 2002-2016 г. фактическата власт върху имота не е упражнявана с намерение за своене. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1. Когато владението се извършва от две лица при условията на фактическо съжителство като съпрузи необходимо ли е завладяване на идеалната част на имота от единия съжител с действия, отричащи правото на собственост на другия съжител и налице ли е съвладение. 2. Нарушеното владение по отношение на единия владелец отразява ли се на владението на другия владелец, ако спрямо него не са предприети действия, нарушаващи владението. 3. Необходимо ли е владелецът да знае кой е истинският собственик на вещта и прекъсва ли анимуса обстоятелството, че в различни периоди вещта е имала различни собственици, ако никой от тях не е предприел действия срещу владелеца за защита на вещното си право. Жалбоподателката се позовава и на основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с което повдига следните въпроси: 1. Когато владението се извършва от две лица при условията на фактическо съжителство като съвладение необходимо ли е завладяването на идеална част от имота от единия съвладелец с действия, отричащи правото на собственост на другия съвладелец. 2. При съвместно владение /съвладение/ върху недвижим имот, за да придобие правото на собственост върху идеална част от имота, следва ли съвладелецът да отблъсне владението на другия съвладелец от съответната идеална част, както и да доведе до неговото знание този юридически факт. Сочи се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация Г. С. Д. чрез своя пълномощник адв. И. Р. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 572 от 19.10.2023 г. по гр.д. № 1325/2022 г. на Силистренския районен съд в частта, с която съдът е признал за установено по отношение на Г. С. Д., че Ж. К. Ж. е собственик на 1/2 ид. част от следния недвижим имот: 1456/1956 ид. части от дворно място, находящо се в [населено място], цялото с площ 1 956 кв.м, съставляващо имот пл.№ *** в кв. 11 по плана на селото, за който е отреден парцел ***, целият с площ 2060 кв.м, с неуредени сметки по регулация за 40 кв.м, ведно с 1/2 ид. части от построената в този имот едноетажна масивна жилищна сграда, както и в частта, с която е отхвърлена насрещната искова претенция на Г. С. Д. против Ж. К. Ж. за признаване правото на собственост на Г. Д. на другата 1/2 ид. част от гореописания недвижим имот и за осъждане на Ж. Ж. да й предаде владението върху тази част. В отменените части е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от Ж. К. Ж. установителен иск за собственост, и е уважен предявеният от Г. Д. насрещен иск с правно основание чл. 108 ЗС. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата Ж. Ж. е живяла на семейни начала с наследодателя на ответницата С. Д. П. в продължение на 30 години. Приел е, че с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен през 1991 г., родителите на С. му прехвърлили процесния недвижим имот, представляващ 1456/1956 ид. части от дворното място, ведно с 1/2 ид. части от построената в него къща. С Постановление за възлагане от 16.09.2002 г. по изп.д. № 480/2000 г. на съдебен изпълнител при РС - Силистра имотът е бил възложен на взискателя по изпълнителното дело Г. А. А. за удовлетворяване на вземането му срещу С. П.. С договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 01.12.2016 г. с нотариален акт № 176, т.ХІ, дело № 1335/2016 г., Г. А. А. и Д. И. А. продали имота на С. Д. П. за сумата 3 500 лв., като му предали и владението върху него. При така установените факти по делото въззивният съд е приел от правна страна, че жалбоподателката не е придобила по давност 1/2 ид. част от процесния имот. Считано от 1991 г. С. П. е бил собственик, а не владелец на имота, и за да придобие по давност 1/2 ид. част жалбоподателката би следвало да е предприела спрямо него действия, с които отрича правото му на собственост върху 1/2 ид. част. Приел е, че по делото не са събрани доказателства, които да обосноват извод в този смисъл. Въз основа на обстоятелствата, изложени от Ж. Ж. в исковата молба и обясненията й, дадени в съдебно заседание на 19.09.2023 г., въззивният съд е заключил, че в периода от 2002 г. до 2016 г. ищцата и С. П. са упражнявали фактическа власт върху имота със съзнанието, че той е собственост на трето лице и не са демонстрирали воля да го своят за себе си, а са полагали усилия да погасят задълженията си към купувача от публичната продан, за да откупят имота обратно. През 2016 г. С. П. е закупил имота отново, но договорът за покупко-продажба е сключен само на негово име и тъй като не е бил в брак с ищцата, имотът е станал негова еднолична собственост. Предвид така изложените от въззивния съд мотиви настоящият състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1и т.3 ГПК за допускане на въвзивното решение до касационно обжалване по поставените въпроси. В решение № 733 от 04.11.2010 г. по гр.д. № 1536/2009 г. на І г.о., на което се позовава жалбоподателката, е прието, че съвладението е общо упражняване на фактическа власт от две или повече лица с намерение за своене за себе си и за другите съвладелци. В случая твърдението на ищцата е било, че през периода от 2008 г. до 2016 г., когато имотът е бил собственост на трето лице - приобретателя от публичната продан, тя, заедно със С. П., с когото са живели на съпружески начала, са упражнявали съвладение върху чуждия имот. Въззивният съд е приел за установено, че двамата действително са били във фактическа власт на имота, но не се установява тази фактическа власт да е била с характер на владение. В подкрепа на този извод е посочил, че самата ищца твърди в исковата си молба, че са постигнали споразумение със собственика да им прехвърли обратно имота, когато погасят дълга си към него, т.е. това твърдение изключва намерението им за своене. За периода след 2016 г. е приел, че имотът придобит от С. П. на основание договор за покупко-продажба, сключен със собственика, но до предявяване на иска за собственост, предмет на делото /12.09.2022 г./, не е изтекъл необходимият за придобиване по давност 10 годишен срок, поради което е безпредметно да се обсъжда дали тя е била владелец на половината от имота. Жалбоподателката не се позовава на давност в периода 1991 г.- 2002 г., за да се обсъжда дали тя е следвало да обективира по отношение на собственика, с когото е живяла на съпружески начала, че владее половината от имота за себе си и отрича неговите права. Изрично в исковата молба сочи, че е установила владение за себе си през 2008 г. след смъртта на родителите на С. П.. Въпросът дали нарушеното владение по отношение на единия владелец се отразява на владението на другия владелец, ако спрямо него не са предприети действия, нарушаващи владението, е абстрактно формулиран и не кореспондира с данните по делото, поради което не осъществява общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. От касационната жалба и изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не става ясно въз основа на кои обстоятелства, установени по делото, жалбоподателката счита, че владението на фактическия й съжител е било прекъснато или нарушено. Такива твърдения не са наведени в исковата молба и в хода на делото. Няма доказателства срещу С. П. да е бил предявяван иск за собственост, поради което позоваването на решение № 42 от 28.06.2022 г. по гр.д. № 3053/2021 г. на ІІ г.о., не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въпросът необходимо ли е владелецът да знае кой е истинският собственик на вещта и прекъсва ли анимуса обстоятелството, че в различни периоди вещта е имала различни собственици, ако никой от тях не е предприел действия срещу владелеца за защита на вещното си право, не е обуславящ изхода на делото. Въззивният съд не е приел, че за субективният елемент на владението е от значение знанието на владелеца кой е действителният собственик на вещта. За да отхвърли предявеният от Ж. Ж. установителен иск за собственост на 1/2 ид. част от процесния имот, основан на твърдение за придобиване на правото на собственост по давност, текла в периода 2008 г. до предявяване на иска, въззивният съд е приел, че за част от този период /от 2008 г. до 2016 г. /упражняваната от жалбоподателката и фактическия й съжител фактическа власт не е била с намерение за своене, т.е. липсва анимус, а периодът от 2016 г. до предявяване на иска не е достатъчен за осъществяване на фактическия състав на този оригинерен придобивен способ. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като очевидно неправилно. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване очевидната неправилност по смисъла на тази разпоредба предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението е очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Настоящият състав не установи въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Доводите, с които се обосновава това основание, съставляват оплакване за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения, които не могат да се обсъждат в тази фаза на касационното производство, тъй като предполагат съдът да извърши присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за законосъобразност на решението. Водим от гореизложеното съдът