Определение № 1129 от 10.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 62/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Г., действащ чрез адвокат Х. К. от Сливенска адвокатска колегия, срещу въззивно решение № 280/02.10.2024 г., постановено по в. гр. дело № 409/2024 година по описа на Окръжен съд – Сливен, с което отменено изцяло решение № 508/11.06.2024 г. по гр. д. № 1347/2024 г. на СлРС и вместо това са отхвърлени предявените от Т. Г. Г. против Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури - [населено място], искове с правно основание в чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ за признаване на уволнението му за незаконно и отмяна на Заповед № 19/13.02.2024 г. на изпълнителния директор на ИА по рибарство и аквакултури, с която е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ трудовото му правоотношение и за възстановяване на Т. Г. Г. на заеманата преди уволнението длъжност “специалист РК“ в сектор „Рибарство и контрол—С. З., отдел „Рибарство и контрол-Южна България“ [населено място], като неоснователни. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на закона. По подробно изложени в касационната жалба съображения моли за отмяна на атакуваното въззивно решение. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че спрямо обжалваното решение е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2 от ГПК, тъй като решението е очевидно неправилно поради необоснованост на същото. На следващо място сочи, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е приел, че лишаването от право на ищеца да управлява МПС го е направило негоден да изпълнява задълженията си. Счита, че въззивният съд е решил въпроса в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, която е трайна, последователна и непротиворечива при решаване на сходни въпроси, постановена в следните решения: решение № 50016 от 21.02.2023 год. по гр. дело № 5141/2021 год. на ВКС, трето г.о. и решение № 50080а от 24.07.2023 год. по гр. дело № 3133/2022 год. на ВКС, трето г.о. Постъпил е отговор на касационната жалба от Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури - [населено място], представлявана от нейния изпълнителен директор, чрез пълномощника юрисконсулт К. П., със становище за нейната неоснователност. Претендира се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С постановения от него съдебен акт въззивният съд е приел, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, е препратил мотивите си към тези на първоинстанционния съд. Въззивният съд е посочил, че трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на основание чл. 328, ал.1, т.12 КТ - поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Отчел е, че правилно първостепенният съд е обсъдил възраженията относно липсата на предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение и нарушение на специалната закрила по чл. 333 от КТ и ги е счел за неоснователни, като е приел, че макар в настоящата хипотеза да е предвидено изпращане на предизвестие в срокове по чл. 326, ал.2 КТ, а работодателят не е сторил това преди издаването на заповедта, липсата на отправено предизвестие не води до нейната незаконосъобразност, а поражда единствено възможност за търсене на обезщетение за неспазено предизвестие, което не е предмет на настоящия спор. Въззивният съд се е съгласил и с извода на районния съд, че няма нарушение на разпоредбата на чл. 333 КТ, тъй като предварителна закрила при уволнение е приложима само в случаите на прекратяване на трудовия договор в хипотезите на чл. 328, ал. 1, т. 2, 3, 4, 5 и 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, какъвто настоящият случай не е. Ето защо е приел, че основният въпрос по спора е въпросът дали използваното основание за прекратяване на трудовото правоотношение е налице. Съдът е констатирал, че ищецът е назначен с трудов договор от 08.03.2022 г. като служител в ответната агенция на длъжност „специалист РК“ с място на изпълнение на работата Сектор рибарство и контрол С. З. като в длъжностната характеристика за тази длъжност са посочени като изисквания за заемането й - средно образование, без професионален опит и допълнителни изисквания - компютърна грамотност и свидетелство за управление на МПС, категория „В“. Съдът е посочил и преките задължения за длъжността - контрол на любителския и стопанския риболов и аквакултурите на територията на [населено място], С., Х. и Я., участие в контрола на обектите за търговия с риба и рибни продукти, контролни функции върху риболовните уреди, оборудването и спомагателните материали и други технически средства за извършване на любителски и стопански риболов, контрол на зарибителни мероприятия, съставяне на доклади и констативни протоколи за извършени проверки и инспекции, съставяне на актове за установяване на административни нарушения по Закона за рибарството и аквакултурите и други. Посочен е фактът, че на 02.02.2024 г. била подадена докладна записка от началника на отдел „Рибарство и контрол - Южна България“ [населено място], а на 05.02.2024 г. – до главния секретар на ИАРА, касаещи неизпълнение на служебните задължения на ищеца - контролни функции, осъществяване на проверки, инспекции и контрол в търговска мрежа, риболовци и водни обекти, като се сочело като причина отнето свидетелството за правоуправление на МПС. Съдът е посочил, че работодателят извършил справка и узнал от свидетелство за съдимост от 07.02.2024 г., че ищецът е осъден с влязла в сила присъда за причинена смърт на пътя поради непредпазливост като му било наложено наказание „Лишаване от свобода“ за срок от три години, изпълнението на което било отложено за изпитател срок от пет години, както и „Лишаване от право да управлява МПС“ за срок от четири години и шест месеца. Трудовото правоотношение било прекратено от работодателя със заповед № 19/13.02.2024 г. на основание чл. 328, ал. 1, т.12 КТ, в мотивите на която били описани горните обстоятелства. Въззивната инстанция е приела, че длъжностната характеристика на ищеца описва цялостното виждане на работодателя относно дадена длъжност, което включва както изброяване на конкретните трудови функции, така и тези специфични изисквания, които ще позволят на съответния служител да изпълнява точно тези функции. Най-общо, едната група условия представлява знанията и уменията /които се установяват с някакъв документ/, а втората - начина на тяхното приложение в хода на изпълнение на трудовия договор /индивидуалните трудови задължения/ и обикновено вторите не могат да се осъществяват без наличието на първите. Съдът е отбелязал, че в случая не се спори, че длъжността на ищеца не е била „шофьор“ и преките му задължения не са се състояли в управление на МПС, но работодателят е преценил, че за изпълнение на преките задължения - „контрол на любителския стопанския риболов на територията на [населено място], С., Х. и Я., участие в контрола на обектите за търговия с риба и рибни продукти, контролни функции върху риболовните уреди, оборудването и спомагателните материали и други технически средства за извършване на любителски и стопански риболов, контрол на зарибителни мероприятия, съставяне на доклади и констативни протоколи за извършени проверки и инспекции и т.н.“ - с оглед териториалния обхват и отдалечеността на многобройните обекти и мероприятия, не всички с предварително известно местонахождение, служителят следва да се придвижва с автомобил сам /или с екип/ и не е предвидил специална длъжност „шофьор “, който единствено да осъществява превоза на служителите на длъжност „специалист РК“ на съответните обекти. Съдът е достигнал до извода, че умението за управление на МПС и притежаването на правоспособност за това е иманентно свързано с изпълнението на трудовите функции за посочената длъжност, заемана от ищеца и това е изрично заложено в длъжностната характеристика. Фактът, че изискванията за притежаване на СУМПС са наречени „допълнителни “ изисквания, не ги омаловажава и не ги прави факултативни или пожелателни, а напротив - те представляват квалифицирани такива. Въззивният съд е направил аналогия с други професии и длъжности, при които трудовите функции не могат да се изпълняват стационарно и изискват постоянно придвижване на служителя, което налага, в случай че работодателят не е определил щат за шофьори, притежаване на правоспособност за управление на МПС на служителя и това изискване е специална предпоставка за изпълняване на задълженията му. Съдът е отбелязал, че липсата му прави работника негоден да ги осъществява, както е в случая, с тази разлика, че тази пречка е възникнала след започване на трудовото правоотношение. Съдът е приел за несподелим аргументът, че няма заповед за зачисляване на служебен автомобил на ищеца, доколкото броят на служителите на тази длъжност надвишава броя на служебните автомобили, което е и въпрос на вътрешна организация на труда. Съдът е посочил още, че са събрани гласни доказателства - свидетелски показания на колеги на ищеца, които са в насока, че те са изпитвали особени затруднения в сформирането на работния график и правилната организация на работния процес, тъй като без свидетелство за управление на МПС ищецът не можел да отговаря на постъпилите сигнали от Национален телефон 112, нито да участва пълноценно в работния процес. Установено е посредством писмените и гласни доказателства, че за ефективна оперативност служителите се разпределяли по екипи, а поради липсата на право да управлява автомобил, ищецът не можел да бъде ползван пълноценно и не можел да осъществява навременна реакция; други негови колеги бивали ангажирани да подпомагат и неговото изпълнение на задълженията за осъществяване на проверки, инспекции и контрол на търговската мрежа, риболовци, водни обекти на територията на област С. З.. Съдът е заключил, че е настъпил такъв обективен факт, стоящ извън волята на ищеца, който го лишава от условие за заемане на длъжността и води до обективна невъзможност да изпълнява трудовия договор, поради което е приел като краен извод, че издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ е законосъобразна, а предявените искове – неоснователни. По допускане на касационното обжалване: В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби, съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т.е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи. Съображенията в изложението за очевидна неправилност на решението не могат да бъдат споделени. Решението, постановено от Окръжен съд-Сливен, не е очевидно неправилно. Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. Съгласно съдебната практика при неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да е налице нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността и др. Предвид изложеното, настоящата касационна инстанция приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност, тъй като то не страда от посочените особени тежки пороци. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съобразено с конкретиката на случая и цитираната от касатора съдебна практика, касаторът поставя въпроса дали отнемането на СУМПС може да бъде основание за осъществяване на фактическия състав на основанието за уволнение, предвидено в чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. Спрямо този въпрос е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване, тъй като това е основният въпрос, включен в предмета на делото, но спрямо същия не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съдебната практика на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК, включително и в цитираната от касатора, се приема, че основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ се предпоставя от безвиновна фактическа невъзможност за изпълнение на трудовия договор между страните. Субективното право на работодателя да уволни работник или служител следва да се приеме, че е упражнено законосъобразно, когато е възникнала нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно по причини, извън волята на страните по договора. Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, които обикновено са външни за страните по трудовото правоотношение и затова едностранното му прекратяване от работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е формулирано общо - при обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Като примери за такава обективна невъзможност за работника, могат да бъдат посочени: когато работникът или служителят не получи лицензи или разрешения, от които се нуждае за да изпълнява работата си; когато бъде отстранен от работа поради наложена процесуална мярка от прокурора и съда; когато му бъде отнето свидетелството за правоуправление на МПС, а то е необходимо за длъжността; когато трябва да му бъдат направени имунизации несъвместими със здравето му; когато работникът е чужд гражданин и срокът на разрешението му за работа е изтекъл и др. Причините, които са я породили, са непреодолими за и от страните, защото произтичат от източници и фактори, които са неподвластни на тяхната воля. Основанието по т. 12 се прилага, когато причината за обективната невъзможност е различна от причините за уволнение, визирани във фактическите състави на другите основания за прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя. В теорията и практиката няма спор, че преценката за наличието на това основание е винаги конкретна и се прави с оглед изискванията на определената трудова функция, възложена на работника по конкретното трудово правоотношение. В случая въззивният съд не се е отклонил от така посочената съдебна практика. Едно от изискванията за заемане на длъжността, която е изпълнявал ищецът, е наличие на свидетелство за управление на МПС. Отнемането на свидетелство за управление на МПС на ищеца за срок от 4 години и 6 месеца го е поставило в обективна невъзможност да осъществява в пълен обем длъжностните си задължения. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение нито на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева по Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение