Определение № 128 от 06.03.2017 г. на ВКС по т. д. № 2470/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1715 / 09.08.2016 год. по гр.д.№ 2630 / 2016 год. на Софийски апелативен съд, в частта му с която е частично отменено решение № 2189/17.03.2016 год. по гр.д.№ 12329/2014 год. на Софийски градски съд и касаторът е осъден, да заплати на С. А. С. и Ф. А. К. допълнително обезщетение от по 100 000 лева всекиму, както и да заплати в полза на Ф. Д. П., чрез законния й представител Д. В. П.,както и на последната – по още 120 000 лева - обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на М. С. С., в причинна връзка с настъпило по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност„ на автомобилистите автомобил, ПТП от 13.07.2013 година. Предвид подадена и от застрахователя въззивна жалба, решението на Софийски апелативен съд се обжалва и в частта в която се потвърждава първоинстанционното решение - за присъждане каквото и да било обезщетение за неимуществени вреди на Ф. Д. В. и на Д. В. П., т.е. и за присъдените от първоинстанционния съд по 80 000 лева на всяка от двете. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.51 ал.2 ГПК / предвид отречено съпричиняване на пострадалия / и чл.52 ЗЗД – по отношение прилагане критерия за справедливост, при определяне на размера на обезщетенията.Счита,че съдът се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1961 г., ППВС № 5/1969 год. и ППВС № 2/1984 год., досежно легитимираните да претендират обезщетение за неимуществени вреди лица, приемайки като такива Д. П. – поради недоказано съжителство на съпружески начала с починалия наследодател и Ф. П. – рождено на Д. П., но не и на починалия М. С. дете,макар твърдяно да е отглеждано и възпитавано и от последния.Касаторът твърди допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила - чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, но не излага съображения относно съдържанието на конкретното нарушение. Формално се твърди несъобразяване на възражения и доводи на касатора при формиране на решаващите изводи, но конкретизирайки единствено несъобразяване на всички / отново непосочени / относими обстоятелства по противопоставеното възражение за съпричиняване. По същество, обаче, се твърди несъобразена от съда законова разпоредба – на чл.55 от Закона за движение по пътищата във връзка с пар.52а от ДР на същия закон,досежно определението за „скоростен път„,както и неправилно приложение на чл.70 и чл.80 от Закона за движение по пътищата. По приложението на чл.52 ЗЗД касаторът твърди несъобразен от съда стандарта на живот в държавата ни, към датата на настъпване на застрахователното събитие, спрямо който определените обезщетения са чувствително завишени. Акцентира се на неангажирани доказателства за извънредни и необичайни обстоятелства по настъпилите болки и страдания от трагичната загуба,което изключва присъждане на изключително високи, спрямо средния присъдим от съдилищата размер, обезщетения. Ответните страни оспорват касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение и частично отмени същото, с присъждане на допълнително обезщетение, в общия размер от по 200 000 лева за ищците Д. В. П. и Ф. Д. В., чрез законния й представител първата, както и в размер от по 180 000 лева - за ищците С. А. С. и Ф. А. К., въззивният съд е приел, че първите две - като фактически съжителствала с починалия наследодател М. С. / първата / и рождено дете на същата / втората /, но отглеждано и възпитавано от починалия като свое, са легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди, съответно „ през призмата на ППВС № 4/1961 год., ППВС № 5/1969 год. и ППВС № 2/1984 год.”. Касационното обжалване няма за предмет факта относно настъпването на ПТП,причинната връзка между същото и смъртта на наследодателя М. С., наличието на валидна застраховка при ответника на отговорността на делинквента, търпимите от ищците неимуществени вреди в причинна връзка с тази смърт, вкл. легитимацията на останалите двама ищци, като родители на починалия. Съдът е приел за доказано фактическото съжителство като между съпрузи на ищцата Д. П. и починалия. Приел е, че логиката на преждепосочените Постановления на ВС предпоставя положителен отговор и за материалноправната легитимация на детето Ф. В., при доказаност на съществувала с починалия емоционална връзка, кореспондираща по съдържание на такава между рожден родител и дете. За определяне справедлив размер на обезщетенията, съдът е изложил мотиви за съобразяване последиците от смъртта на М. С., в личен,емоционален, икономически и морален план за всеки от ищците, отчитайки по–тежката загуба за спътницата му - Д. П. и за отглежданото и възпитавано от него дете – Ф. В., акцентирайки на ранната възраст на пострадалия, в аспект на твърде ранното лишаване на ищците от морална подкрепа, спокойствие и чувство за сигурност, каквито е създавало присъствието му в техния живот, вкл. с оглед участието му във финансовата обезпеченост на семейството.Подробно са коментирани събраните в обосноваване характера и съдържанието на търпимите болки и страдания свидетелски показания. Съдът е отхвърлил възражението за съпричиняване, въведено от ответника единствено с оглед управление на велосипеда от пострадалия, в нарушение на чл.79 и чл. 80 от Закона за движение по пътищата – без светлоотразители, фар, калници, спирачки и динамо, тъй като не се установява ПТП да е възникнало в причинна връзка с последици на конкретното нарушение, доколкото е настъпило в светлата част на денонощиеот, при отлична за водача на застрахования автомобил видимост и изричното заключение на автотехническата съдебна експертиза, че водачът е следвало да реагира на знака „ Стоп „, пропускайки движещия се велосипедист, при наличие на пряка видимост към същия. Съдът не е имал повод да се произнася по съпричиняване, като последица от нарушение на чл.55 вр. с пар.52а от ДР на Закона за движение по пътищата / забрана за движение на велосипедиста по път с характеристика на скоростен път – автомагистрала /,тъй като такова съображение се въвежда едва с касационната жалба. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторът формулира въпросите: 1/ „Относно определяне приноса на пострадалия за настъпилите вредоносни последици, при доказано съпричиняване „ / в противоречие с реш.№ 39 по т.д.№ 551 / 2009 год. на ІІ т.о. и определение по т.д.№ 931 / 2011 год. на І т.о. на ВКС /; 2/ Отглежданите, без намерение за осиновяване, деца включват ли се в обхвата на правоимащите лица, очертан с ППВС № 4/1961 год., ППВС № 5/1969 год. и ППВС № 2/1984 год. ?; 3/ Следва ли съдът да се позовава точно на свидетелските показания, а не да ги тълкува и да направи преценка относно тяхната убедителност и надеждност за установяваните обстоятелства ? ;4/ Определен ли е размера на дължимо обезщетение в настоящото производство в съответствие с принципа за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД и съобразно критериите, въведени с ППВС № 4 / 1968 год. ?; 5/ При постановяване на съдебното решение съобразени ли са критериите, въведени с ППВС № 4 / 1968 год.,относно вземането предвид наличието на съпричиняване от страна на пострадалия за настъпилите вредоносни последици ?. Без изрично обосноваване на допълнителния селективен критерий по всеки от въпросите / изключая първия /, касаторът е приложил, като съобразима за настоящото произнасяне съдебна практика, преждепосочените ППВС, както и реш.№ 73 по т.д.№ 1157 / 2014 год. на І т.о. на ВКС и реш.№ 181 по т.д.№ 958 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС. Първият от формулираните въпроси не покрива изискването за правен, тъй като включва, като установена предпоставка за определяне на конкретен принос, доказано съпричиняване, каквото въззивният съд е отрекъл, при това в пълно съответствие на изводите му със задължителна за същия съдебна практика - решения по чл.290 ГПК на състави на ВКС, според които, дори и при наличие на нарушение на закона, в частност - Закона за движение по пътищата, съпричиняване не следва да бъде отчетено,в случай, че конкретното нарушение не е допринесло за настъпване на вредоносния резултат.Именно такава причинност, в съответствие с въведените в преклузивния за това срок съображения на ответника,досежно конкретния вид на нарушението, въззивният съд е отрекъл между придвижването на пострадалия с велосипед без светлоотразители,фар,калници,спирачки и динамо,и настъпилия вредоносен резултат. Дори да би било доказано съпричиняване, въпрос относно определяне на конкретния принос, би бил винаги фактологичен, обусловен от обстоятелствата и доказателствата по конкретния спор и не предполагащ еднозначен,общоважим и общоприложим отговор във всички хипотези на установено съпричиняване от пострадалия. Невъзможно е въвеждането на единни критерии за субективната оценка на приноса,тъй като е невъзможно стандартизиране на хипотезите на принос. Идентични съображения – за фактологичен характер на въпроса, предпоставящ преценка относно правилността на въззивното решение, на основания, различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК – по чл.281 т.3 ГПК – са относими и към формулираните четвърти и пети въпроси.При това последният – пети въпрос - визира съобразимост на неотносимо към съдържанието му ППВС, а именно ППВС № 4 / 1968 год., при относимо по приложението на чл. 51 ал.2 ЗЗД ППВС № 17 / 1963 година. Третият от поставените въпроси не кореспондира с касационен довод за съществено нарушение на конкретно съдопроизводствено правило, свързано с преценката на събраните гласни доказателства, вкл. нарушение на чл.172 ГПК. Последното прави поставения въпрос ирелевантен, тъй като отговор на същия не би обслужил преценката на правилността на въззивното решение,ограничена до въведените от страната касационни доводи.Още повече,че предвид предмета на произнасяне с приложените съдебни актове, не се установява относим измежду тях такъв към така поставения въпрос. Вторият от формулираните въпроси обосновава изискването за правен - включен в предмета на спора, с възражение на ответника, и отговор на същия е предпоставил решаващ мотив на въззивния съд, относно наличието на материалноправна легитимация на ищцата Ф. В., действаща чрез законния си представител Д. П., за предявяване на иска по чл.226 ал.1 КЗ / отм./. Доколкото конкретната хипотеза – претендиране на неимуществени вреди от отглеждано и възпитавано от починалия наследодател,без същият да му е рожден родител и без доказано намерение за осиновяване, дете – не е изрично визирана в никое от Постановленията на ВС, очертали кръга правоимащи за предявяване на иск за неимуществени вреди от непозволено увреждане от смъртта на едно лице, формално се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното с ППВС № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г.. Решението е в противоречие и с приложеното решение № 73 по т.д.№ 1157 / 2014 год. на І т.о. на ВКС, в което мнозинството от съдебния състав е приело, че лице, отглеждало и възпитавало починало дете, без намерение за осиновяване, не е легитимирано да претендира неимуществени вреди от смъртта на детето. Идентично е разрешението и в служебно известното на състава решение № 253 по гр.д.№ 5583 /2013 год. на ІV г.о. на ВКС. Отговорът на въпроса, макар и в реципрочна на настоящата хипотеза, предпоставя,с оглед принципа на правната симетрия,аналогично разрешение и в настоящия спор. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение