Определение № 60529 от 06.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2222/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България„ АД против решение № 217/27.07.2020 г. по т.д.№ 231/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 456/21.10.2019 г., по т.д.№ 101/2018 г. на Старозагорски окръжен съд. С потвърденото решение са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора против И. И. И. и Д. В. И. обективно съединени искове за дължими, по сключен между страните договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 26435/19.11.2007 г. суми – главница, банкови такси и законни лихви. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като несъобразено с доказателствата по делото, необосновано - предвид вътрешно противоречие в мотивите и спрямо правилата на формалната логика, както и постановено в противоречие с процесуалния закон, в частност – приложението на чл.47 ГПК. Счита, че въззивният съд неправилно е приел за недоказано съобщаването на кредитополучателите, вкл. с приложение презумпцията на чл.47 ал.5 ГПК, а и при условията на уговореното в договора за кредит / чл.26 / фингирано връчване, на договорената между „ Бългериън ритейл сървисиз „ АД и „Юробанк България „ АД / с предходно наименование „ Юробанк и Еф Джи България „АД / обратна цесия на вземания по договора за кредит, предходно цедирани от банката на дружеството. Ответните страни - И. И. и Д. И., представлявани чрез особен представител адв. П. Д. – оспорват касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване както на общия, така и на допълнителния селективен критерий във всяка от сочените хипотези на чл. 280 ал.1 т.1,т.2 и т.3 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да отхвърли исковете, въззивният съд е приел, че договорът за обратна цесия на вземанията към ответниците, по сключения между настоящите страни договор за кредит, предходно цедирани от банката на „ Бългериън ритейл сървисиз„АД, съответно сключен между „ Бългериън ритейл сървисиз „АД, вече в качеството на цедент и „Юробанк България „ АД, с качеството на цесионер, не е бил съобщен от цедента на длъжниците. По отношение ответника И. И., съдът е приел, че същият е следвало да бъде уведомен / съобщаването извършено чрез нотариални покани / на посочения в договора за кредит адрес за кореспонденция, а не на посочения също в договора постоянен адрес, независимо че нотариална покана е адресирана и до последния, като адресатът не е открит на адреса, поставено е уведомление по чл. 47 ал.1 ГПК и е констатирано неявяване за получаване на съобщението по реда на чл.47 ал.3 ГПК. По отношение ответницата Д. И. въззивният съд е приел, че макар нотариалната покана да е адресирана до посочения в договора за кредит нейн постоянен адрес, уведомяването е компрометирано, доколкото след неоткриването й на същия, без да изпълни процедурата по чл.47 ал.1 ГПК – поставяне на уведомление, нотариусът директно е издирил и установил от националната база данни за населението нов постоянен адрес на лицето, на което е изпратил съобщението, с аналогични последици от връчването – неоткрито на адреса. С оглед посочените обстоятелства съдът е намерил за невъзможно приложението на чл. 26 от договора за кредит – уговорено между страните фингирано връчване на съобщения, при промяна на адреса, без уведомяване банката за новия такъв, която разцпоредба е приложима и в отношенията между цесионера „ Бългериън ритейл сървисиз „ АД и ответниците, по силата на препращане с клауза от сключените между същите последващи цесията споразумения / в които впрочем, не фигурира адрес за кореспонденция на ответника, различен от постоянния му адрес /. Фингираното връчване е отречено, тъй като не е доказано достигане на уведомленията до посочените в договора за кредит и приложими за длъжниците адреси. Съответно и по същите съображения е прието, че не намира приложение и чл.47 ал.5 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК, касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение, обосновавайки я с пропуска на съда да съобрази съдържанието на последващите споразумения между ответниците и цесионера „Бългерийън ритейл сървисиз „ АД, в които не фигурира адрес за кореспонденция, различен от постоянния им адрес / довод, относим единствено към решаващите мотиви относно неуведомяването на ответника И. /. Без да формулира конкретни въпроси, касаторът се е позовал на противоречие на въззивния акт с решение по т.д.№ 601/2014 г. на І т.о. на ВКС и решение на СЕС по дело С – 327/ 2010 г., към което, впрочем, решението на състава на ВКС изрично препраща, в аспект на обосноваване задължението на кредитора да положи усилия за откриване на длъжника / в конкретния казус – за връчване на уведомление за обявяване кредит за предсрочно изискуем /, когато фактическо връчване на съответното уведомление не е осъществено. Касаторът счита, че извършвайки справка в националната база с данни за населението, без предварително изпълнение на процедурата по чл.47 ал.1 ГПК, при неоткриването на ответницата на посочения в договора за кредит постоянен адрес, връчителят не е действал несъответно, а в унисон с цитираната практика, според която „ националният съд трябва да изследва дали са предприети всички действия за откриване на длъжника, изисквани от принципите на дължимата грижа и добросъвестността „, както и „да направи преценка на положените усилия за откриване на длъжника, в зависимост от обстоятелствата при всеки конкретен случай „. Сочи се и противоречие с решението по т.д.№ 2072/2015 г. на І т.о. на ВКС, в което е даден отговор на процесуалноправния въпрос за начините на удостоверяване връчване на уведомления от банка до длъжник на същата, според които би могло да се приеме ,че волеизявлението е достигнало до длъжника. С формално позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ За да е валидно достигнало едно съобщение / уведомление от една страна по договорно отношение до другата страна, следва ли всички способи за кореспонденция да са изчерпателно изброени в договора или кореспонденцията се счита валидна дори да са използвани други средства, ако това е било обичайна практика за кореспонденция между страните или пък е използван метод за кореспонденция, който е по-сигурен и достоверен, като например чрез доставяне по възлагане на нотариус или на съдебен изпълнител ?; 2/ Счита ли се за валидно доставяне чрез възлагане на нотариус или съдебен изпълнител, въпреки че не е изрично изброено сред способите за кореспонденция в договора между страните ?; 3/ При връчване по чл.47 ал.1 ГПК следва ли първо да се извършат три посещения в рамките на месец, след което да се залепи уведомление на постоянния адрес / така посетения / и едва тогава да се извърши справка в национална база „Население„, след което да се пристъпи към още една процедура за три посещения в рамките на месец и залепване на уведомление по настоящия / очевидно се визира актуалния нов / адрес на лицето ? Цитирането на съдебна практика, с която, според касатора, въззивният акт конфронтира, без формулирането на конкретен правен въпрос, не е от естество да удовлетвори критериите за допускане на касационното обжалване. Дори да се приеме за въведен от касатора въпрос, идентичен с правните въпроси по които е допуснато касационното обжалване в цитираните актове на състави на ВКС, решаващите мотиви на въззивния акт не конфронтират с дадения в решенията отговор. Не е отречено, като способ, уведомяване чрез нотариус. Решаващите мотиви се основават на приложението на чл.47 ГПК, с оглед конкретните обстоятелства - посочен в договора за кредит изричен адрес за кореспонденция с кредитополучателя И., на който не е бил уведомяван, като се съобрази, че уведомяването и на постоянния му такъв не е съобразено с изискванията на процедурата по чл.47 ал.1 ГПК и преди изменението на нормата / обн. ДВ бр.86 от 2017 г., доколкото към процесния казус намира приложение именно предходната й редакция /. С формираната непротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 47 ал.1 ГПК в предходната й редакция, основана на предходната редакция на чл.41 ал.1 ГПК / така в решения по гр.д. № 5741/2014 г. на І г.о., гр.д.№ 7723/13 г. на ІV г.о. и т.д.№ 816/2020 г. на І т.о. на ВКС / е отречено еднократното посещение на адреса, като надлежно изпълнение на процедурата за призоваване/уведомяване на страна, преди поставянето на уведомление по реда на чл.47 ал.1 ГПК, доколкото законодателят е въвел за релевантно, при съответни правни последици / евентуално приложение на чл.47 ал.3 ГПК, съответно последиците на чл.40 ал.2 пр. първо и чл.41 ал.2 пр.първо ГПК / неоткриване на адресата в продължение на поне месец. Относно ответницата решаващите мотиви се основават отново на приложението, според въззивния съд, на чл.47 ал.3 ГПК, като част от процедурата по връчване / в случая – чрез нотариус, прилагащ субсидиарно правилата на чл.37-58 ГПК /, а не като самостоятелен способ за връчване. Формулираните въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Първият и вторият нямат отношение към решаващите мотиви на съда, тъй като същият не е отрекъл предприетия от банката способ за връчване на уведомлението за обратната цесия - чрез нотариус, а се е основал на приложимия за уведомяване на страната адрес / досежно ответника / и на приложението на чл.47 ал.3 вр. с ал.1 ГПК / досежно ответницата /, т.е. на приложимите при този конкретен способ за връщане процесуални правила. Третият от въпросите е в очевидно противоречие със съдържанието на чл.47 ал.3 вр. с ал.1 ГПК, доколкото цели отговор задължително ли е спазване на уредената императивно в процесуалния закон поредност, при връчване чрез нотариус, със субсидиарното прилагане на правилата на чл.37-58 ГПК. Видно е, че касаторът разглежда издирването чрез националната база данни за населението като самостоятелен способ на щателно изриване на длъжника, по смисъла на посочената съдебна практика, а не като част от приложимата процедура при конкретно избрания способ - връчване чрез нотариус, което очевидно е предпоставило и въпроса. При това, формалното цитиране на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, без обосноваване в съответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – с посочване на непълната, неясна и противоречива правна норма, чието тълкуване е провокирало противоречива практика / съответно посочена / или посочването на предпоставки, за преодоляване на иначе непротиворечива съдебна практика, но неправилна, предвид изменение на обществените условия или промяна в законодателството – не е от естество да удовлетвори допълнителния селективен критерий в тази хипотеза. Очевидна неправилност, съобразно формираната до момента практика на ВКС, следва да е изводима само и единствено от съдържанието на съдебния акт и независимо от проверка на правилността на изводите на съда, въз основа на действително осъществените процесуалните действия или бездействия на същия и страните и/или съдържанието на доказателствата. Обосноваването й от касатора, обаче, е именно въз основа на некоментирани в решението доказателства / съдържанието на допълнителни споразумения сключени между ответниците и „Бългериън ритейл сървисиз„АД /, при това относими единствено до съобщаване обратната цесия на ответника И..Дори на постоянния му адрес, като адрес и за кореспонденция, според допълнителните споразумения, приложението на чл. 47 ГПК е компрометиирано, както се посочи по-горе. Пропускът в съобразяването на доказателства, обаче, по начало предпоставя формулиране на процесуалноправен въпрос относно задълженията на съда, по приложението на чл.236 ал.2 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение