Определение № 1299 от 13.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 302/2011 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място], представлявано от всеки от управителите заедно М. Б., Р. Цаха, Н. Вазаров Банков и А. М. Н., всички действащи чрез адв. Л. Г. от АК – Б. срещу въззивно решение № 345/17.11.2010 г. на Великотърновския окръжен съд, постановено по гр.д. № 870/2010 г.

Насрещната страна Д. И. И. чрез адв. К. Г. С. е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима, но по същество изложил доводи, че тя не следва да се допуска до касационно обжалване.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Предявени са искове по чл. 200 КТ и чл. 86 ЗЗД.

Въззивният съд е присъдил обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на трудова злополука на Д. И. И. в размер на 30 000 лв., ведно с лихвите, считано от увреждането.

Касаторът счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В изложението е изложил доводи за неправилност на въззивното решение и е поставил два въпроса, които не се нуждаят от тълкуване с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото.

1. Следва ли съдът да се счита обвързан при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди с размери, определени от други съдилища по аналогични случаи?

Ясно и никога не е имало съмнение, че съдът правораздава по вътрешно убеждение, въз основа на възприетите от него за установени факти и обстоятелства и съобразно закона /чл. 188 ГПК от 1951 г., отм., чл. 235, ал. 2, чл. 5 и чл. 12 ГПК от 2007 г./. В ТР 1-2009-ОСГТК е изяснено кои съдебни актове, постановени от ВС РБ и ВКС са задължителни за съдилищата, но в случая не се сочи подобно противоречие, нито са развити доводи и представени доказателства за хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, когато констатира противоречиво разрешаване на правен въпрос от съдилищата, без да е обвързан от изразените становища, уеднаквява практиката с решение по чл. 291 ГПК.

В случая не се сочи и на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, за да е налице основание настоящият състав да допусне касационно обжалване с оглед противоречиво разрешаване от съдилищата на поставен правен въпрос.

2. Следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди вследствие на трудова злополука, причинила временна нетрудоспособност на работник или служител, да постановява размер на обезщетението по-висок, отколкото размер, постановяван при дела, касаещи трудови злополуки, причинили трайна неработоспособност над 50 % на сто или касаещи трудови злополуки, причинили смърт?

Ясно е, също така съществува и многобройна съдебна практика, включително казуална, че размерът на обезщетението за причинени неимуществени вреди се определя по справедливост /чл. 52 ЗЗД/, а справедливостта включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл причинената временна нетрудоспособност е от значение за паричния еквивалент на обезщетението, но не е единствено, нито абсолютно. Съдът изхожда от множеството, конкретни за всеки спор, релевантни факти и обстоятелства и при съвкупната им преценка определя какво страдание е преживял точно определен субект, като дава и паричен израз на нейното обезщетяване.

В случая, няма и твърдения, нито доказателства, че за по-тежки увреждания, съдебната практика определя по-ниски обезщетения в сравнение с това по обжалваното решение, така, че касационната инстанция няма как да прецени доколко относим е така поставения въпрос.

В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, съдът