Определение № 497 от 23.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3827/2020 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК по частната касационна жалба на Л. Л. А.-П. от София, приподписана от адвокат Б.Б., срещу определението на СГС от 27.07.2020г. по в.ч.гр.д. № 6002/2020г. Ответникът по жалбата А. С. П. от София в отговора си чрез адвокат Д.Г. е изложил съображения за липса на твърдяните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. ВКС намира, че частната касационна жалба е допустима като подадена в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе, ВКС съобрази следното: С обжалваното определение СГС е оставил без уважение частната жалба на Л. А.-П. срещу определението на СРС от 04.03.2020г. по гр.д. № 48614/2019г., с което е обявено, че съдилищата в РБ не притежават международна компетентност по предявените от жалбоподателката срещу А. П. искове за упражняване на родителските права, определяне на местоживеенето, на режима на лични отношения и на издръжката на малолетните деца на страните и производството в тези части е прекратено. Въззивният съд е взел предвид, че производството по делото е образувано по предявени от касаторката срещу П. искове за развод, за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на малолетните деца, за определяне на режим на лични контакти с бащата и на издръжката на децата, за предоставяне ползването на семейното жилище до навършване пълнолетие на децата и след прекратяване на брака ищцата да продължи да носи брачното си име. С отговора си ответникът е оспорил компетентността на българския съд по исковете за родителските права и режима на лични отношения, тъй като обичайното местопребиваване на децата е в Кралство Б., където те са родени и където имат местожителство с последна извършена регистрация на 09.09.2019г. Исковата молба е депозирана в СРС на 22.08.2019г. От удостоверение от 12.12.2019г. е видно, че детето В. е записано като редовна ученичка във Френския лицей в Б., а детето М. – в училището в Б. І и посещава часове в начално училище в секция за обучение на френски език за учебната 2019/2020г. При тези обстоятелства съдът е приел, че тъй като местопребиваването на децата към момента на завеждането на делото не е в РБ, не е налице изискването на чл.8 от Регламент /ЕО/ 2201/2003г. за компетентността на българския съд. Не са налице и обстоятелства, предвидени в чл.9, 10 и 15 от регламента, обуславящи запазена компетентност на българския съд – поради местене на детето или поради отвличането му, нито има акт за прехвърляне на компетентност от белгийски съд. Компетентност на българския съд не може да се извлече и по реда на чл.12 от регламента, тъй като тя е оспорена от ответника. Относно компетентността на българския съд по иска за издръжка е прието, че не са налице предпоставките за това по чл.3 от Регламент /ЕО/ № 4/2009, в който е предвидено, че компетентни по такива искове в държавите – членки са: съдът по обичайното местопребиваване на ответника, или съдът по обичайното местопребиваване на взискателя, или съдът, който по силата на закона на съда е компетентен да разглежда иск за гражданското състояние на лицата, когато искът допълва този иск, освен ако компетентността не се основава единствено на гражданството на едната от страните, или съдът, който по силата на закона на съда е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка допълва този иск, освен ако тази компетентност не се основава единствено на гражданството на едната от страните. С оглед изричното оспорване на компетентността на българския съд от ответника неприложим е чл.5 от този регламент. Взето е предвид и разяснението на СЕС по дело С-604/2017г. по преюдициално запитване, отправено от ВКС, че Регламент /ЕО/ 2201/2003г. трябва да се тълкува в смисъл, че съд на държава-членка, който е компетентен да се произнесе по силата на чл.3 пар.1 б. „б“ от този регламент по молба за развод между съпрузи, граждани на тази държава-членка, не е компетентен да се произнесе относно правото на упражняване на родителските права и правото на лични отношения с детето им, когато то има към момента на сезиране на този съд обичайното си местопребиваване в друга държава-членка и необходимите условия за предоставяне на тази компетентност на този съд по силата на чл.12 от регламента не са изпълнени, като се има предвид и факта, че от обстоятелствата по делото в главното производство не следва, че тази компетентност би могла да се основе на чл.9, 10 или 15 от регламента. Този съд не отговаря и на условията по чл.3 б.“а“ от Регламент № 4/2009г. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката твърди очевидна неправилност на атакуваното определение поради нарушение на основни съдопроизводствени правила, явна необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Твърди се и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, без да е формулиран въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В изложението са съображения, че: съгласно чл.322 ал.2 ГПК с брачните искове задължително се съединяват исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име; правото да съедини исковете принадлежи на ищеца, независещо от волята на ответника, и не се допуска разделянето им, ако се намират във връзка с предмета на делото /чл.210 ГПК/; следва да се отчете най-добрия интерес на децата; предвид чл.3 пар.1 б. „б“ от Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. при наличие на общо гражданство на страните независимо от обичайното им пребиваване в друга страна-членка се признава компетентност за разглеждане на делото от съда на отечествената им държава-членка, въпреки че и други съдилища разполагат с международна компетентност; искът по чл.49 ал.1 СК е главен в производството и от решението по него ще зависи как ще бъдат уважени или отхвърлени исковете, свързани с родителската отговорност, исковете са обусловени един от друг и следва да бъдат разгледани от един и същ съд с оглед избягване постановяването на противоречиви съдебни решения от различни съдилища; предвидените в чл.3 от Регламент № 2201/2003г. хипотези са равнопоставени и компетентен ще е съдът, пред който първи по време е предявена исковата молба. ВКС намира, касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано. Не са налице предвидените в закона и твърдяни от касаторката предпоставки за това по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. На първо място, в изложението не е посочен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, обусловил решаващите му изводи в постановения от него съдебен акт. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната този въпрос не може да бъде взет предвид служебно от касационния съд /в този смисъл виж даденото от ОСГТК с т.1 от ТР № 1/2009г. задължително за съдилищата разрешение/. Освен това, по въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд, е налице практика на ВКС /определения по ч.гр.д. №3801/2017г. ІV ГО и по ч.гр.д. № 5026/2017г. ІV ГО/, с която произнасянето е в пълно съответствие. Касаторката не сочи и не обосновава обстоятелства, относими към някоя от съдържащите се в чл.280 ал.1 т.3 ГПК хипотези, налагащи изоставянето на тази практика /виж и т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК/. Даденото от въззивния съд с атакувания акт разрешение е в съответствие и със задължителното тълкуване на СЕС на относимите и в случая разпоредби на Регламент /ЕО/ 2201/2003г. с определението от 16.01.2018г. по дело С-604/2017. С оглед на това и по силата на чл.267 пар.1 б.“Б“ ДФЕС в производството по настоящото дело не може да бъде дадено различно от това тълкуване, и, респективно, компетентност на сезирания съд не може да се обоснове с аргументи, основани на разпоредби на ГПК и СК - разпоредбите на регламентите имат приоритет пред нормите от българското законодателство, задължаващи съда при иск за развод да се произнесе и служебно по родителските права, мерките за лични отношения и издръжката относно ненавършили пълнолетие деца на съпрузите. Следва да се отбележи и противоречието с тълкуването на СЕС по дело С-604/2017 на съображението на касаторката за равнопоставеност на хипотезите по чл.3 на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 и поради това за изборност на компетентния съд по дела, свързани с родителска отговорност. Изложените съображения налагат и извод за липса и на основанието по чл.280 ал.2 предл.трето ГПК за допускане на касационно обжалване. Обосноваващите това твърдяно основание доводи са такива за процесуално нарушение, за необоснованост и незаконосъобразност. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния и материалния закони, видими пряко от съдържанието на съдебния акт. А преценка дали такива нарушения са допуснати касационният съд извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,