Определение № 3448 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4630/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Стомана Индъстри“ АД, чрез адв. Х. М., срещу въззивно решение № 247 от 02.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 222/2023 г. по описа на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено решение № 32 от 19.01.2023 г., постановено по гр. д. № 05115/2022 г. по описа на Районен съд – Перник в частта за осъждане на „Стомана Индъстри“ АД да заплати на Б. А. И. на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата в размер на 9000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, следствие на влошаване на здравословното състояние /ексцес/, в резултат на професионално заболяване: „глухота, сензорна загуба на слуха, неврит на слухови нерви, комбиниран отоневрологичен синдром“, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на установяване на ексцеса – 09.10.2019 г., до окончателно изплащане на вземането и в частта на присъдените разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „за прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с ППВС № 4/1968 г.; 2/ „Работодателят следва ли да доказва, че експертното решение за установяване на ексцес на професионално заболяване е породило действие или ищцата следва да докаже, че експертното решение е влязло в сила при главно и пълно доказване и спазване на задължителната административна процедура за уведомяване на всички заинтересовани лица за издаденото експертно решение? Как и посредством какви обстоятелства и доказателства се удостоверява, че експертното решение е породило действие?“ – твърди се наличието на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 202 от 20.04.2011 г., постановено по гр. д. № 1635/2010 г. и определение № 142 от 01.02.2011 г., постановено по гр. д. № 1147/2010 г. и двете на IV г.о.; 3/ „Административният акт /решение на ТЕЛК, НЕЛК/ как влиза в сила и поражда правно действие – спрямо всички заинтересовани лица в административното производство по установяване на професионално заболяване общо, или спрямо всяко заинтересовано лице в това число и работодател – осигурител по отделно?“ – сочи се, че по така поставения въпрос липсва практика на съдилищата, вкл. и такава на ВКС, поради което ще допринесе за развитието на правото; 4/ „процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд съгласно чл. 271, чл. 272, вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните“ – поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 283 от 14.11.2014 г., постановено по гр. д. № 1609/2014 г. на IV г.о., решение № 40 от 04.02.2015 г., постановено по гр. д. № 4297/2014 г. на IV г.о. и решение № 422 от 03.06.2010 г., постановено по гр. д. № 805/2009 г. на I г.о. Жалбоподателят поддържа и наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответната страна по жалбата Б. А. И., в писмен отговор, подаден чрез адв. Б. В., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че ищцата е работила от 23.01.1984 г., в СМК „Ленин“ [населено място], а впоследствие при условията на правоприемство в „Еврометал“ ООД и „Стомана Индъстри“ АД до 14.04.2009 г. Посочил е, че през всичкото това време тя е работила на длъжностите: „шихтовчик – сортировъчен цех“ и „шихтовчик – отчетник“ в „Сортировъчен цех“. Констатирал е, че тези обстоятелства се установяват от приложеното лично трудово досие на ищцата и от трудовата й книжка и по тях не се спори пред въззивната инстанция. Съдът е счел за установено, че с експертно решение № 0272 от 12.02.2010 г. на ТЕЛК при Университетска болница – УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ ЕАД – [населено място], е направено освидетелстване на ищцата, при водеща диагноза „болести на слуховия нерв“ и с общо заболяване „Синдром на Рейно на крайниците“, като степента на увреждане е 24,4% трайно намалена работоспособност, от която 23% от общото заболяване и 15% за професионалното заболяване „болести на слуховия нерв“; че намалението на слуха е било 58 децибела за ляво ухо и 42 децибела за дясно ухо; че за това професионално увреждане, с влязло в сила решение № 169/18.03.2011 г. по гр. д. № 7900/2009 г. по описа на Районен съд – Перник, на основание чл. 200 КТ, работодателят „Стомана Индъстри“ АД е бил осъден да заплати обезщетение на ищцата в размер на 4 000 лв., за претърпени неимуществени вреди. Въззивният съд е намерил още, че с експертно решение № 1035/110/13.06.2013 г. на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ ЕАД, при преосвидетелстване на ищеца е установен ексцес на констатираното с предходно решение на ТЕЛК професионално заболяване „неврит на слуховите нерви“, като е оценена степента на увреждане на 59% трайно намалена работоспособност, като от тях са определени 39% увреждане от общото заболяване и 35% от професионалното заболяване – болести на слуховия нерв. Изтъкнал е, че намалението на слуха е било 60 децибела за ляво ухо и 52 децибела за дясно ухо по таблицата на Клодил – Портман. От горното е извел извод, че професионалното заболяване е било увеличено с 20% – от 15% на 35%, което съставлява влошаване на здравословното състояние на ищцата – ексцес. Отбелязал е също така, че с влязло в сила Решение № 812/24.10.2014 г. по гр. д. № 5188/2013 г. по описа на Районен съд – Перник, „Стомана Индъстри“ АД е било осъдено да заплати на Б. А. И. сумата в размер на 5000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди вследствие на ексцес на професионално заболяване, установен с посоченото по - горе експертно решение № 1035/110/13.06.2013 г. От експертно решение № 1202/146 на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ ЕАД е приел за установено, че при преосвидетелстване на ищцата е установен ексцес на констатирано с предходното решение на ТЕЛК професионално заболяване „неврит на слуховите нерви“, като болестта обуславя 76% трайна нетрудоспособност на освидетелстваното лице, от които 58% от общото заболяване и 50% от професионалното заболяване – неврит на слуховите нерви с намаляване на слуха 76 децибела за ляво ухо и 60 децибела за дясно ухо, тежка степен на тежко чуване. Констатирал е, че с влязло в сила Решение № 835/27.09.2018 г. по гр. д. № 8112/2017 г. по описа на Районен съд – Перник, „Стомана Индъстри“ АД е било осъдено да заплати на Б. А. И. сумата в размер на 9000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди вследствие на този ексцес на професионално заболяване, установен с посоченото по - горе експертно решение. От представеното по делото експертно решение № 0730/127/09.10.2019 г. на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ ЕАД, е приел за установено, че при следващо преосвидетелстване на ищцата отново е установен ексцес на констатирано с предходно решение на ТЕЛК професионално заболяване „неврит на слуховите нерви“, като болестта обуславя 60% трайна нетрудоспособност на освидетелстваното лице, от които 30% от общото заболяване и 60% от професионалното заболяване – неврит на слуховите нерви с намаляване на слуха 86 децибела за ляво ухо и 68 децибела за дясно ухо, с изявен масиращ шумов синдром. Формирал е извод, че експертно решение № 0730/127/09.10.2019 г. на УМБАЛ „Св. Иван Рилски“ ЕАД представлява правопораждащият факт за ищцата, въз основа на който тя обосновава исковата си претенция за ексцес, като исковата молба е предявена на 23.09.2022 г. Тъй като с експертно решение № 1202/146 от 20.10.2016 г. е била призната 76% трайна нетрудоспособност на освидетелстваното лице, от които 58% от общото заболяване и 50% от професионалното заболяване – неврит на слуховите нерви с намаляване на слуха 76 децибела за ляво ухо и 60 децибела за дясно ухо, тежка степен на тежко чуване, а с ЕР № 0730/127 от 09.10.2019 г. е призната 60% трайна нетрудоспособност на освидетелстваното лице, от които 30% от общото заболяване и 60% от професионалното заболяване с намаляване на слуха 86 децибела за ляво ухо и 68 децибела за дясно ухо, с изявен масиращ шумов синдром, то според въззивната инстанция е налице влошаване на здравословното състояние на ищцата от професионалното й заболяване – ексцес. Въззивният състав е намерил, че с описаните по – горе съдебни решения са били обезщетявани неимуществените вреди от посочените предходни ексцеси, като в настоящото производство следва да определи с какво обезщетение за неимуществените вреди следва да бъде обезщетена ищцата за процесния ексцес, установен с експертно решение № 0730/127 от 09.10.2019 г. В тази връзка доводът във въззивната жалба, че не е налице ексцес, тъй като с предходни решения ищцата е била обезщетена за причинените й неимуществени вреди от нейното професионално заболяване, е преценил като неоснователен. В обжалваното решение съдът е изложил съображения, че ищцата е търпяла ежедневни затруднения в резултат на това й професионално заболяване – силни проблеми с чуваемостта на телевизор, телефон, контактуване с други хора, което е довело до ограничаване на социалните й, затруднено движение по тротоарите и улиците, липса на всякаква чуваемост на по – слаби звуци, като чукане по външната врата, на звънеца, на телефонните позвънявания и т. н., за които е била обезщетявана и с цитираните по – горе съдебни решения. Посочил е, че в сравнение с предходното експертно решение от 20.10.2016 г. когато е имала 50% трайна неработоспособност от професионалното заболяване с намаляване на слуха 76 децибела за ляво ухо и 60 децибела за дясно ухо, тежка степен на тежко чуване, с процесното експертно решение на ТЕЛК от 09.10.2019 г. е налице последващ ексцес – трайна намалена трудоспособност 60% от професионалното заболяване с намаляване на слуха 86 децибела за ляво ухо и 68 децибела за дясно ухо, с изявен масиращ шумов синдром, който не е обезщетяван до този момент. Взел е предвид, че в случая освен поредно намаляване на слуха, вече има и масиращ шумов синдром, което съгласно заключението на вещото лице по съдебно медицинската експертиза е тежко заболяване – късна форма и въпреки медикаментозните усилия, то ще има прогресиращ характер, без възможност за пълно излекуване. От устните обяснения на вещото лице е приел за установено, че този масиращ шумов синдром причинява главоболие, световъртеж и гадене, като това главоболие го е имало и в предходното решение, но към 2019 г. и към настоящия момент то е по – силно. Съобразявайки възрастта на ищцата, която към онзи момент е на 57 години, постоянното главоболие, световъртеж и гадене, които тя има от масиращия шумов синдром, ежедневните затруднения и неудобства, които тя търпи, в резултат на поредното намаляване на слуха й, изключително затруднените й и ограничени социални контакти, размера на минималната заплата, към предходния й ексцес към 20.10.2016 г. – 420 лв., и размера на минималната работна заплата към датата на настоящия ексцес 09.10.2019 г. – 560 лв., въззивният състав е намерил, че сумата от 9000 лева справедливо би обезщетила ищцата за претърпените от нея неимуществени вреди от ексцеса на професионалното й заболяване, установен на 09.10.2019 г. Този размер е приел за съответстващ на изискванията на чл. 52 от ЗЗД и на критериите, залегнали в ППВС № 4/1968 г., поради което въззивният съд е намерил, че доводите във въззивната жалба за завишеност на присъденото обезщетение са неоснователни. Въззивният състав се е позовал на съдебна практика, съгласно която в тежест на работодателя, който оспорва обстоятелството, че експертното решение на ТЕЛК е влязло в сила, е да представи доказателства, че то е обжалвано. Доколкото в конкретния казус такива доказателства не са представени, то е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба, че експертното решение не е влязло в сила. С оглед изложеното въззивната инстанция е намерила жалбата за неоснователна, а решението на районния съд за правилно и законосъобразно. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Първият поставен от касатора материалноправен въпрос, уточнен от съда, за определянето на справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, настоящият състав намира, че е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложеното ППВС № 4/1968 г. Не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. По отношение на следващите два поставени от касатора въпроси - коя страна в исково производство за присъждане на обезщетение по чл. 200 КТ от професионално заболяване носи доказателствената тежест по отношение на факта на влизане в сила на експертното решение на ТЕЛК, признаващо заболяването за професионално и влиза ли в сила решението на ТЕЛК/НЕЛК по отношение на всички заинтересувани страни или по отношение на всяка страна поотделно, също не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда, но не е разрешен в противоречие с трайната съдебна практика, обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, която константно приема, че влизането в сила на експертното решение може да бъде доказвано в процеса с всички доказателствени средства. Ако работодателят оспорва, че въпреки ангажираните доказателства, експертното решение не е влязло в сила, трябва да установи, че е обжалвал решението и то е било отменено или изменено ( в т. см. - решение № 213/12.07.2011 г. по гр. д. № 1761/2009 г., IV г. о.; решение № 2/25.02.2015 г. на по гр. д. № 3402/2014 г., III г. о., решение № 185/27.05.2010 г. по гр. д. № 5264/2008 г., III г. о. на ВКС). Обуславящ е и процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения и доводи на страните в мотивите на решението си по същество, но и той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – пр.: решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г., ІV г. о., и цитираните в него. Въззивният съд е съобразил, че като правораздавателен орган е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая жалбоподателят бланкетно се е позовал на това основание и не е развил доводи за наличието на специфичната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което прави невъзможна преценката на касационния съд дали е налице или не с оглед въведеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 200 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,