Определение № 3152 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1441/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. К. К., подадена чрез процесуален представител адв. Д. О. против част от решение № 7/23.01.2025г., постановено по в.гр.д. № 522/2024г. по описа на Окръжен съд – Сливен. С обжалваната част от въззивното решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 786/03.09.2024г. постановено по гр.д. № 1094/2023г. по описа на Районен съд – Сливен, на основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД Н. К. К. с ЕГН [ЕГН] е осъдена да заплати на Б. Щ. И. с ЕГН [ЕГН] сумата от 3837.63 лева, представляваща половината от заплатеното само от него за пълно погасяване на солидарни задължения по договор за банков кредит № 151131079192205, сключен на 27.11.2015г. по време на брака на страните, както и сумата от 5164.93 лева, представляваща половината от заплатеното само от него за пълно погасяване на солидарни задължения по договор за банков кредит № 1802262315012205, сключен на 28.02.2018г. по време на брака на страните, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.03.2023г. до окончателното плащане. В частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено и исковете са отхвърлени за разликата до пълния им предявен размер съответно от 12843.54 лева и от 5383.38 лева, въззивното решение не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправено е искане решението на въззивната инстанция да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде обезсилено поради недопустимост, евентуално да бъде отменено и предявените искови претенции да бъдат отхвърлени, а в случай на необходимост делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд с указания да установи волята на страните съгласно чл. 20а от ЗЗД. Касационният жалбоподател поддържа, че решаващият съд е извършил неправилна преценка на доказателствата по делото, не е анализирал доказателствата в тяхната съвкупност и връзките между фактите, като не е изложил мотиви, съответстващи на изискването по чл. 236, ал. 2 от ГПК. Основавайки решението си на изолирано обсъждане на двата договора за кредит, нарушил съществено процесуалните правила. Счита също, че съдът неправилно е тълкувал волята на страните, изразена в нотариално заверено споразумение от 13.03.2020г., с което уредили окончателно имуществените си отношения след прекратяването на брака, включително и тези свързани с погасяването на дълга по процесните договори за кредит като е допуснал нарушение и на чл. 365, ал. 1 и чл. 20а от ЗЗД. Твърди, че споразумението не е оспорено от подписалите го страни; ползва се с материална доказателствена сила; урежда и прекратява окончателно всички общи имуществени отношения между съпрузите, които са възникнали по време на брака и имуществени последици, след неговото прекратяване. Съдът е бил обвързан да зачете волята на страните, отразена в него, да обсъди хронологията следваща от писмените доказателства все във връзка с уреждане на имуществените отношения между съпрузите, а не да игнорира договорките между страните и да ги преуреди служебно със съдебното решение. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Б. Щ. И., чрез процесуален представител адв. Г. Д. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд, препращайки към решението първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК, е приел за установени следните факти: страните са бивши съпрузи, гражданският брак между които сключен на 01.09.2012г. е прекратен с развод с влязло в сила решение на 19.02.2020г. На 21.11.2015г. Б. И., като кредитополучател и Н. И., като съдлъжник сключили договор с „Райфайзенбанк България“ ЕАД, по силата на който на кредитополучателя е предоставен кредит в размер на 29652.50 лв., който да бъде използван за рефинансиране на кредит и за потребителски нужди /чл. 1 от договора/. На основание чл. 8.1 от договора и с договора по НА № 186/03.12.2015г. Б. и Н. И. учредили ипотека върху недвижим имот – апартамент в [населено място], на адрес:[жк], [жилищен адрес] за обезпечаване на вземането на банката по договора за кредит. С 4 транзакции, всички от 08.12.2015г., от сумата по този кредит са извършени парични преводи за погасяване на задължения на ищеца, част от които /3400 лв./ възникнали преди сключване на брака между страните, общо в размер на 7900 лв. Кредитирайки заключението на ССчЕ приел, че с получените по договора от 2015г. средства е рефинансиран остатъчния размер на кредит по договори за потребителски кредит от 29.07.2014г.; с който е рефинансиран остатъчния размер на кредит по договор от 06.01.2014г.; с който е рефинансиран остатъчния размер на кредит по договор от 23.11.2012г.; с който е рефинансиран остатъчния размер на кредит по договор от 26.09.2011г., всички с кредитополучател Б. И., а последния договор – сключен преди брака. На 07.12.2015г., Б. И. е поискал от “Райфазенбанк България“ да бъде изцяло погасен кредит по договор от 29.07.2014г. и това е сторено със сумата 14028.33 лв. – останалата част от средствата, предоставени на ищеца по договора за кредит 2015г. На 28.02.2018г.Б. И., като кредитополучател и Н. И., като съдлъжник сключили договор с „Райфайзенбанк България“ ЕАД, по силата на който на кредитополучателя е предоставен потребителски кредит в размер на 12540 лв., който да бъде използван за потребителски нужди /чл. 1 от договора/. Кредитът е усвоен на датата на сключване на договора и предсрочно погасен на 09.06.2020г. От банкова референция изх. № 200-119/17.11.2022г. на „Кей Би Си банк“ приел, че към 19.02.2020г. остатъкът от паричното задължение по първия договор е в размер на 25687.08 лв. и начислена лихва от 60.20 лв., а по втория – в размер на 10766.76 лв. Сумите от 25103.59 лв. по договора от 2015г. и 10329.86 лв. по договора от 2018г. са погасени от ищеца със средства, отпуснати по сключен от него със същата банка на 26.05.2020г. договор за кредит. На 25.02.2020г. е сключен договор за доброволна делба, с нотариална заверка на подписите на страните, по силата на който в дял на мъжа е поставен лек автомобил „Ситроен“ Ц4, с рег. [рег.номер на МПС], а в дял на жената – лек автомобил „Киа Соренто“, с рег. [рег.номер на МПС]. В договора страните заявили, че по този начин се прекратява съсобствеността върху тези МПС-та и никой от двамата не може да има каквито и да е претенции по отношение на другия съделител. На 13.03.2020г. страните сключили споразумение, с нотариално удостоверени подписи, с което за окончателно уреждане на имуществените последици от прекратения с развод брак с влязло в сила на 19.02.2020г. решение уговорили Б. И. да заплати на Н. И. сумата 10000 лв., представляваща платени от нея вноски по банков кредит до 30.04.2020г., както и да й върне паричен заем от 5000 лв. в срок от 18 месеца от сключване на споразумението. С влязло в сила на 18.01.2023г. решение постановено по гр.д. № 5309/21г. на Районен съд – Сливен в отношенията между страните е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че И. дължи на Н. К. сумата от 8000 лв., представляваща неизпълнено задължение по споразумение от 13.03.2020г., ведно със законната лихва от 24.09.2021г. С договор за покупко продажба, оформен в НА № 81/13.03.2020г. по описа на нотариус Д. Н., Н. К. прехвърлила на Б. И. своята ½ ид.ч. от апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 67338.516.228.1.1, с административен адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес]. От показанията на свидетелите И. К. /сестра на ответницата/ и Е. Г. приел за установено, че по време на брака си Б. и Н. са закупили апартамент в[жк], в който той е живял като малък, собственост на баба му и майка му, който след това са ипотекирали, за да получи съпругът кредит, с който да погаси стари свои задължения – за кредитни карти и потребителски кредити, по договори, сключени от него преди брака му с ответницата по настоящото дело. Съпругата е внасяла суми за погасителни вноски по този кредит. При прекратяването на брака им с развод двамата са постигнали договореност Б. да й изплати сумата от 10000 лв., представляваща сумарната стойност на тези вноски, както и занапред да продължи да изплаща кредита сам, а апартамента да остане изключително за него, т.е. той да стане единствен негов собственик. Въз основа на тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че спорен по делото е въпросът дали придобитото въз основа на двата договора имущество /паричните суми по кредита/ е употребено за нуждите на семейството. За неоснователни приел възраженията на ответницата, че със споразумение от 13.03.2020г. страните уредили окончателно имуществените отношения след прекратяване на брака. Направил извод, че със споразумението от 13.03.2020г. страните уредили само частично отношенията си – погасяване на паричен заем между тях двамата за 5000 лв. и заплащане на сума от 10000 лв., която ответницата е плащала по време на брака, като вноски по банков кредит, без да е посочен по кой кредит. Приел, че споразумението урежда само малка част от имуществените отношения между страните, които допълнително са уредени и от сключен договор за покупко-продажба на идеална част от недвижим имот и от договор за доброволна делба на съсобствени МПС от 25.02.2020г. Посочил, че в споразумението страните не са посочили никакви договорки относно банковите кредити и последващото им обслужване. Отбелязал, че изявлението за окончателно уреждане на имуществените отношения след развода е в уводната част на споразумението и е посочено като общо изявление за уреждане на имуществени последици от прекратения брак, но че в самото споразумение не е уреден по какъвто и да е начин въпроса за банковите кредити и последващото им обслужване. Извел извод, че от изразената в двата пункта на споразумението воля на страните не може да се направи никакъв извод за нагласите на страните, за уговорките им относно последващото обслужване на двата банкови кредита. Взел предвид, че с частта от кредита, получен въз основа на сключения от съпрузите договор за кредит от 27.11.2015г. е погасено лично задължение на ищеца по договор за кредитна карта от 26.03.2005г. в размер на 3400 лв. и по договор за потребителски кредит от 29.07.2014г., с кредитополучател Б. И., който макар и сключен по време на брака между страните е послужил за последователно рефинансиране на задължения по верига договори за кредити, първият от които сключен от ищеца на 26.09.2011г. – преди брака на страните. Въз основа на това обосновал, че със сумата от 14028.33 лв. са погасени лични задължения на ищеца И.. Ето защо заключил, че тази сума не следва да се счита, като използвана за задоволяване на нужди на семейството, както и отговорността за погасяването й да се счита обща на двамата съпрузи. Останалата част приел, че е използвана за задоволяване нужди на семейството и връщането й е задължение на двамата съпрузи при липса на обратно доказване и оборване на установената презумпция за равна задлъжнялост на съпрузите. Така, от платената от ищеца на 09.06.2020г. сума 25103.59 лв. с лични средства, след прекратяване на брака, приел, че частта в размер на 7675.26 лв. /25103.59 лв. – 17428.33 лв./ е общо задължение на двамата, вече бивши съпрузи и ответницата дължи на ищеца половината от нея или сумата от 3837.63 лв. /1/2 от 7675.26 лв./. До този размер приел първият иск за основателен. По договора за потребителски кредит от 28.02.2018г., сключен по време на брака между страните съобразил, че кредитът е отпуснат изцяло за потребителски нужди. От изявлението на ответницата приел, че с тези средства съпрузите купили автомобил – Киа Соренто. Поради това приел, че сумата е използвана за задоволяване потребности на семейството и че задължението за връщането й е общо на двамата съпрузи. Отчел като ирелевантно обстоятелството, че след развода страните с договор за доброволна делба на съсобствени МПС са поделили придобитите по време на брака два леки автомобила. Така, от платената от ищеца на 09.06.2020г. сума от 10329.86 лв. след прекратяване на брака, приел, че ответницата дължи на ищеца половината от нея или сумата от 5164.93 лв. /1/2 от 10329.86 лв./, до който размер приел вторият иск за основателен. В този смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Н. К. К. обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК. Поставя като значими следните въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да не кредитира извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти, които не са оспорени в хода на процеса пред първоинстанционния съд? 2/ Извършил ли е въззивният съд процесуално нарушение като се е намесил във вътрешните отношения между кредитополучател и съдлъжник – бивши съпрузи, като е игнорирал нотариално заверено споразумение подписано между страните, което е последният краен акт на уреждане на имуществените последици, преди образуване на делото. 3/ Нарушават ли се принципите на чл. 9, чл. 10 и чл. 12 от ГПК, след като въззивният съд не е установил за себе си по кой кредит е споразумението от 13.03.2020г., респ. дали урежда или не имуществените последици /всички/ след прекратяване на брака? 4/ По какъв начин следва да се преценява изходящо от страната по спора извънсъдебно признание на факт и следва ли то да бъде кредитирано от съда, т.е. обвързан ли е съдът от изявленията в него и трябва ли да зачете формалната му доказателствена сила относно съдържащото се признание? Позовава се на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 134/21.06.2019г. по гр.д. № 4255/2018г., III ГО; решение № 210/19.09.2016г. по гр.д. № 861/2016г., IV ГО; решение № 108/25.06.2020г. по гр.д. № 1538/2019г., IV ГО; решение № 232/12.08.2014г. по гр.д. № 7488/2013г., IV ГО; решение № 742/13.12.2024г. по гр.д. № 413/2024г., IV ГО; решение № 60266/23.12.2021г. по гр.д. № 1136/2021г., III ГО; определение № 2781/28.10.2024г. по т.д. № 601/2024г., II ТО. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Поставените в изложението въпроси са в подкрепа на заявените в касационната жалба основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и във връзка с основния поддържан довод за незачитане от въззивния съд на волята на страните, обективирана в сключен между тях договор за спогодба и преобразуващото му действие спрямо вътрешните отношения между съдлъжниците по правоотношенията между страните възникнали по повод сключените от тях договори за банков кредит от 27.11.2015г. и от 28.02.2018г. Правните изводи на въззивния съд, че сключените между бившите съпрузи договори след прекратяване на брака – договор за доброволна делба от 25.02.2020г.; споразумение от 13.03.2020г. и договор за покупко продажба от същата дата и обективираната в тях воля на страните са уредили само частично имуществените отношения между съпрузите след прекратяването на брака и не са рефлектирали във вътрешните отношения между съдлъжниците във връзка с поетите от тях солидарни задължения по двата договора за кредит, са по предмета на делото и са обусловили формираната от съда решаваща правна воля и изхода на делото. Ето защо в обобщен вид въпросите са правни и покриват общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, обуславящо приложно поле на касационното обжалване. Съдебният състав приема, че по правните въпроси са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – даденото от въззивния съд разрешение по тях е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, намерила израз в решение № 134/21.06.2019г. по гр.д. № 4255/2018г., III ГО; решение № 108/25.06.2020г. по гр.д. № 1538/2019г., IV ГО; решение № 232/12.08.2014г. по гр.д. № 7488/2013г., IV ГО; решение № 742/13.12.2024г. по гр.д. № 413/2024г., IV ГО; Решение № 86 от 7.05.2019г. по гр.д. № 1653/2018г., III ГО и др. На това основание касационно обжалване на въззивния съдебен акт следва да се допусне по следния обобщен материалноправен въпрос: По какъв начин следва да се преценява изходящо от страната по спора извънсъдебно признание на факт и следва ли то да бъде кредитирано от съда и длъжен ли е съдът да зачете волята на страните в представено споразумение, с което са уредили вътрешните си имуществени отношения? По процесуалноправната част на въпросите с оглед връзката им с изведения, съдът ще се произнесе при постановяване на решението си. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от ТДТССГПК на касатора следва да бъдат дадени указания в установения от закона срок от получаване на съобщението да представи по делото доказателство за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 180.05 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение