Определение № 1735 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2198/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. А. Н. против решение № 170 от 11.01.2023г. постановено по гр.д. № 6290/2021г. на Софийски градски съд. С решението е отменено изцяло решение № 507006 от 11.10.2018 г. по гр.д. № 47256/2011г. на Софийски районен съд и вместо това е отхвърлено като неоснователно искането на Ц. А. Н. за прогласяване обезсилването по право на решение от 14.01.2014г., постановено по гр.д. № 47256/2011г. на Софийски районен съд в частта, с която на основание чл. 349, ал. 1 ГПК е поставен в дял на Л. А. Х. допуснатия до съдебна делба недвижим имот, представляващ апартамент № 20, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] със застроена площ от 84,86 кв.м. и тя е осъдена да заплати на Ц. А. Н. за уравнение на нейния дял сумата от 61 500 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от влизане в сила на решението за възлагане до окончателното изплащане. В касационната жалба се твърди недопустимост и неправилност на решението. Иска се допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ каква юридическа стойност има щемпела(печата) и каква правна сила има погрешно определена дата на влизане на решението в сила, посочена в щемпела; как ще бъде охранено и реализирано правото по чл.349, ал.6, пр.2 ГПК в такъв случай; 2/ обжалваемостта или необжалваемостта на съдебния акт произтича ли от посоченото в него или се определя от закона; 3/ задължителни ли са за въззивния съд моралните указания в отменителното решение на Върховния касационен съд; 4/ може ли Софийски градски съд на базата на техническа грешка в щемпела да дерогира най-характерната последица на възлагателното решение, а именно силата на пресъдено нещо и конститутивното действие; 5/ за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните. Изтъква се, че решението противоречи на посочена практика по визираните въпроси, сочи се и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, както и чл. 280, ал.2 ГПК общо, без конкретизиране. Ответницата Л. А. Х. чрез пълномощника си адв. С. изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по искане по чл. 349, ал.6, пр.2 ГПК за прогласяване, че е обезсилено по право на възлагателно решение поради неплащане на сумата за уравнение на дела. Въззивното производство е такова по чл. 294 ГПК - след отмяна на предходно въззивно решение от касационната инстанция. С влязло в сила решение от 14.01.2014г. по гражданско дело № 47256/2011г. на Софийски районен съд, 52 състав на основание чл. 349, ал.1 ГПК е поставен в дял на Л. А. Х. допуснатият до съдебна делба недвижим имот, представляващ апартамент № 20, находящ се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] като Л. А. Х. е осъдена да заплати на Ц. А. Н. за уравнение на нейния дял сумата от 61 500 лева, заедно със законната лихва върху тази сума от влизане в сила на решението за възлагане до окончателното й изплащане. Твърди се от молителката Ц. Н., че сумата не е платена и се иска прогласяване обезсилването по право на възлагането. С първоинстанционното решение искането е уважено като е постановено обезсилване по право и изнасяне на апартамента на публична продан. Прието е, че възлагателното решение е влязло в сила с изтичане на срока за обжалване, а именно на 12.03.2014 г. и от тази дата е започнал да тече и 6-месечният срок за заплащане на присъденото парично уравнение, а не от датата, на която е влязло в сила разпореждането за връщане на подадената от Ц. Н. просрочена въззивна жалба, която дата - 18.11.2014г. е отбелязана с печат върху самото решение. С първото въззивно решение на Софийски градски съд по гр.д. № 14816/2019г. е потвърдено решението на Софийски районен съд. С решение на Върховния касационен съд по гр.д. 3285/2020г. е отменено това въззивно решение и делото е върнато за ново разглеждане. В касационното решение е даден отговор на въпроса: следва ли да бъде зачетено плащане, извършено в срок, определен от съд, в хипотезата на чл. 349, ал. 5 ГПК. Посочено е, че до приемането на Тълкувателно решение № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС съдебната практика по въпроса: кога влиза в сила решение, което подлежи на последващ редовен инстанционен контрол /въззивно или касационно обжалване/, но жалбата е върната, е била противоречива. С тълкувателния акт, в т.7, противоречието е преодоляно като е прието, че когато решението подлежи на последващ редовен инстанционен контрол /въззивно или касационно обжалване/, но жалба не е подадена в срок, то влиза в сила в момента, в който е изтекъл определеният в закона срок за обжалване; подадената просрочена жалба не поражда суспензивен ефект и производството по обжалване на съдебния акт, с който жалбата се връща, няма отношение към момента, в който решението по същество влиза в сила - чл. 296, т. 2, предл.1 ГПК. Това разрешение е приложимо и когато се преценява дали плащането на присъдено парично уравнение при възлагане на неподеляемо жилище е извършено в срока, указан в чл. 349, ал. 5 ГПК, който тече от влизането в сила на решението за възлагане. До момента на постановяване на тълкувателния акт обаче, предвид наличието на противоречива съдебна практика, меродавна за страната ще е преценката, която надлежният съд е извършил и е постановил кога решението по конкретното дело е влязло в сила. Затова, ако страната се е доверила на тази преценка на съда и е извършила плащане в срок, съобразен със същата, това плащане следва да бъде зачетено. В заключение с оглед конкретния случай е прието, че срокът за плащане на паричното уравнение е започнал да тече на 18.11.2014г., която дата е посочена от съда като дата, на която решението е влязло в сила. С оглед на това са дадени указания за обсъждане на представените от Л. Х. доказателства за извършено плащане. Предвид тези задължителни указания въззивният съд при новото разглеждане е приел, че срокът е започнал да тече на 18.11.2014г. и е изтекъл на 18.05.2015г. Обсъждайки писмените доказателства е счел, че плащане е извършено. На 13.05.2015г. е сключен договор между Л. Х. и Д. А. (Х.) от една страна като „титуляри“ и „Алианц Банк България“ АД за откриване на специална банкова сметка (ескроу сметка) с IBAN [банкова сметка], като е уговорено, че договорът е по чл. 22 ЗЗД в полза на трето лице и се сключва с оглед на решението по гр.д. 47256/2011г. във връзка с осъждането на Л. Х. да плати сумата по решението на Ц. Н.; посочената банкова сметка има специален характер - титулярът превежда по сметката сумата, присъдена на третото ползващо се лице съгласно съдебното решение, а банката се задължава да извърши плащането на задължението на титуляра (Л. Х.) съгласно съдебното решение на третото ползващо се лице по посочена от него самото платежна сметка или в брой, като следва да представи документ за установяване на идентичността му с посоченото от титуляра лице. Установено е, че на 14.05.2015г. посочената в договора сметка е захранена със сумата от 70000 лева. Тези писмени доказателства не са оспорени от ищцата Ц. Н.. Твърди се от Н., че не е могла да изтегли сумата, защото банката изисквала присъствие на титулярите. Въз основа на тези факти съдът е счел, че задължението за плащане на сумата за уравнение, ведно с лихвите, е изпълнено чрез откритата в полза на Ц. Н. банкова сметка, захранена на 14.05.2015г. с дължимата сума, като е спазен шестмесечния законов срок. Спори се дали сметката е била единствено под разпореждането на Н. или е имало условие тегленето на суми от нея или превод по сметка на Н. да става в присъствие на титулярите или на адвокат С.. Съдът е посочил, че такива условия в договора не се съдържат. Затова, ако банката, като обещател по смисъла на чл. 22 ЗЗД, не изплаща сумата, то бенефициерът Ц. Н. може да търси от банката изпълнение или обезщетение за неизпълнение. Това обаче не влияе на редовността на плащането на уравняване на дяла и не може да води до обезсилване по право на възлагателното решение. По тези съображения искането е отхвърлено. При преценка предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че такива не са налице. Първите четири въпроса, въпреки твърде своеволната им формулировка, касаят спора откога е започнал да тече шестмесечният срок по чл. 349, ал.5 ГПК. Този спор е разрешен не в обжалвания акт, а в отменителното решение на Върховния касационен съд. Софийски градски съд в своето решение е зачел дадените му задължителни указания. И това не са „морални“ указания, както счита касатора, а за указания по приложение на закона и то в период, в който е съществувала противоречива практика, впоследствие преодоляна с тълкувателно решение. Ето защо, проблемът не е в някаква техническа грешка в щепмела или погрешно определяне на датата (погрешно броене) на влизане в сила на решението, а в различен подход при определянето й, както е разяснено в Тълкувателно решение № 7/2014г. на ОСГТК, т.7. Даденото в отменителното решение тълкуване цели да не се създава съмнение относно срока, в който следва да се изпълни задължението по чл. 349, ал.5 ГПК предвид твърде сериозните последици, които законът свързва с неспазването му. Затова е дадено предимство на датата, която съдът е определил и обявил на страните, посочвайки че решението е влязло в сила. Предвид горното не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези въпроси. Петият въпрос - за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните, също не може да обуслови достъп до касационен контрол. Наведеното оплакване, което е предизвикало този въпрос, е оплакването, че съдът е игнорирал твърденията, че до датата на заседанието сумата за уравнение не е заплатена на съделителката Ц. Н.. Това оплакване не кореспондира с мотивите на решението. Видно, че съдът е дал свой мотивиран отговор на това възражение, посочвайки, че претенцията следва да се отправи към банката като обещател по договора. Ето защо въззивният акт не противоречи на приложените: Решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д. № 1857/2010г. на ІV г.о. Решение № 65 от 30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ІІ т.о., Решение № 10 от 01.02.2012г. по гр.д. № 130/2011г. на І г.о. Приложените определения по чл. 288 ГПК не представляват практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Съобразно изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. В полза на ответницата Л. Х. следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение 600лв. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.