Определение № 929 от 26.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2265/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. И. Т. чрез адвокат Г. Й. Й. срещу решение № 579 от 08.05.2025 г. по в. гр. дело № 2921/2024 г. на Апелативен съд - София, VII въззивен граждански състав в частта, с която е потвърдено решение № 1745 от 22.03.2024 г., поправено с решение № 5381 от 02.10.2024 г., двете постановени по гр. дело № 969/2022 г. на Софийски градски съд, I-15 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от К. И. Т. срещу ЗЕАД „Булстрад Виена И. Груп“ обективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 30 000 лв. до пълния претендиран размер 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 08.08.2021 г., и разликата над 3 098,89 лв. до 6 197,78 лв. – обезщетение за имуществени вреди от същото ПТП, ведно със законните лихви върху сумите.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и се позовава на очевидна неправилност на решението в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК:

1. Следва ли съдът при мотивиране на решението си да обсъжда всички доказателства в тяхната взаимовръзка и цялост или е достатъчно да приеме изводите си единствено въз основа на част от събраните доказателства? – противоречие с решение № 200/23.12.2019 г. по гр. д. № 3779/2018 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 327/03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. Следва ли съдът да възприема безкритично заключението на вещото лице? – противоречие с решение № 120/31.07.2018 г. по гр. д. № 2908/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 115/02.06.2014 г. по гр. д. № 163/2014 г. на ВКС, ГК.

3. Длъжен ли е решаващият съд да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства и всички доводи на страните или може да направи това избирателно? – противоречие с решение № 139/17.07.2019 г. по гр. д. № 4375/2018 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 60171/24.06.2021 г. по гр. д. № 3431/2020 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 77/30.05.2017 г. по гр. д. № 2956/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

4. Следва ли съдът при оценка на заключението да изложи подробни и ясни мотиви, или е достатъчно единствено да се позове на същото? – противоречие с решение № 10/09.02.2022 г. по гр. д. № 1921/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 50159/08.03.2023 г. по т. д. № 1218 / 2021 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът ЗЕАД „Булстрад Виена И. Груп“, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт А. И. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като от една страна поставените от касатора въпроси засягат правилността на постановения съдебен акт и практически не могат да съставляват основание за допускане до касационен контрол, а от друга страна съдът е изложил мотиви по аргументите във въззивната жалба, като е обсъдил експертното заключение, както и защо същото се възприема за правилно, поради което не е допуснато нарушение на практиката на ВКС. Поддържа становище, че обжалваният съдебен акт е правилен, като въззивният съд се е съобразил с всички събрани по делото доказателства.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Предвид влязлото в сила решение на Софийски градски съд в частите, с които исковете с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени и имуществени вреди при настъпване на процесното застрахователно събитие са уважени за сумите съответно от 30 000 лв. и 3 098,89 лв., Апелативен съд - София се е позовал на силата на пресъдено нещо относно основанието /правопораждащите спорните материални права юридически факти/ на предявените осъдителни искове. Съдебният състав е констатирал наличието на валидно застрахователно правоотношение между страните по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, на противоправно деяние от страна на водача на товарен автомобил „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от водача Б. Л. Б. - реализирано на 08.08.2021 г. ПТП по негова вина, и на причинно-следствена връзка между процесното ПТП и причинените неимуществени и имуществени вреди на пострадалата.

Въз основа на заключението на съдебната автотехническа експертиза и събраните свидетелски показания въззивната инстанция е установила следния механизъм на настъпилото ПТП: на 08.08.2021 г. около 9.20 часа в [населено място], при слънчево време и добра видимост, по [улица]към [улица]се е движел товарен автомобил „Мерцедес“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Б. Б.. На кръстовището водачът спрял автомобила на стоп-линията в лентата за ляв завой. Виждайки автомобил, който му прави знак, че ще го пропусне да премине, и при преценка, че приближаващият лек автомобил „Опел“ е далече и ще успее да премине преди него, водачът Б. Б. предприел маневра за ляв завой, за да навлезе в дясната лента за движение по [улица]посока Божурище. Съсредоточил вниманието си върху пешеходците, пресичащи [улица]по пешеходната пътека и не наблюдавал движението на л. а. „Опел“. От своя страна водачът на л. а. „Опел“ имал възможност да вижда тръгващия и навлизащия в платното за движение на [улица]товарен автомобил „Мерцедес“, но придвижвайки се със скорост 40 км/ч при ограничение 30 км/ч, не успял да реагира своевременно и се ударил в препречилия пътя товарен автомобил.

Въз основа на представената медицинска документация и съдебномедицинска експертиза, въззивният съд е приел, че в резултат от процесното ПТП ищцата е получила следните травматични увреждания: фрактура на ацетабулума вдясно, фрактура на три ребра в лява гръдна половина, травма на лява коремна област и разкъсно-контузна рана на главата вдясно - фронтално. Фрактурата на ацетабулума е довела до трайно затруднение в движенията на десен долен крайник за период по-голям от 30 дни, а останалите увреждания реализирали медико-биологичния признак за временно разстройство, неопасно за живота. В периода 08.08.2021 г. - 23.08.2021 г. ищцата е била настанена за болнично лечение в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ ЕАД, като на 18.08.2021 г. й е била извършена оперативна интервенция - открита репозиция на фрактурата на ацетабулума с поставяне на остеосинтеза с две реконструктивни плаки и винтове. От заключението на вещото лице съдът е установил, че срокът на зарастване на този тип фрактури след оперативно лечение е около 60 дни, а пълното възстановяване и завръщане към нормалните дейности от ежедневието и активното спортуване се постига обикновено към 12-тия месец след операцията. В открито съдебно заседание вещо лице д-р Б. Е. К. е посочило, че 4-месечен период на легло е по-дълъг от нормалното за оперирана фрактура. По отношение на фрактурите на ребрата е посочено, че същите зарастват за период от поне 6 седмици. Контузията в лява коремна област и разкъсно-контузната рана в дясна фронтална зона на главата са увредили здравето на ищцата в лека степен, при период на възстановяване 14-21 дни. От проведения преглед на ищцата въззивната инстанция е приела за установено, че К. Т. е със самостоятелна походка, без помощни средства и накуцване, самостоятелен стоеж. Клякането й е ограничено до 90° в дясна тазобедрена и коленна става с болка в крайна фаза, като не се очаква подобрение занапред. Активните и пасивни движения в дясна тазобедрена става са болезнени и в отклонение от нормата по отношение на сгъване, вътрешна и външна ротация. Въззивната инстанция е съобразила, че са налице данни за пълна консолидация на фрактурата и възстановяване на всички анатомични параметри на тазобедрената става, като е възможно развитие на постоперативна артроза на ставата, както и почти сигурна оперативна интервенция за имплантиране на изкуствена тазобедрена става.

По отношение на психичното състояние на ищцата въззивният съд е обсъдил заключението на комплексна съдебнопсихиатрична и съдебнопсихологична експертиза, изготвено от вещи лица д-р Е. Н. М. /психиатър/ и А. П. А. /клиничен психолог/, и е приел за установено, че след процесното ПТП ищцата е развила реактивно психично разстройство: първоначално остро стресово разстройство, по-късно – отчетливо посттравматично стресово разстройство, а към момента на прегледа през м. септември 2023 г. – протрахирана депресивна адаптационна реакция с тенденция за хронификация към смесено тревожно-депресивно разстройство. Констатирани са значителни когнитивни нарушения във функционирането й, които вероятно се дължат на органични увреждания на мозъка от преживяната травма. Посочено е, че за възстановяването й са необходими психотерапевтични и медицински мерки, като е възможно да не се възстанови напълно.

От показанията на свидетеля С. Д. съдебният състав е установил, че след изписването на ищцата от болницата дъщеря й започнала да се грижи за нея. През първите 4 месеца ищцата не можела да се изправи, била на легло, нуждаела се от помощ за обслужването си, впоследствие започнала да се придвижва с патерици, провела рехабилитация, постоянно приемала болкоуспокояващи, страхувала се да шофира.

По отношение на инвокираното от страна на застрахователното дружество възражение за съпричиняване въззивният съд е приел същото е основателно. Съдебният състав, като се е позовал на заключението на САТЕ, е формирал решаващия си извод, че вина за настъпване на процесното ПТП носят поравно и двамата водачи на МПС, участвали в него. Приел е, че от една страна, водачът на т. а. „Мерцедес“ при даден знак от водач на спрял лек автомобил неправилно е преценил, че ще успее да завърши маневра ляв завой, без да съобрази движещия се л. а. „Опел“, а от друга страна, водачът на л. а. „Опел“, макар да е имал техническата възможност да види потеглящия товарен автомобил „Мерцедес“ и при опасна зона за спиране от 24,5 м. при скорост 40 км/ч да спре и да предотврати удара, не е реагирал своевременно и не е предприел аварийно спиране. Съдът е съобразил и факта, че ищцата е управлявала л. а. „Опел“ със скорост, по-висока от допустимата от 30 км/ч, с което е нарушила чл. 21 ЗДвП. По отношение на възраженията във въззивната жалба, че неправилно вещото лице е определило изминатото разстояние от товарния автомобил на около 14 метра и не е съобразило габаритите на автомобила, съдебният състав е приел, че същите са необосновани, тъй като изчисленията на вещото лице са направени въз основа на техническата документация и ангажираните по делото гласни доказателства.

За да сподели извода на първата инстанция за справедливо обезщетение за неимуществени вреди в размер от 60 000 лв., въззивният съд е взел предвид възрастта на ищцата към датата на ПТП – 54 години, претърпените телесни увреждания, изживяното по време и след произшествието, негативното отражение на случилото й се в психологически и емоционален план, лечебния и възстановителния период, както и прогнозите относно възстановяването й. Като е отчел определения принос от страна на пострадалата в обем от 50%, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за неимуществени вреди за разликата над присъдените 30 000 лв. до пълния предявен размер.

Споделен е и изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на иска за имуществени вреди за разликата над присъдения размер от 3098, 89 лв. с оглед на установените по делото разходи, които ищцата е направила за лечение, както и средната пазарна на притежавания от нея лек автомобил към датата на ПТП.

По отношение на исковата претенция за имуществени вреди въззивната инстанция е констатирала, че ищцата е направила разходи за лечение в размер 3870,78 лв., установила е размера на средната пазарна цена на притежавания от ищцата л. а. „Опел” към 08.08.2021 г. - 3 325 лв. и като е съобразила правилото за обезщетяване в хипотезата на тотална щета за 70% от стойността му съгласно чл. 390, ал. 2 КЗ е направила извод, че дължимата сума за автомобила е в размер 2 327 лв. Предвид приетия размер на съпричиняваен на процесното ПТП, въззивният съд е заключил, че искът чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетение за имуществени вреди е основателен за сумата 3 098,89 лв., заедно със законната лихва от 31.01.2022 г. до окончателното плащане, а за разликата над присъдения размер до сумата 8 870,78 лв. искът е неоснователен.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените първи и трети процесуалноправни въпроси се отнасят до правомощията на въззивния съд при постановяване на решението му и в този смисъл са релевантни, тъй като са от значение за делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси е неоснователен, тъй като не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана освен в посочените от касатора решения, също и в служебно известните на настоящия съдебен състав Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми.

В конкретния случай въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил относимите към релевантните за спора факти доказателства, възраженията и доводите на страните и въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил съответните материалноправни разпоредби.

Формулираните втори и четвърти процесуалноправни въпроси се отнасят до възприемането на заключението от решаващия съд и обсъждането му заедно с другите доказателства по делото. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в служебно известните на настоящия състав решение № 60268/15.12.2021 г. по гр. д. 1040/2021 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 11/01.02.2024 г. по т. д. 2277/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 60097/26.01.2022 г. по т. д. 1624/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 77/22.06.2022 г. по т. д. 684/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., а също и посочените от касатора решение № 120/31.07.2018 г. по гр. д. № 2908/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 115/02.06.2014 г. по гр. д. № 163/2014 г. на ВКС, ГК, решение № 50159/08.03.2023 г. по т. д. № 1218/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 10/09.02.2022 г. по гр. д. № 1921/2021 г. на ВКС, ГК, III г. о., заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, дори и страната да не е направила възражение срещу него, но дължи да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и съответствието му с установени с други доказателствени средства правнорелевантни факти. Независимо дали съдът възприема или не възприема експертното заключение, той следва да изложи мотиви относно годността му като доказателствено средство. Съдът може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, но само след обсъждането поотделно и в съвкупност на всички обстоятелства по делото.

В случая въззивната инстанция в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдила заключението на съдебната автотехническа експертиза заедно с останалите събрани по делото доказателства, както и е изложила мотиви по направените с въззивната жалба възражения. Правилността на преценката на фактическия и доказателствен материал е относима към правилността на постановения съдебен акт, не се обхваща от приложното поле на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК.

Неоснователен е и релевираният довод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваният въззивен съдебен акт не е очевидно неправилен, тъй като не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалваното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в явно противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Поради липса на твърдените от касатора предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Апелативен съд - София. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е направено искане.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение