Определение № 50219 от 03.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1133/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „Алианц България“ АД срещу решение № 792 от 21.12.2021г. по т.д. № 921/2021г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е отменено решение № 261104 от 10.07.2021 г. по т.д. № 2181/2020 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI - 3 състав, в частта, в която е отхвърлен като неоснователен предявеният от С. И. С. иск с правно основание чл. 405, ал. 1 от КЗ, вр. с чл. 134 ЗЗД против ЗАД „Алианц България“ АД за осъждане на ответника да заплати на съищеца „Мото Пфое Лизинг“ ЕООД сумата 49 016 лв., представляваща незаплатената част от общо претендирано в размер на 133 164, 70 лв. застрахователно обезщетение за настъпило на 24.07.2019г. застрахователно събитие – противозаконно отнемане на л.а. Ленд Ровър, марка Рендж Ровър Спорт с ДК [рег.номер на МПС] по договор за имуществено застраховане „Пълно Каско“, сключен с полица № 18 – 0300/302/5001657 при специални и общи условия и допълнения 1 и 2, и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД против ЗАД „Алианц България“ АД за осъждане на ответника да заплати на съищеца „Мото Пфое Лизинг“ ЕООД сумата от 2 042, 50 лв., представляваща законна лихва за периода от 15.06.2020г. до 11.11.2020г., както и в частта в която С. е осъден да заплати на ЗАД „Алианц България“ на основание чл. 78, ал. 3 от ЗЗД сумата над 1 601,52 лв. - разноски в производството, и вместо него е постановено друго, с което е осъден ответника ЗАД „Алианц България“ АД да заплати на съищеца „Мото Пфое Лизинг“ ЕООД по предявени от С. И. С. при условията на чл. 134 ЗЗД иск по чл. 405 КЗ сумата от 49 016 лв., представляваща незаплатената част от общо дължимо в размер на 103 453,42 лв. застрахователно обезщетение за настъпило на 24.07.2019 г. застрахователно събитие – противозаконно отнемане на л.а. Ленд Ровър, марка Рендж Ровър Спорт с ДК [рег.номер на МПС] по договор за имуществено застраховане „Пълно Каско“, сключен с полица № 18 – 0300/302/5001657 при специални и общи условия и допълнения 1 и 2, който лек автомобил е предмет и на договор за финансов лизинг с опция за прехвърляне на собствеността от 22.06.2017г., сключен между С. И. С. като лизингополучател и „Мото Пфое Лизинг“ ЕООД като лизингодател, по който договор С. И. С. има вземания от „Мото Пфое Лизинг“ ЕООД на основание чл. 21 от същия, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на предявяване на исковата молба 11.11.2020г. до окончателното изплащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 2362, 58 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 15.06.2020г. до 11.11.2020г., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваните му части е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че разпоредбата на чл. 134 ЗЗД съдържа две кумулативни предпоставки за успешно упражняване на чуждото материално право, които следва да бъдат установени в процеса при условията на пълно и главно доказване – ищецът да е кредитор и да има интерес от упражняването на правата на длъжника. Сочи, че доказване в последния смисъл не е проведено по делото от ищеца. Оспорва по делото при доказателствена тежест за ищеца да е доказан точният момент на настъпване на застрахователното събитие. Твърди, че соченият от ищеца период, в който е реализиран рискът, се покрива от два различни застрахователни договора с различен лимит на отговорността, което изисква установяване на последния релевантен факт. Поддържа, че липсва застрахователен интерес по втората застрахователна полица, доколкото автомобилът е открит с интервенция на номера на рамата, което налага извода, че индивидуализираното в застрахователния договор с последния номер МПС не съществува, а сключеният договор за застраховка по повод на несъществуваща вещ е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД. Излага, че въззивният съд неправилно е тълкувал приложимите към договора общи условия. Касаторът изтъква, че е допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд, който въпреки същественото противоречие между дадените заключения по събраните пред СГС и САС съдебни експертизи, не е допуснал събиране на разширена експертиза, в резултат на което делото е останало неизяснено. По тези доводи моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Придобил ли е качеството на „кредитор“ лизингополучателят, който е спрял да плаща лизинговите вноски след настъпване на застрахователното събитие и преди изплащане на застрахователното обезщетение, въпреки постигнатата между страните уговорка в лизинговия договор, според която е бил длъжен да изпълнява задълженията си по договора за лизинг, съответно да погасява вноските по погасителния план до получаване на обезщетението?

2. Разпоредбата на чл. 384, ал. 2, т. 2 КЗ дава ли на лизингополучателите при тотална щета на лизинговото имущество право на процесуални субституенти по смисъла на чл. 26, ал. 2 ГПК, които могат да предявяват иска по чл. 405, ал. 1 КЗ? За да бъде уважен искът по чл. 134 ЗЗД, необходимо ли е ищецът да установи наличието, съществуването на задължение на съищеца към ищеца?

3. В случай, че ищецът заявява с исковата молба период на настъпване на застрахователното събитие, чийто начален момент е в последния час на действие на една застрахователна полица, а крайният момент е по време на последваща застрахователна полица, в която застрахователната сума е в нисък размер, следва ли той да проведе пълно и главно доказване относно точния момент на настъпване на събитието?

4. Може ли съдът да приеме за доказан моментът на настъпване на застрахователното събитие по извършено от застрахователя извънсъдебно съотнасяне на уведомление за щети и плащане на обезщетение към определена полица?

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните в рамките на обхвата на въззивната проверка по чл. 269 ГПК?

6. Длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно експертиза в случая, когато не са дадени категорични отговори на поставените от вещите лица въпроси?

7. Длъжен ли е съдът да приложи точно общите условия, които са неразделна част от договора за застраховка, с оглед нормата на чл. 20а ЗЗД, с които общи условия страните са уговорили начина на обезщетяване при намерено след кражба МПС, като застрахователят заплаща частичните увреждания?

Касаторът поддържа горните въпроси да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи въпросите и да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа се и очевидна неправилност на съдебния акт в обжалваната му част.

Ответникът по касация С. И. С. излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие на събрания доказателствен материал и при правилно прилагане на материалното и процесуалното право.

Ответникът по касация „Мото Пфое Лизинг“ ЕООД не депозира писмен отговор и не взема становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решението, в обжалваната му част, е приел, че е сезиран с допустими искове при процесуална легитимация за ищеца С. И. С. предвид качеството на последния на кредитор на твърдяно вземане към лизингодателя „Мото Пфое Лизинг“ ЕООД, който бездейства – не е предприел защита срещу постановения отказ за плащане на застрахователно обезщетение в по-голям размер, а в съдебния процес не изразява становище, което бездействие е счетено за застрашаващо удовлетворяването на описаните в исковата молба вземания на С.. Съдът е преценил за установено, че между „Мото Пфое Лизинг“ ЕООД и С. И. С. е сключен на 22.06.2017г. договор за финансов лизинг на МПС, по който лизингодателят е предоставил на ищеца процесния автомобил, както и че към датата на застрахователното събитие договорът за лизинг е действащ и обвързва страните, съгласно условията при които е сключен. Кредитирал е събраното по делото заключение по ССчЕ, съобразно което лизингополучателят С. е заплатил по договора за лизинг суми в общ размер на 145 292,72 лв., а дължимата съобразно чл. 21 от договора сума от лизингодателя към лизингополучателя при определяне и изплащане на застрахователно обезщетение в размер на действителната стойност на автомобила към датата на застрахователното събитие, каквато е исковата претенция, е 67 438,79 лв. Съдът е счел, че се установява по делото, че за отдадения на лизинг автомобил е сключен договор за имуществено застраховане между собственика лизингодател „Мото Пфое Лизинг“ ЕООД и ответника ЗАД „Алианц България“ АД по застрахователна полица № 18-0300/302/5001657 със срок на покритие от 25.07.2018 година до 24.00 часа на 24.07.2019, при клауза „Пълно каско“. Преценил е, че по време на действие на тази застрахователна полица - на 24.07.2019г., е настъпило процесното застрахователно събитие – кражба на автомобила, който извод е обосновал с приетите по делото писмени доказателства – удостоверение от СДВР с рег. № ЗМ1652/19 от 29.07.2019г. и документите по преписката по щета № 0300/19/217/500045, заведена при ответника. Посочил е, че откраднатият „Ланд Ровер Рейндж Ровер Спорт“, с рег. [рег.номер на МПС], е открит и предаден на съищеца на 23.03.2020г. технически непригоден за безопасно експлоатиране и управление. Зачел е определената от експерта по приетата СТЕ стойност към датата на настъпване на застрахователното събитие на застрахования автомобил от 125 816 лв., както и стойността на разходите, необходими за отстраняване на уврежданията /повредите/ липсващите части по автомобила, изчислена на база пазарни цени към датата на застрахователното събитие, от 101 395,86 лв., която представлява 80,59 % от неговата действителна стойност към датата на застрахователното събитие. Възприел е като компетентно дадено заключението по приетата във въззивната инстанция повторна САТЕ и приел, че пазарната стойност на запазените части на лекия автомобил възлиза на 20 000 лв. Посочил е, че безспорно се установява заплащането от ответника ЗАД „Алианц България“ АД на застрахователно обезщетение в размер на 54 437,42 лв. по щета № 0300/19/217/500045 към полица № 18-0300/302/5001657 и заявен отказ от застрахователя да заплати обезщетение при пълна загуба на ППС в размер на действителната стойност на автомобила към датата на събитието с писмо изх. № 310 – 02 – 5355/15.06.2020г. Съдът е определил за спорни по делото въпросите за дължимост на застрахователно обезщетение над вече заплатеното в размер на 54 437, 42 лв. и дали последното следва да бъде определено по правилата за пълна загуба на ППС. Преценил е за приложими действащите към датата на настъпване на застрахователното събитие – 24.07.2019г. специални и общи условия на застрахователя /приети с решение от 17.07.2018 г./. Позовал се е на клаузата на чл. 98 от ОУ, съобразно която пълна загуба на МПС е налице при кражба, грабеж или при частично увреждане на МПС, когато разходите за възстановяване надхвърлят 70 % от действителната му стойност към датата на събитието. Приел е последната норма за приложима по отношение на дължимото от ответника обезщетение, предвид доказания по делото факт че застрахованият автомобил е увреден до степен да не може да бъде употребяван по предназначение. Изложил е съображения, че обезщетението следва да се определи при хипотеза на тотална щета, а действителната вреда от настъпилия застрахователен риск е стойността за ремонта на МПС до състояние, годно за употреба, в който смисъл е и уговореното между страните в нормата на чл. 99 от ОУ. Клаузата на чл. 109 от ОУ съдът е счел за неприложима, тъй като процесното МПС не е открито в годно състояние за ползването му, но с увредени и липсващи части, които да бъдат обезщетени по реда на чл. 109 от ОУ и в предвидените в тези клаузи размери. По тези съображения апелативният съд е приел, че дължимото от ответника застрахователно обезщетение следва да се определи по правилата за настъпила тотална щета, съобразно уговореното в чл. 99 от ОУ. При кредитиране на заключението на вещото лице по САТЕ, прието от САС, съдът е възприел, че стойността на запазените части е 20 000 лв., която сума, както и предходно изплатените обезщетения в размер на 2 362,58 лв., е приспаднал от действителна стойност на МПС към настъпване на събитието - 125 816 лв., и определил за дължимо обезщетение в размер на сумата 103 453,42 лв. Като е зачел извършеното плащане от застрахователя в размер на 54 437, 42 лв., е приел сезиралият го иск по чл. 134 ЗЗД, вр. чл. 405 КЗ за основателен за сумата 49 016 лв. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 405, ал. 1 КЗ и установения в т. 82 от ОУ срок за произнасяне по претенцията за изплащане на застрахователно обезщетение и счел ответникът да е в забава за изпълнение на паричния си дълг за изплащане на обезщетение за сумата 49 016 лв. за периода 15.06.2020г. до 11.11.2020г., за който период и за определеното обезщетение за забавата в размер на сумата 2 042,50 лв. е уважил иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Настоящият състав на ВКС намира да не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първият въпрос на касатора не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е обусловил решаващата воля на съда по обжалваната част на съдебното решение. Съдът не е изследвал очертаните във въпроса обстоятелства продължило ли е или не изпълнението на договора за лизинг след настъпване на застрахователното събитие, включително дали ищецът като лизингополучател е продължил да плаща договорените лизингови вноски и след датата на настъпилото събитие – кражба на отдадения на лизинг автомобил. Изводът на съда досежно процесуалната легитимация на ищеца да предяви при условията на чл. 134 ЗЗД вземанията на лизингодателя „Мото Пфое Лизинг“ ЕООД към ответника ЗАД „Алианц България“ АД за застрахователно обезщетение е основан на качеството му на кредитор по твърдени вземания по договора за лизинг и предвид доказаното бездействие на лизингодателя, което е от естество да застраши удовлетворяването на вземанията на лизингополучателя.

Поставеният въпрос не покрива и допълнителните селективни критерии на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като касаторът не е посочил практика на ВКС, в противоречие на която е разрешен въпросът досежно легитимацията на ищеца, нито е обосновал приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Вторият въпрос е обуславящ, доколкото е от значение за извода на първонстанционния съд за допустимост и частична основателност на сезиралите го искове по чл. 134 ЗЗД, вр. чл. 405 КЗ и чл. 134 ЗЗД, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, но по отношение на него не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

От посочената от касатора съдебна практика единствената, отговаряща на даденото тълкуване с т. 2 от ТР 1 от 19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС досежно термина практика на ВКС, е практиката по постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 67 от 09.12.2019г. по т.д. 1553/2018г. по описа на ВКС, ТК, II ТО. С последния съдебен акт не е даден отговор на поставения от касатора правен въпрос, а са разгледани предявени искове за дължими лизингови вноски, каквито претенции не са предмет на настоящия спор.

Касаторът не е обосновал приложното поле и на сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по начина, разяснен с ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, като не са изложени доводи защо отговорът на въпроса ще има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Независимо от горното, на настоящия състав на ВКС е служебно известна оформилата се и като постоянна практика, обективирана в решение № 138 от 05.01.2015г. по т.д. 1727/2014г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което е прието, че разпоредбата на чл. 134 ЗЗД урежда непрекия иск на кредитора за защита на чужди права – имуществени права на неговия длъжник, когато последният бездейства и по този начин заплашва удовлетворяването на кредитора, освен ако се касае за такива права, упражняването на които зависи от чисто личната преценка на длъжника. Прието е, че процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, а материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение – кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. С горното е обоснован изводът, че когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежната страна, той трябва да изхожда от твърденията по исковата молба за претендираното право.

С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 107 от 14.01.2020г. по т.д. 893/2018г. по описа на ВКС, ТК, I TO, е прието, че правният интерес от предявения косвен иск по чл. 134 ЗЗД се определя от твърденията по исковата молба за качеството кредитор на ищеца, а преценката на основателността на предявения иск се определя от заявения фактически състав на предявеното спорно право – дължимостта или не на заявеното право на длъжника да получи застрахователно обезщетение в претендирания размер. Съдът е приел, че правата на кредитора към длъжника, чието спорно право е предявено в процеса, са извън спорния предмет на делото, и решение, с което последното, непредявено пред съда, право се разглежда, е недопустимо.

Отговор, че е налице правен интерес и процесуална легитимация за лизингополучател, твърдящ, че е кредитор на бездействащ лизингодател, да предяви при условията на чл. 134 ЗЗД правото на последния да получи застрахователно обезщетение при настъпил риск – кражба на лек автомобил, е даден и с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 313 от 06.03.2019г. по т.д. 3012/2017г. по описа на ВКС, ТК, II TO.

Настоящият състав на съда приема въззивният съд да не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС, нито същата да се нуждае от осъвременяване или промяна, поради което и касация не следва да бъде допускана по този правен въпрос на заявените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставените от касатора трети и четвърти въпроси не съответстват на изводите на въззивния съд и на фактите по делото, поради което и не се явяват обуславящи. Ищецът е посочил с исковата молба, че датата, на която е настъпило процесното застрахователно събитие е 24.07.2019г. За установяване на последния въведен с исковата молба факт е проведено доказване по делото, а съдът е приел твърдения релевантен факт да се установява от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност - удостоверение от СДВР с рег. № ЗМ1652/19 от 29.07.2019г. и документите по преписката по щета № 0300/19/217/500045, заведена при ответника.

Въпросите нямат и характеристиката на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото изискват преценка на конкретни доказателства по делото и изследване дали са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събрания по делото доказателствен материал, която дейност е част от решаващата дейност на съда и от преценката за правилността на обжалвания съдебен акт и може да бъде осъществена от ВКС при разглеждане на касационната жалба по същество – чл. 290, ал. 2 ГПК, но не и на етапа на селектиране на касационните жалби.

Формулираният в изложението пети въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по този въпрос касаторът не е обосновал наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор също в решение №27/02.02.2015г. по гр.д. №4265/2014г. на ВКС, IV Г.О., решение №24/28.01.2010г. по гр.д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, І Г.О., - решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV Г.О., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV Г.О. В посочените актове е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 ГПК и чл. 235 ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички представени по делото доказателства, относими към съществуването на предявеното вземане. Съдът е обсъдил всички представени по делото писмени доказателства и заключения по основна, допълнителна и повторна съдебно – технически експертизи като подробно е мотивирал, както фактическите, така и правните си изводи и е отговорил на всички доводи и възраженията на страните по спора. Наличието на утвърдена и актуална съдебна практика изключва приложното поле и на допълнително сочения селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпроси шести и седми са хипотетично зададени, не отговарят на изискването да са конкретни и касаторът не е обосновал значението им за решаващите изводи на въззивния съд. От изложението може да се направи извод, че въпросите изискват преценка на конкретни доказателства по делото и изследване дали е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила при обсъждане на последните, която дейност е част от решаващата дейност на съда и от преценката за правилността на обжалвания съдебен акт и може да бъде осъществена от ВКС при разглеждане на касационната жалба по същество – чл. 290, ал. 2 ГПК, но не и на етапа на селектиране на касационните жалби.

Не се установява и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочената съдебна практика на ВКС, на която касаторът поддържа разрешението по въпрос шести на въззивния съд да противоречи, е дадена при различни факти и по различни правни въпроси. С решение № 27 от 22.04.2019г. по гр.д. № 1321/2018г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че е налице съществено процесуално нарушение предвид липсата на допусната експертиза за действителната стойност към датата на застрахователното събитие на застрахованата вещ. С решение № 59 от 24.04.2020г. по гр.д. 3624/2019г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че дадените устни разяснения от вещото лице при излагане на заключението в открито съдебно заседание представляват част от заключението на вещото лице и съдът е длъжен при обсъждане на заключението да вземе предвид и обясненията на вещото лице. Касаторът и не твърди въззивният съд да е приел нещо различно от приетото в горецитираната практика на ВКС, а изводимо от изложението, не е съгласен със заключенията по кредитираните от съда ССчЕ и повторна САТЕ досежно стойността на запазените части на процесния автомобил, които оплаквания касаят правилността на съдебния акт и не могат да бъдат основание за допускането му до касационен контрол.

По въпрос седми също не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд не се е отклонил от даденото разрешение с цитираното от касатора решение № 35 от 26.03.2014г. по описа на ВКС, ТК, II TO, а именно: отчел е, че откраднатият автомобил е върнат и е определил дължимото обезщетение съобразно клаузите на приложимите общи условия към процесния застрахователен договор, включително при приложение на последните е приспаднал от стойността на застрахования автомобил към датата на кражбата му стойността на автомобила в състоянието, в което е открит и върнат на собственика.

Касаторът не е обосновал приложното поле и на сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по начина, разяснен с ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, по отношение и на двата въпроса.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилна преценка от въззивния съд на легитимацията на ищеца като кредитор по предявените косвени искове.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира да не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация С. И. С.. Доказва разноски за сумата 3 600 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, която ще бъде присъдена в тежест на касатора ответник ЗАД „Алианц България“ АД.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение