Определение № 2929 от 26.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1524/2026 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Д. О. срещу въззивно решение на Софийски градски съд.

Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Сезиран с искове по чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лв., представляваща разликата между пълния претендиран размер и присъдения с влязло в сила решение по частичен иск между същите страни размер от 5500 лв. на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие, заедно със съответните законни лихви, първоинстанционният съд е осъдил ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер на още 4500 лв., заедно с лихви, като е отхвърлил исковете за разликата до предявените размер.

Произнасяйки се по жалби на двете страни, въззивният съд като краен резултат е отхвърлил исковете изцяло.

За да постанови решението си, съдът е приел, че силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по частичния иск, с което на ищеца е присъдено обезщетение в размер на 5500 лв. обхваща правопораждащите факти, от които произтича процесното вземане, но не се разпростира върху незаявената с частичния иск част от вземането, по-конкретно относно размера на същото. С оглед на това и въз основа на събраните доказателства относно получените от ищеца травматични увреждания и породените от тях болки и страдания въззивният съд е намерил за справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД общ размер на обезщетението от 5500 лв., с което е обосновал извода за неоснователност на предявения в настоящото производство иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, както и на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се поддържа, че от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото са формулираните от жалбоподателя въпроси:

• следва ли принципът за обхвата на силата на пресъдено нещо при частични искове за вземания с определен размер (напр. заем), при които в производството по втория иск се проверяват само правопогасяващи факти (плащане, давност) без преоценка на общия размер, да се прилага по аналогия и при частични искове за неимуществени вреди, като по този начин се изключи възможността съдът по втория иск да преразглежда размера на обезщетението за минали вреди въз основа на последващи факти като пълно възстановяване на пострадалото лице, и

• представлява ли последващото пълно възстановяване на пострадалия, установено в производството по втори частичен иск за неимуществени вреди, нов факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК, което позволява на съда да преопредели и намали общия размер на обезщетението за първоначалното увреждане или по аналогия с константната практика за ексцес (напр. решение № 65/2022 г. по гр. д. № 3185/2021 г. на ВКС, I г. о.) то следва да се третира като отделен факт/отделно правно събитие, което не следва да бъде съобразено в производството по иска за разликата до пълния размер на първоначалното вземане?

Не се установяват основания за допускане на касационното обжалване.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са изложени обаче конкретни доводи за обосноваване на наличието на тази квалифицирана форма на неправилност. Липсата на такива е достатъчна да обоснове отказ да се допусне касационно обжалване на това основание, доколкото, макар и очевидната неправилност да изключва предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационната инстанция, за разлика от случаите на нищожност и недопустимост на въззивното решение, по общо правило не следи служебно за правилността му, като не разполага с правомощието да отмени същото на основание, неизтъкнато от жалбоподателя (арг. чл. 290, ал. 2 ГПК). С оглед последното в тежест на жалбоподателя е да посочи и обоснове кое от въведените в касационната жалба оплаквания за неправилност (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК) отговаря и на квалифициращите признаци за „очевидна“ неправилност, посочени по-горе, което в конкретния случай не е сторено.

Изложените от въззивния съд съображения са в съответствие със задължителните указания по т. 2 на ТР № 2/2016 на ВКС-ОСГТК, според които решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право, без да се провежда разграничение според предмета на предявения частичен иск за парично вземане, тоест според основанието и съдържанието на вземането, вкл. според определяемостта на неговия размер. Поради това основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице, вкл. доколкото от страна на жалбоподателя не е посочена конкретна практика, на която въззивното решение да противоречи. Единственият аргумент в тази насока е съдържащото се в жалбата твърдение за противоречие с ТР № 3/2016, което твърдение обаче се основава на некоректно цитиране на мотивите на тълкувателното решение в частта „препятства последващото твърдение на ищеца, че вземането му е по-голямо, възражението на ответника, че то е по-малко, както и последващите твърдения и възражения на ответника, че вземането се дължи на друго основание, съответно друго материално правоотношение“, доколкото тази част разглежда действието на силата на пресъдено нещо на решението, постановено по иска за защита на правото в пълния му обем, а не на решението по предявен частичен иск.

Не е обосновано и наличието на основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. При наличието на посочената по-горе задължителна практика обаче изложеното не може да обоснове допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

За изчерпателност следва да се отбележи, че с оглед предмета на делото и изложените от въззивния съд мотиви действително значимият за настоящото производство правен въпрос е този относно приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въпрос в този смисъл обаче от страна на жалбоподателя не е формулиран, поради което и съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК във връзка с него касационното обжалване не може да бъде служебно допуснато.

С оглед изхода на спора и направеното искане жалбоподателят следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 100 евро.

С тези мотиви съдът