Определение № 2925 от 11.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 764/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Топлофикация София“ ЕАД, чрез процесуален представител, против Решение № 78 от 06.02.2024 г. по в. т. д. № 966/2023 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 1231 от 18.10.2022г. по т. д. № 1414/2022 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която по предявен иск с правно основание чл.59 ЗЗД, вр. чл.137, ал.2 ЗЕ настоящият касатор е осъден да заплати на „Анел 2004“ ЕООД сумата от 28 622,70 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на обект „Топлозахранване и абонатна станция за жилищна сграда“, находящи се в [населено място], УПИ-ХГУ-99, 100, кв.174, м. Лозенец III, за периода от 01.07.2017г. до 29.07.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба - 29.07.2022 г. до окончателното изплащане на сумата.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с оглед на което се претендира неговата отмяна. Позовава се на неразгледано от въззивния съд възражение срещу погрешното квалифициране на иска от първоинстанционния съд, довело до неправилно отхвърляне на възражението за погасителна давност. Поддържа се, че в случая не се установява фактическият състав на чл.59 ЗЗД – лишаване от ползване, тъй като процесната вещ е „извън гражданския оборот“ и не е налице обедняване на ищеца, както и че обезщетението в случая е за неизпълнение на законово задължение, покриващо се повече от фактическия състав на непозволеното увреждане. Възразява се и срещу приетата от съда неприложимост на кратката тригодишна давност, вследствие несподеляне довода във въззивната жалба за периодичност на плащанията.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, по отношение на които се твърди, че отговорът по тях е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и че при произнасянето си по тях, въззивният съд е достигнал до изводи, противоречащи на ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/ 2011г. на ОСГТК на ВКС - основания по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК, а именно:

1. Какъв е характерът на иска по чл.137, ал.2 ЗЕ, с който се въвежда задължение за обезщетение за използването на съоръжение със специално приложение - абонатна станция и присъединителен топлопровод и по-конкретно проекция на иска по чл.59 ЗЗД ли е или се касае за виновно причиняване на вреди от неизпълнение на задължение за сключване на договор по чл.45, във вр. с чл.51 ЗЗД, или представлява самостоятелен правен институт ?;

2. В случай, че искът по чл.137, ал.2 ЗЕ се характеризира като такъв по чл.59 ЗЗД, допустимо ли е прилагането на кратката три годишна давност, поради обстоятелството, че не се касае за пълна съвместимост между двете обезщетения, това по ЗЗД и това по ЗЕ ?;

3. При определяне на приложимата давност по делата по чл.137, ал.2 ЗЕ, от характера на правния институт ли следва да се изхожда или от характера на престацията, като периодична ?;

4. В случай, че искът по чл.137, ал.2 ЗЕ се характеризира като обезщетение на деликтно основание, прилага ли се правилото на чл.51 ЗЗД и може ли да се приложи кратката тригодишна давност ?;

5. В случай, че искът по чл.137, ал.2 ЗЕ представлява самостоятелен правен институт, с каква давност се погасява, общата или кратката ?

Ответникът – „Анел 2004“ ЕООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Излага доводи и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от „Анел 2004“ ЕООД против „Топлофикация София“ ЕАД иск с правно основание чл.59 ЗЗД, във вр. с чл.137, ал.2 ЗЕ, след собствен анализ на събраните по делото доказателства, Апелативен съд – София е намерил за безспорно установено, че с Разрешение за ползване от 01.06.2012г., издадено от ДНСК, е било разрешено ползването на строеж, представляващ „Пететажна жилищна сграда, включително и Топлозахранване, и абонатна станция за жилищната сграда“, находяща се в УПИ XIV, кв. 174, м. Лозенец, р-н Лозенец; че един от възложителите на строежа е дружеството „Анел 2004“ ЕООД, а останалите са физически лица; че по силата на чл.23 от сключения между страните по делото на 13.01.2009г. предварителен договор за присъединяване ответното дружество се задължило да придобие правата на собственост върху изградените съоръжения, които да му бъдат прехвърлени от потребителя /ищцовото дружество/ при условията на чл.137, ал.2 и ал.3 ЗЕ, като до прехвърлянето на собствеността на съоръженията потребителят е техен собственик. За безспорно също така е прието, че за процесния период от 01.07.2017г. до датата на предявяване на исковата молба на 29.07.2022г. не е бил сключен договор за прехвърляне собствеността на съоръженията за присъединяване, нито същите са били изкупени от въззивното дружество, както и че след издаването на разрешение за ползване до момента на предявяване на исковата молба ответникът е този, който ползва съоръжението изцяло - както абонатната станция, така и присъединителния тръбопровод, за което не е заплащал на ищеца каквото и да е обезщетение за осъществяваното ползване на собствения му имот.

По съображения, че договор за прехвърляне правото на собственост по отношение на абонатната станция и тръбопровода не е бил сключен и поради неустановено наличие на някаква договорна обвързаност между страните по делото, касаеща отношенията им по повод ползването на тези вещи, въззивният съд е приел, че „Топлофикация София“ ЕАД следва да заплати на собственика на вещите обезщетение на плоскостта на неоснователното обогатяване. Решаващият съд е споделил довода на въззивното дружество за особения статут на тези вещи, придаден им със ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06. 04.2007г. за топлоснабдяването (отм. ДВ бр. 25/20.03.2020 г., нова - Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020г.), съобразно който не могат да имат друго предназначение освен на енергийни обекти, част от топлопреносната мрежа на страната, като е изложил, че това не изключва приложението на института на неоснователното обогатяване в случай като процесния, когато вещ с посочения статут се ползва по предназначение без правно основание от лице, което не е неин собственик. Обогатяването и обедняването са съизмерими със сумата, с която топлопреносното предприятие се е обогатило в резултат на неплащането на цената за достъп, която би дължало, ако беше сключен договор по чл.138, ал.1 ЗЕ и с която сума собственикът на енергийните обекти е обеднял, поради неполучаване на цената за достъп. Конкретният, според съда, в случая размер на обезщетението, съобразно Методиката, приета от ДКЕВР по протокол № 27 от 04.02.2008 г. на основание чл.117, ал.7, чл.138, ал.3 и чл.197, ал.7 ЗЕ, определен от неоспорената от страните съдебно-техническата експертиза, възлиза на 28 622,70 лв. – сума, съответстваща по размер на уважената искова претенция.

За неоснователно е счетено от въззивната инстанция оплакването на „Топлофикация София“ ЕАД за неизлагане от първоинстанционния съд на правни аргументи за наличието на всички елементи от фактическия състав на непрестационната кондикция. В тази връзка е посочено, че анализът на установените по делото факти водят до извод за установеност на всеки един от елементите на чл.59, ал.1 ЗЗД - абонатната станция и тръбопроводът са били ползвани през процесния период от топлопреносното предприятие за нуждите на търговската му дейност, при липсата на договорна обвързаност между страните, което е довело до увеличаване имуществото на „Топлофикация София“ ЕАД под формата на спестяване на разходи, които би дължало, ако ползваше вещите на облигационно основание и с оглед на този факт следва да върне на „Анел 2004“ ЕООД само онова, с което се е обогатил, и то само до размера на обедняването, като е дължима по-малката от двете стойности при разлика между тях.

Като несъстоятелно е преценено от въззивния съд и оплакването на „Топлофикация София“ ЕАД за постановяване на обжалваното решение в нарушение на материалния закон - чл.111, б.“в“ ЗЗД с аргумента, че по отношение на процесното вземане била приложима кратката тригодишна давност, с оглед неговата ежемесечна дължимост. Като е изходил от кондикционния характер на процесното вземане, представляващо обезщетение за ползване без правно основание на чужда вещ, което няма предварително определен падеж, нито периодичен характер, въззивният съд е приел за приложима в случая общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, а не поддържаната от ответника кратка тригодишна такава по чл. 111, „в“ ЗЗД.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен и/или процесуалноправен въпрос е този, който като включен в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото. Материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира достъпа до касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В случая формулираните от касатора въпроси не отговарят на горните критерии. Въпросите са обусловени от поддържаната от касатора защитна теза, че по отношение на вземането за деликтно обезщетение може да бъде приложена кратката погасителна давност, по аргумент от чл.51 ЗЗД /вероятно се има предвид предвидената в ал.1 на текста възможност за изплащане на обезщетението „еднократно или периодически“/. Изложените в този смисъл съображения първо не са съобразени с трайно застъпеното в правната теория и съдебна практика становище, че вземанията от непозволено увреждане се погасяват с изтичане на общия петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД, начиная от момента на откриване на дееца. Второ, въпросите не съответстват и на обективираната в обжалваното решение воля на съда, който не е излагал мотиви за това, че правната квалификация на спорното вземане може да бъде отнесена към института на непозволеното увреждане, или за „самостоятелния статут“ на иска по чл.137, ал.2 ЗЕ. В тази връзка следва да се отбележи, че недопустимо за пръв път в касационната жалба се излагат съображения за разглеждане на спорните правоотношения на плоскостта на деликтната отговорност. Следователно, въпросите не удовлетворяват общата предпоставка за селекция по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.

За изчерпателност на изложението намира също така, че поставените въпроси не покриват и допълнителните критерии за искания достъп до касационно обжалване. Въззивното решение е изцяло съобразено с дадените от касационната инстанция разрешения относно правната квалификация на отношенията, възникващи по повод използване на съоръжения за достъп до регламентираните в ЗЕ енергопреносни системи между преносните предприятия и лицата, изградили ги със собствени средства. Трайно в практиката на ВКС се застъпва становището, че при липса на договор тези отношения следва да се регулират от правилата за неоснователно обогатяване и специалните разпоредби на ЗЕ /така решения по т.д. № 13/2010 г. на II т.о., по т.д. № 184/2014 г. на II т.о., по гр.д. № 256/2020 г., III г.о., и др/. Наличието на цитираната по-горе казуална практика на ВКС, която не се обосновава от касатора да се нуждае от осъвременяване, изключва приложението на въведения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация.

Не се установява и твърдението на касатора за допуснато от въззивния съд отклонение от посочената при обосноваване на критерия по чл.280, ал.1,т.1 ГПК задължителна практика на ВКС, а именно ТР № 3/2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Нито вземането за обезщетение от деликт, нито вземането с източник неоснователно обогатяване имат характеристиката „периодично вземане“, тъй като липсва насрещна престация с трайно изпълнение – продължително /през определен срок от време да се дължи едно и също действие или бездействие/ или периодично /през определени периоди от време да се дължат еднакви по предмет престации/. Само при осъществяването на тези факти е приложима разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Тя регламентира едно изключение от общото правило на чл. 110 ЗЗД и затова не може да бъде тълкувана разширително. В този смисъл са постановени и редица решения, доразвиващи цитираното тълкувателно решение, а именно: по т.д. № 1922/2015г. на II т.о., т. д. № 50 178/2018 г. на I г.о., по т. д. № 2194/2021 г. на I т.о. на ВКС.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство в размер на 3 250 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК