Определение № 50460 от 28.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1843/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

С касационна жалба от страна на пълномощника на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“АД- [населено място] ЕИК[ЕИК] е обжалвано решение № 93 от 21.04.2022 г. по в.т.д. № 18 /22 на Окръжен съд-Стара Загора, с което е потвърдено изцяло първоинстанционното решение № 510 от 19.11.2021 г. по гр.д. № 1620/2021 г. на РС- Стара Загора, в частта, с което касаторът е осъден да заплати на ищеца И. З. И., ЕГН: [ЕГН] на основание чл.226 от КЗ/отм./ сумата от 200 000 лева–обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И. Г. Е., негов дядо, като следствие от ПТП на 11.06.2016 г., ведно със законната лихва от същата дата до окончателното плащане, както и в частта за разноските. В КЖ се излагат оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния закон-чл.52 ЗЗД.

Ответникът по жалбата И. З. И. чрез процесуалния си представител изпраща писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5000 лева/ делото е гражданско по своя характер-чл.113 предл. второ ГПК / ЗИД ДВ, бр.100/2019/ намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил в мотивите на обжалвания акт следните свои съображения:

От доказателствата по делото се установява, че на 11.06.2016г., около 14:40 часа, на път II-57, км. 11 плюс 200 ,в землището на [община], на надлеза над АМ „Тракия“, до [населено място], при управление на МПС - л.а. „БМВ 318 Д““, с per. [рег.номер на МПС], водачът Исмира Башич, е причинила по непредпазливост смъртта на И. Г. Е. – дядо на ищецаИлия З. И.. По отношение на виновния водач е постановена Присъда №13 от 09.04.2019г., с която подсъдимата е призната за виновна в това, че на 11.06.2016г., на посоченото място и време, при управление на горното МПС е нарушила правилата за движение, предвидени в ЗДвП, а именно: чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП по непредпазливост причинила смъртта на повече от едно лице, в това число е причинила смъртта и на И. Г. И. [дата на раждане] Постановената присъда не била обжалвана и влязла в сила на 24.04.2019г. Следователно, на основание чл.300 ГПК, съдът, разглеждащ гражданските последици от деянието е обвързан от влязлата в сила присъда относно установените със същата факти на настъпване на ПТП като дата, място, участници и механизъм, настъпили смърт и телесни увреждания на пострадали лица, в това число и дядото на ищеца, както и виновността на подсъдимата за същите. По делото не се спори, а и се установява от доказателствата че към датата на ПТП, за посоченото по-горе МПС, управлявано от виновния водач е имало сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ответното дружество по застрахователна полица № BG/ЗО/115002122673, валидна от 17.08.2015г. до 17.08.2016г. В тази връзка, съдът се е позовал на § 22 от ДР на Кодекса за застраховането (в сила от 01.01.2016г.), чийто текст гласи: „За застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на този кодекс.“ По делото няма спор относно факта на сключването на застрахователна полица № BG/ЗО/115002122673, на 17.08.2015г., относно периода й на валидност, вкл. действието й към датата на ПТП, както и че със същата е застрахована гражданската отговорност на водача на процесния автомобил, чийто водач е причинил виновно ПТП. Следователно, според съда, приложими в конкретния спор се явяват нормите на част четвърта - „Застрахователен договор“, от отменения Кодекс за застраховането, в това число, както общата част (гл.18), така и гл.19 „Имуществено застраховане“ и гл.20 „Застраховане на гражданска отговорност“, включително и чл.226, ал.1 КЗ (отм.). По делото няма спор, а и се установява от представените доказателства, че ищецът е внук на загиналия при ПТП. Относно повдигнатите във въззивната жалба доводи, според съда, следва да се даде отговор на въпроса легитимиран ли е ищецът да претендира и респ. да получи обезщетение за неимуществени вреди поради смъртта на дядо му. Съдът се е позовал на решение по т.1 на Тълкувателно решение 1/2016 от 21 юни 2018 год на ВКС, ОСНГТК според което: „Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.“ С решението по т.2 се обявява за изгубило сила Постановление № 2 от 30.ХІ.1984 г. на Пленума на Върховния съд, с което е извършено последващо стеснително тълкуване на Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. Следователно, заключил е съдът, ищецът има право да претендира присъждане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие смъртта на дядо му, ако е създал трайна и дълбока, особено близка емоционална връзка с починалия си дядо и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Според съда особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. С оглед гореизложеното, въззивният съд е преценявал, дали между ищеца и дядо му е била създадена постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която ищецът търпи морални болки и страдания от смъртта му,. В тази връзка по делото са били събрани гласни доказателства Като свидетели, пред първата инстанция са разпитани бабата и майката на ищеца. Според показанията им, ищецът е възприемал дядо си като свой баща, тъй като майката му се разделила с баща му още докато била бременна, поради което ищецът не познавал баща си. Ищецът и майка му живяли в едно домакинство със свидетелката и съпруга й, който се грижел за внука си като като за свой син, водил го и го вземал от училище, присъствал на родителски срещи, давал му пари, помагал му с житейски съвети. Когато ищецът И. започнал да учи в гимназия, майка му заминала да работи в Гърция и той останал изцяло на грижите на дядо си и баба си. Дядото му е имал голямо желание да го види завършил висше образование. Ищецът бил студент, когато се е случило ПТП, като заради загубата на дядо си, изпитвал сериозни затруднения да продължи да учи и да си взема изпитите. Въпреки че в крайна сметка успял да завърши унивеститета, много трудно преживял смъртта на дядо си, дори още не можел да я преживее. Дълго време страдал от безсъние и безпокойство, дори получил някакви неврологични оплаквания, заради които се налагало да посещава лекари- специалисти. Пиел валериан, за да може да спи. Според показанията на майката на ищеца, загиналият му дядо бил като негов баща, тъй като още докато била бременна, свидетелката се разделила с биологичния баща на сина си, в резлутат на което от раждането си ищецът бил отглеждан в домакинството на баба си и дядо си. Той не познавал баща си и дядо му бил поел отговорността и ролята на баща живота му. Свидетелката живеела с тях, докато ищецът завършил седми клас, след което отишла да работи в Гърция, като синът й останал изцяло на грижите на баба си и дядо си. Посочва, че синът й и дядо му имали много силна връзка. Дядо му имал мечта, внукът му да завърши висше образование. Много се радвал, че ищецът носи неговото име, тъй като му бил и първо внуче. Според свидетелката, ищецът още не можел да преживее смъртта на дядо си. Наложило се да посещава невролог във връзка с проблеми, възникнали заради инцидента. Не можел да спи, треперели му ръцете, нервничел. Искал дядо му да го види „с шапката“ - при дипломирането, но за съжаление не успял. Съдът е изложил, че кредитира горните показания независимо от възможната заинтересованост на посочените свидетели,, тъй като ги намира за безпротиворечиви, логични и житейски обосновани. На база изложеното им съдържание, съдът е направил извод, че между ищеца и дядо му е съществувала изключително силна емоционална връзка поради житейските обстоятелства, съпътствали живота на двама им и надхвърляща по интензивност общоприетите в нашето общество отношенията между дядо и внук, вследствие разрушаването на която, ищецът действително е претърпял морални болки и страдания, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките роднини на починалия, които е справедливо да бъдат обезщетени.

По въпроса за справедливия размер на полагащото се на ищеца обезщетение за неимуществени, съдът съобрази общественото положение и икономическата конюнктура в страната към датата на смъртта на дядото на ищеца – 11.06.2016г. Позовал се е на статистически данни от уебстраницата на НСИ, за да приеме, че 2016 г. е година на икономически растеж и повишаване на доходите на населението в сравнение с предходни години. Размерът на минималната работна заплата за страна през 2016г. е 420 лв, което означава, че размерът на претендираното обезщетение от 20000 лв е съизмерим с размерът на минималните работни заплати, които човек би получил за период от 5г., което, според съда, опровергава възражението на ответника за прекомерност на обезщетението, както и че същото би се превърнало в източник за неоснователно обогатяване на правоимащия. Индиция за икономическата конюнктура в страната през 2016г. са и приетите в чл.492 от действащият към този момент КОДЕКС ЗА ЗАСТРАХОВАНЕТО (в сила от 01.01.2016 г.) лимити на отговорност на застрахователите за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт, които от началото на годината са били увеличени от 2 000 000 лв. за всяко събитие при едно пострадало лице и 10 000 000 лв. за всяко събитие при две или повече пострадали лица (лимити, приети през 2012г.), на 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица. Съдът се е позовал на трайната практика на ВКС, според която нормативното увеличаване на лимитите на отговорност по застраховка „Гражданска отговорност“ е обективен индикатор за промяната на обществено-икономическо положение в страната и следва да се тълкува като фактор, обуславящ завишаване размера на присъжданите обезщетения в сравнение с тези, определяни по застрахователни събития преди изменението им. Съдът е счел за неоснователен довода на въззивника, че от значение за размера на обезщетението е стандарта на живот и доходи в конкретното населено място, където живее ищецът, както и при какви условия е бил отглеждан, тъй като, ако се сподели този довод,ще се стигне, според съда, до несправедливо дискриминиране на лицата, живеещи в по-бедни и неразвити райони на страната, респ. в по-малки населени места или пък израснали в бедност, за сметка на тези, живеещи в по-големите градове или столицата на държавата, където несъмнено стандартът и доходите са по-високи. Позовал се е също така на горецитираното ТР, според което съдът е длъжен във всеки конкретен случай да основе изводите си за наличието на предпоставките за присъждане на обезщетение поради загубата на близък, както и за справедливия му размер, въз основа на конкретна преценка на установената по делото фактология и събрани доказателства, за да обоснове, че въпросът за наличието на заведени други дела, във връзка с процесното ПТП и смъртта на същия подстрадал с предмет присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от другите, по- близки роднини на загиналия, респ. че има и други роднини, които също имат право на обезщетение, в случая е ирелевантен, тъй като би бил относим критерий към размера на присъденото обезщетение, единствено ако се твърди, че са били присъдени, респ. изплатени обезщетения на такива правоимащи лица, които надхвърлят лимитите по чл.492 КЗ за конкретното събитие, каквито твърдения от жалбоподателя не са наведени и за което няма доказателства.

За неоснователно е счетено и възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия- дядо на ищеца, поради движение с висока скорост, над допустимата за пътния участък, където е настъпило ПТП. Съдът се е позовал на заключението на в.л. по САТЕ, приета пред първата инстанция, че въпреки че пострадалият е управлявал със скорост, над допустимата за пътния участък, то не това негово поведение е довело до настъпване на ПТП и на вредоносните последици от същото. Съгласно заключението на приетата по делото пред първата инстанция САТЕ, непосредствено преди ПТП, управляваният от него л.а. е бил разположен в своята пътна лента за движение, а водачът на л.а.БМВ 318 Д е напуснал своята лента и е навлязъл в лентата за насрещно движение, когато е бил на около 51,85 м от мястото на удара, което е изминал за време от 1,75 сек. Общото необходимо време на загиналия, от момента на възприемане на опасността от негова страна като водач на МПС, до момента на окончателно спиране, е 5,6 сек. При тези изчисления, експертизата е дала отговор, че водачът на л.а. Опел-т.е. пострадалият дядо на ищеца не е имал техническа възможност да предотврати ПТП нито чрез аварийно спиране, нито чрез друга спасителна маневра. По отношение на другия водач на насрещния л.а., то същият е можел да избегне настъпването на ПТП, като при навлизане в лентата за насрещно движение своевременно завърти волана надясно и запази разположението си в дясната пътна лента по посоката си на движение. Освен това в.л. са изяснили, че дори водачът на л.а. Опел/ пострадалият/ да се е движил с максимално допустимата скорост от 60 км/ч, е нямало да има достатъчно време за реакция, за да осъществи аварийно спиране преди мястото на сблъсъка с л.а. на делинквента. В заключение, съдът е счел, че по делото не се установява пряка причинно-следствена връзка между установеното по делото движение на л.а. на пострадалия с превишена скорост и настъпването на ПТП и вредните последици от същото, респ. че не се доказа възражението на въззивника за съпричиняване на ПТП от страна на пострадалия, поради което и не са налице основания за намаляване на размера на дължимото се обезщетение.

По отношение оплакването на въззивника, че размерът на претендираното от ищеца обезщетение за неимуществени вреди противоречи на лимита по §96, ал.1 от ПЗР на КЗ (в сила от 07.12.2018г.), съдът е изложил защо намира същото за неоснователно: процесният застрахователен договор е сключен при действието на отменения КЗ, поради което и посочената норма не се прилага, доколкото не е предвидено законодателно обратно действие на същата. Освен това се е позовал и на константната съдебна практика на ВКС относно противоречието на посочената норма с правото на ЕС.

Изложени са и съображения за това, че законната лихва върху обезщетението се дължи от 11.06.2016г. – датата на деликта, до окончателното изплащане, доколкото при действието на отменение КЗ не е имало разпоредба, аналогична на чл.429, ал.3 КЗ (в сила от 01.01.2016г.), предвиждаща различен начален момент, от който застрахователят дължи на правоимащите лица законната лихва за забава, за която застрахования отговаря, поради което, доколкото отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на делинквента/застрахования за причинените вреди, то законната лихва е дължима от датата на увреждането, съгласно чл.84, изр. посл. ЗЗД.

Във връзка с развитите от касатора основания за касация по ал.1, т.1 и т.3 на чл.280 ГПК са поставени въпроси, които се свеждат до:

1.Следва ли при определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди в критериите за справедливост да се вземат в предвид и размера на доходите, които е получавало приживе загиналото лице, финансовия му принос за семейството и домакинството, социалното му приложение и принос за обществото;

Подобен въпрос не е обусловил произнасянето на въззивния съд, тъй като нито е бил наведен надлежно от страната довод в тази насока, нито е бил изобщо обсъждан от правораздавателния отговор. Отделен е въпросът, че подобни критерии за обстоятелствата, които попадат в понятието „ по справедливост“ в чл.52 ЗЗД не са залегнали като определящи размера на обезщетението за неимуществени вреди нито в самия закон /цит. разпоредба/, нито в задължителната практика на ВКС-напр. ППВС 4/68.

2. Допустимо ли е при доказано по делото нарушение на чл.20 от ЗДвП от страна на пострадалия, съдът да не отчете тези вреди, които са настъпили за последния и са в причинна връзка с доказаното нарушение;

Отговорът на този въпрос не би довел до изход по спора, който да е различен от приетия от въззивния съд в обжалваната решение, доколкото съдът е приел от обсъдените в мотивите на обжалвания акт доказателства, че вредоносният резултат, с оглед всички конкретни обстоятелства, би настъпил за пострадалия и при липса управление на МПС от негова страна с превишена разрешена максимална, което е в съответствие с приетото в мотивите към т.7 на ТР №1/14 на ОСТК ОСТК на ВКС, че съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В случая е прието за установено, че превишената скорост, с която е управлявал МПС самият загинал при ПТП не води до вредоносния резултат и не го обуславя, тъй като с оглед скоростта на МПС управлявано от делинквента и масата на същото, вредоносният резултат би настъпил във всички случаи,независимо от скоростта, с която се е движило МПС на загиналия водач.

3. От кой момент застрахователят по застраховка „ГО на автомобилистите“ отговаря за лихва за забава по пряк иск на увредените лица по чл.226 КЗ-отм., ако застрахователният договор е сключен преди влизането в сила на КЗ- в сила от 01.01.2016 г. и застрахователната претенция е предявена директно пред съда;

Ясна и недвусмислена е разпоредбата на § 22 от ДР на Кодекса за застраховането (в сила от 01.01.2016г.), чийто текст гласи: „За застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на този кодекс.“ По делото няма спор относно факта на сключването на застрахователна полица № BG/ЗО/115002122673, на 17.08.2015г. Ето защо, при липса в отменения КЗ на разпоредба, аналогична на чл.429, ал.3 КЗ (в сила от 01.01.2016г.), предвиждаща различен начален момент, от който застрахователят дължи на правоимащите лица законната лихва за забава, и доколкото отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на делинквента, то законната лихва е дължима от датата на увреждането, съгласно чл.84, изр. посл. ЗЗД

4. За приложението на пар.96 ал.1 от ПЗР на КЗ и за претенции по преки искове срещу застрахователи по задължителната застраховка ГО на водачи на МПС, предявени на основание застрахователни събития, настъпили по време на действието на отменения КЗ от 2005 г.;

Относно приложението на пар.96 ал.1 от ПЗР на КЗ и за претенции по преки искове срещу застрахователи по задължителната застраховка ГО на водачи на МПС, предявени на основание застрахователни събития, настъпили по време на действието на отменения КЗ от 2005 г. е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК: В Решение № 57 от 25.07.2019 г. по т. д. № 1218/2018 год. и др., изрично е прието, че не намират приложение за размера на обезщетенията за застрахователни събития, настъпили по време на действието на отменения КЗ от 2005 г., нормите от сега действащия КЗ, в сила от 01.01.2016 г. и неговите изменения и допълнения -§ 95, § 96 и чл.493а, доколкото същите не притежават обратно действие. Наличието на съдебна практика на ВКС по въпроса, с която обжалваното въззивно решение е съобразено, изключва допускането на касационно обжалване на основанието по чл.280 ал.1, т.1 ГПК,

От изложеното следва, че жалбоподателят не е обосновал основание за допускане до касация.

По отношение на разноските:

Разноски в полза на ответника по КЖ се дължат в размер на 1500 лева платено адв. възнаграждение, поради доказването им от приложения към ОКЖ договор за правна защита и съдействие с отбелязване на плащането на сумата.

С оглед изложеното, съдът