Определение № 1167 от 17.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3624/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 5953 от 22.07.2022 г., подадена от Ц. В. К., И. В. К., В. В. К. и К. И. К. чрез адвокати В. К. и В. Т. от АК – В. Т. срещу въззивно Решение № 217 от 10.06.2022 г. по в.гр.д.№ 386/2021 г. на Окръжен съд – Велико Търново.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответниците по касация Д. К. Д. и П. Д. Б. са подали отговор на жалбата чрез адвокат Й. М. от АК - В. Т.. Считат, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С атакуваното въззивно решение, в обжалваната от ищците (понастоящем – касатори) част, е отменено Решение № 406 от 29.03.2021 г. по гр.д.№ 1756/2020 г. на Районен съд – Велико Търново, като е постановено ново, с което са отхвърлени като неоснователни исковете, предявени от настоящите касатори, както следва: срещу Д. К. Д. - положителен установителен иск и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК, а срещу П. Д. Б. – ревандикационен иск относно поземлен имот № * в кв. 26 по ПУП на [населено място], с площ от 1 080 кв.м., при описани в диспозитива граници, който имот е урегулиран като УПИ ** в кв. 26 по ПУП на селото, с неуредени регулационни отношения по отношение на ПИ № * и неприложена улична регулация по отношение на улица с ок ок №№ 62-63, заедно с построените в поземления имот жилищна сграда и сайвант, заедно с всички подобрения и насаждения в имота.

Като необжалвано, в сила е влязло първоинстанционното решение в частта му (имаща характер на определение), с която на основание чл. 194, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 193, ал. 1 и сл. ГПК е признато за недоказано направеното оспорване на авторството на подписа, положен за „продавач” в писмен Договор от 23.05.2003 г. за продажба на недвижим имот в [населено място], общ. В. Т., представляващ УПИ ** в кв. 26 по ПУП на селото, заедно с построените в него къща и сайвант, сключен между Г. Х. Ц. като „продавач” и К. Д. К. като „купувач”.

Въззивният съд е приел за установено, че (съгласно КНА от 1978 г.) собственик на процесния имот е бил Г. Х. Ц.. На 23.05.2003 г. е сключен предварителен договор в обикновена писмена форма, по силата на който собственикът се задължил да продаде имота на К. Д. К. (баща на ответника Д. К. Д.). В документа е удостоверено (което е потвърдено и с показанията на присъствалия при сключването му Д. Р. Ц., разпитан в настоящото производство като свидетел), че купувачът влиза във владение на имота от деня на сключване на договора. Обещателят по предварителния договор е починал на 07.08.2003 г., като негови наследници при условията на чл. 10, ал. 2 ЗН се явяват низходящите на починалата преди него сестра Ц. Х. Д. – ищци в процеса. Фактическата власт е упражнявана от К. Д. К. до неговата смърт на 27.03.2015 г., а след това е продължена от ответника Д. К. Д.. Последният се е снабдил с КНА за собствеността върху имота - № 2334 от 18.10.2019 г., том 12, рег.№ 12051, дело № 1424/2019 г. на пом.нотариус по заместване при нотариус с рег.№ * на Нотариалната камара. Последвало е сключването на договор за продажба - НА № 197 от 16.07.2020 г., том I, рег.№ 3528, н.д.№ 165/2020 г. по описа на нотариус с рег.№ * на НК, по силата на който Д. К. Д. продал на П. Д. Б. процесния имот.

От правна страна е прието, че след смъртта на Г. Х. Ц. ищците са придобили собствеността върху имота по силата на наследственото правоприемство. Същевременно, анализът на събраните по делото доказателства е обосновал извод, че считано от 23.05.2003 г. имотът се е намирал във владение на К. Д. К.. Доколкото в случая се касае за завладян изцяло чужд имот, не се изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно (не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика) и да е спокойно. В този случай според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството владелец. За придобиване на имота по давност в тази хипотеза не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Това тълкуване се прилага и когато владението е установено чрез предаване от предишния собственик или владелец и няма данни то да е отнето. Такъв е случаят (какъвто е и процесният), когато владението е предадено по предварителен договор от обещателя. Неговите наследници (в случая ищците) не придобиват като част от наследството фактическа власт върху имота и владението като фактическо отношение. Владелец е поемателят („купувача”) по предварителния договор - в случая праводателят и баща на първия ответник в процеса, освен ако владението не му е отнето. Той се ползва от презумпциите по чл. 69 ЗС и чл. 83 ЗС, като се приема, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. Придобилият владение върху недвижим имот въз основа на предварителен договор не е добросъвестен владелец, поради което придобиване на собствеността може да настъпи след изтичането на срок от 10 години. В случая този срок е изтекъл приживе на К. Д. К., а позоваването на давността е осъществено от неговия наследник и следва да бъде зачетено в съответствие с разясненията по т. 3 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012г. на ВКС, ОСГК. Придобитото право на собственост на основание чл. 79, ал. 1 ЗС от наследодателя К. Д. К. е признато на наследника му Д. К. Д. на основание давностно владение и наследство и при условията на чл. 82 ЗС. Така е обоснован извод, че ищците по делото са изгубили правото си на собственост върху имота по смисъла на чл. 99, пр. 1 ЗС, доколкото Д. К. Д. го е придобил на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗС, а впоследствие – валидно го е прехвърлил на ответника П. Д. Б..

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди показанията на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, включително показанията на всички заинтересовани свидетели по чл. 172 ГПК, като извърши преценка на достоверността им и може ли да основе решението си на показанията на заинтересован свидетел ? Може ли съдът да цени и възприеме показанията на свидетел, който няма лични и непосредствени впечатления относно подлежащите на доказване факти, а възпроизвежда думи, казани му от друго лице ? – с довод, че съдът се е произнесъл в противоречие с Решение № 118 от 11.01.2021 г. по гр.д.№ 665/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр.д.№ 4657/2015 г. на ВКС, І г.о., Определение № 755 от 18.06.2013 г. по гр.д.№ 3129/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Определение № 80 от 24.02.2021 г. по гр.д.№ 3946/2020 г. на ВКС, ІІ г.о.;

2. Сключването на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, съдържащ клауза, че купувачът влиза във владение на имота в деня на подписване на договора, достатъчно ли е, за да направи съдът извод, че купувачът е започнал да упражнява фактическа власт върху имота с намерение да го свои, ако не е доказано той да е осъществявал непосредствена власт върху имота, а такава е осъществявана от други лица, в случая – наследниците на продавача ? – с довод, че съдът се е произнесъл в противоречие с Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, І г.о., Решение № 204 от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 272/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. и Определение № 320 от 18.06.2018 г. по гр.д.№ 122/2018 г. на ВКС, І г.о.;

3. За да се приеме, че едно лице упражнява фактическа власт върху недвижим имот за себе си, следва ли намерението му да намери външна проявна форма чрез действия, които недвусмислено отричат правата на собственика и да достигне до знанието на собственика ? Може ли владението върху имота да се упражнява чрез периодични посещения, ако те не сочат ясно намерение за своене на имота ? – с довод, че съдът се е произнесъл в противоречие с Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, І г.о., Определение № 106 от 16.03.2020 г. по гр.д.№ 3940/2019 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 197 от 07.12.2017 г. по гр.д.№ 1024/2017 г. на ВКС, І г.о.;

4. Покрива ли се изискването владението да е явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено, ако по делото е установено, че: фактическата власт върху имота се осъществява така, че заинтересованите лица нямат възможност да научат за нея; владелецът не препятства владението на трети лица, в случая наследниците на бившия собственик; владението е прекъсвано за срок, по-дълъг от шест месеца; не е установено, че владелецът държи имота за себе си ? - с довод, че съдът се е произнесъл в противоречие с Определение № 355 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 806/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 106 от 16.03.2020 г. по гр.д.№ 3940/2019 г. на ВКС, І г.о., Решение № 32 от 02.04.2019 г. по гр.д.№ 1816/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 124 от 05.11.2018 г. по гр.д.№ 3569/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 73 от 14.07.2021 г. по гр.д.№ 2589/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 147 от 05.04.2021 г. по гр.д.№ 3787/2020 г. на ВКС, ІІ г.о. и Определение № 273 от 28.05.2018 г. по гр.д.№ 3465/2017 г. на ВКС, ІІ г.о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

На първо място следва да се подчертае, че (предвид разясненията по т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК) определението по чл. 288 ГПК е акт на специфична правораздавателна дейност и не обективира нито тълкуване на закона, нито разрешаване на конкретен спор. По тази причина становището на конкретен тричленен състав на ВКС относно правилността на една или друга съдебна практика, изразено в определение по чл. 288 ГПК, не може да обоснове извод за наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при преценката, извършвана във фазата по селектиране на касационните жалби. Ето защо настоящият състав на ВКС не подлага на обсъждане изложеното в Определение № 755 от 18.06.2013 г. по гр.д.№ 3129/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., Определение № 80 от 24.02.2021 г. по гр.д.№ 3946/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 320 от 18.06.2018 г. по гр.д.№ 122/2018 г. на ВКС, І г.о., Определение № 106 от 16.03.2020 г. по гр.д.№ 3940/2019 г. на ВКС, І г.о., Определение № 355 от 28.06.2019 г. по гр.д.№ 806/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 147 от 05.04.2021 г. по гр.д.№ 3787/2020 г. на ВКС, ІІ г.о. и Определение № 273 от 28.05.2018 г. по гр.д.№ 3465/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. в контекста на поставените от касаторите въпроси.

Не се констатира противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС във връзка с процесуалноправните въпроси под № 1. В практиката на ВКС (така: Решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр.д.№ 4746/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 69 от 09.07.2015 г. по гр.д.№ 1582/2014г. на ВКС, ІV г.о. и др.) се приема, че въззивният съд е такъв по съществото на спора и непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивната инстанция (както и първата) трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства.

Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд детайлно е обсъдил събраните по делото доказателства, като е извършил задълбочена преценка на свидетелските показания в съответствие с установените в закона и съдебната практика правила. Показанията на посочената от касаторите свид. К. не са игнорирани, а са подложени на преценка наред с останалите доказателства по делото. Изложени са мотиви защо изложеното от нея не се кредитира и доказателствената им стойност не е отречена само поради съпружеската й връзка с ищеца К. И. К.. В съответствие с тълкуването, направено с Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. съдът не е кредитирал изнесеното като преразказ на изявление на починалата Д. С., доколкото то не почива на лични, преки и непосредствени впечатления, поради което не може да послужи като основание да се приеме за доказано твърдяното изявление на К. Д. К.. Относно показанията на свид. И. Д. не е налице основание да бъде третиран като заинтересован от изхода на спора в полза на Д. К. Д., доколкото не е установено свидетелят да има непосредствена облага от решаване на делото в полза на посочилата го страна (съобразно критерия, по който в практиката се преценява заинтересоваността, видно и от произнасянето в посоченото от касаторите Решение № 118 от 11.01.2021 г. по гр.д.№ 665/2020 г. на ВКС, ІІ г.о. Произнасянето на окръжния съд не разкрива противоречие и с Решение № 34 от 22.02.2016 г. по гр.д.№ 4657/2015 г. на ВКС, І г.о.

Вторият поставен въпрос няма обуславящо значение за изхода на спора. Изводът, че купувачът по сключения със собственика предварителен договор от 23.05.2003 г. е влязъл във владение на имота в деня на подписване на договора, е формиран на базата на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства. Удостовереното в текста на документа е подкрепено от показанията на разпитаните по делото свидетели на ответната страна и не е опровергано от показанията на посочените от ищците свидетели. На следващо място – посочените от касаторите актове на ВКС (Решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, І г.о., Решение № 204 от 11.01.2013 г. по гр.д.№ 272/2012 г. на ВКС, ІІ г.о.) не обективират тълкуване по правен проблем, относим към поставения въпрос № 2, поради което наред с общата, отсъства и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросите под № 3 и 4 касаят доказването на субективния елемент на владението. В тази връзка следва да се подчертае, че когато владението е установено върху изцяло чужд имот без правно основание за това (какъвто е настоящия случай в отношенията между бащата на ответника Д. К. Д. и наследниците на Г. Х. Ц.), владелецът се ползва от презумпцията по чл. 69 ЗС, като практиката не изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно (така: Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр.дело № 1650/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 60077 от 14.06.2021 г. по гр.д.№ 3677/2020 г. на ВКС, I г.о. и цитираните в него). Въз основа анализа на доказателствата въззивният съд е формирал извод, че упражняваната от К. Д. К. фактическа власт отговаря на посочените критерии, предвид което в съответствие с практиката на ВКС е приел за приложима презумпцията по чл. 69 ЗС, която не е оборена от доказателствата, ангажирани от насрещната страна. Питането под № 4 почива на предпоставки, каквито по делото не е прието да са установени („фактическата власт върху имота се осъществява така, че заинтересованите лица нямат възможност да научат за нея; владелецът не препятства владението на трети лица, в случая наследниците на бившия собственик; владението е прекъсвано за срок, по-дълъг от шест месеца”), поради което не отговаря на изискванията към общото основание за допускане на обжалването.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване и в служебно прилаганите хипотези по чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото прочитът на акта не сочи на произнасяне, несъвместимо с приложимото обективно право, с основни принципи на съдопроизводството или с правилата на логиката. Не са налице и данни, които да поставят под съмнение валидността и допустимостта на акта.

Предвид изхода от настоящото произнасяне касаторите нямат право на присъждане на разноски, а ответниците по касация не са претендирали такива.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия