Определение № 3983 от 08.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2086/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 18 от 12.01.2023 г. по в. гр. д. № 467/2022 г. на Окръжен съд-Благоевград е потвърдено решение № 900096 от 28.03.2022 г. по гр. д. № 394/2021 г. на Районен съд-Сандански, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е. Г. К., А. Г. М., Г. Г. В. /заместена от наследниците си В. Н. В. и Н. Н. В./ и В. Г. Поповска срещу Е. Д. К. иск за установяване, че ответницата не е собственик на 4/5 идеални части от следните имоти: поземлен имот с идентификатор 65334.300.383 по КККР на [населено място] с площ от 351 кв.м., при граници на имота: имоти с идентификатори №..., №... и №..., ведно с построената в имота сграда с идентификатор №..., с предназначение на сградата: жилищна сграда, еднофамилна, със застроена площ от 95 кв.м., брой етажи – два, и административен адрес на обекта: [населено място], [улица].

Въззивният съд е приел следното:

С решение № 298, влязло в сила на 22.11.1993 г., и решение № 415/26.09.1997 г., влязло в сила на 29.12.2003г., постановени по гр. д. № 188/1992 г. на РС-Сандански, е допуснат до делба недвижим имот, представляващ парцел V, кв. 16 по регулационния план на [населено място], целият с площ от 350 кв. м., ведно с построената в него жилищна сграда, състояща се от приземен, първи жилищен и тавански етажи, между наследниците на нейния собственик Л. Г. П. - В. Г. Поповска, А. Г. М., Г. Г. В., И. Г. А. и Е. Г. К., при квоти по 1/5 идеална част за всеки от тях.

С влязлото в сила през 2003 г. съдебно решение по извършване на делбата в изключителен дял на съделителката Е. Г. К. е възложен приземният етаж от гореописаната жилищна сграда, в изключителен дял на съделителя И. А. е възложен таванският етаж, а в общ дял на съделителките В. Г. Поповска, А. Г. М. и Г. Г. В. е възложен първият етаж от жилищната сграда и гаражът. Парцелът, в който е построена жилищната сграда, е възложен в общ дял на всички съделители.

Не се спори по делото, че парцел пети и жилищната сграда в него, предмет на съдебната делба, са идентични с поземлен имот с идентификатор №... и еднофамилна жилищна сграда с идентификатор №... по КККР на [населено място], предмет на настоящото дело.

С нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № 131/15.04.2019 г. по описа на нотариус № 197 на НК, И. Г. А. е признат за собственик по давност на поземления имот и жилищната сграда, които са били предмет на делбеното производство, а с нотариален акт № 62/19.07.2019 г. той е продал имота на Е. Д. К..

По делото са разпитани свидетелите С. Д., Г. М. /син на ищцата М./, Б. С., К. П., Ц. П. и Д. Я., от чиито показания съдът е приел, че процесната жилищна сграда представлява приземен етаж с две обитаеми стаи с баня и тоалетна, първи етаж и тавански етаж, като първият и таванският етаж са необитаеми, без дограма, без ток и вода в тях. В показанията на П. и Я. /непосредствени съседи на процесния имот/ се сочи, че процесната жилищна сграда е построена от братята Л. и И. А., като след смъртта на първия през 1991 г. в имота живеел само И. А. и съпругата му, целогодишно, ползвайки две стаи от приземния етаж и обработвайки дворното място като зеленчукова градина, в която засаждали домати и чушки. Прието е, че показанията на останалите свидетели не опровергават гореизложените факти, освен в частта относно обстоятелството постоянно или спорадично е обитавал И. А. имота. Конкретно свидетелите М. и С. сочат, че И. А. е посещавал процесния недвижим имот от време на време, само през лятото, а през останалото време живеел в [населено място]. Въззивният съд е кредитирал показанията на другите свидетели – П. и Я., тъй като обстоятелството, че И. А. е упражнявал трайно фактическа власт върху процесния имот, се потвърждава и от неоспорените от страните и необорени от останалите доказателства по делото справки от “ЧЕЗ Електро България”АД и “Увекс” ЕООД, съгласно които за имота има открити партиди за ток и вода, от и преди 2005 г., само на името на И. А..

Прието е, че събраните по делото гласни доказателства – показанията на свидетелите М. и Я., непротиворечиво установяват и обстоятелството, че приживе И. А. не допускал в имота останалите съсобственици /ищците/, като претендирал, че е изключителен собственик на същия. Показанията на тези свидетели са кредитирани, тъй като данните в тях не се опровергават от останалите доказателства по делото.

При тези данни въззивният съд е приел, че събраните по делото писмени и гласни доказателства не оборват правния извод на нотариуса по издадения констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, с който И. Г. А. е признат за собственик на процесния недвижим имот по давностно владение. Процесната жилищна сграда е построена от И. А. и неговия брат Л. П., а след смъртта на П. през 1991 г. в имота е живял само И. А. и съпругата му, обитавайки единствените пригодни за живеене помещения в сградата - две стаи от приземния етаж, и обработвайки дворното място като зеленчукова градина. Ищците не са обитавали процесния имот – преди или след смъртта на Л. П., не са посещавали имота и не са се грижили за него. В периода от 29.12.2003 г. /влизане в сила на решението по извършване на делба на процесния имот/ до 29.12.2013 г. И. А. /праводател на ответницата/ единствен е упражнявал постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно фактическа власт върху процесния имот. Възражението на ищците, че упражняваното от И. А. владение върху имота е било прекъснато за повече от шест месеца, е намерено за неоснователно. Действително, показанията на свидетеля Я. съдържат данни, че преди 3 или 5 години, когато заболял, И. А., се прибрал в София за около половин година, но от същите е видно, че споменът на свидетеля не е ясен и категоричен, същевременно по делото липсват други доказателства, подкрепящи и изясняващи в пълнота данните за времето и продължителността му, през което И. А. преди смъртта си е бил на лечение в София.

Прието е, че доказателствената съвкупност по делото установява по несъмнен начин и намерението на И. А. да свои имота в релевирания от ответницата десетгодишен период. Този извод е направен въз основа на събраните по делото гласни доказателства, които по непротиворечив начин сочат, че в периода след 29.12.2003 г. И. А. е манифестирал, че държи имота като свой, считал се е за единствен негов собственик. Свидетелят М. сочи, че вуйчо му И. А. не ги допускал в имота, “инател се”, че имотът е негов и когато говорели за строителство за изграждане на сграда с апартаменти за всички, той им казал, че “ако трябва ще запаля къщата, друг няма да живее“, че имотът е негов... “. Свидетелят Я. разказва за разговор с И. А., в който той заявявал желание да купи процесния имот, а И. отказал, като заявил, че е избрал да го даде на племенницата си. Тези действия според съда категорично сочат на своене на имота от И. А., тъй като демонстрират явна промяна на намерението на последния по отношение на държаните /след 29.12.2003 г./ идеални части на останалите съделители и отричане правото им на собственост върху същия имот.

Прието е, че по делото липсват доказателства за поведение на И. А. след влизане в сила на решението по извършване на делбата /29.12.2003 г./, с което той да признава правото на собственост на ищците върху имота. Липсват и доказателства за поведение на ищците, изразяващо противопоставянето им на владението, осъществявано от И. А. по отношение на имота в периода след 29.12.2003 г. до датата на депозиране на исковата молба в съда. Направен е извод, че И. А. е станал владелец на частите от процесния имот, придобити от ищците по наследство от Л. П., респективно че процесния имот е изгубил статута на съсобствен по наследство между ищците и И. А.. Обстоятелството, че И. А. е обитавал само две стаи от приземния етаж, е намерено за ирелевантно, доколкото той единствен от съделителите е упражнявал постоянно, явно, спокойно, несъмнено фактическа власт върху целия имот и е своил същия след делбата. Доводите на ищците, че И. А. не е могъл да придобие на основание давностно владение правото на собственост върху първия и таванския етаж от процесната жилищна сграда, тъй като същите като необитаеми и незавършени не са годен обект на собственост, са счетени за неоснователни. Съобразено е обстоятелството, че първият и таванският етаж, независимо от степента си на завършеност, като годен обект на собственост са били допуснати до делба, а впоследствие възложени с влязло в сила съдебно решение в изключителна собственост на съделителите Е. Г. К. /първият етаж/ и И. А. – таванският етаж. Съобразена е и разпоредбата на чл. 181 от ЗУТ, съгласно която след завършване на сградата в груб строеж тя или самостоятелни части от нея могат да бъдат предмет на прехвърлителна сделка.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците Е. Г. К., А. Г. М., В. Н. В., Н. Н. В. и В. Г. Поповска.

В изложение към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли съсобственикът в придобит по наследство недвижим имот, който се позовава на придобивна давност по отношение на идеалната част от съсобствеността на друг съсобственик, да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от имота на друг съсобственик и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия да са доведени до знанието на другия съсобственик; Намира ли приложение установената в чл. 69 ЗС презумпция в хипотезата на наследствен имот;

2. Длъжно ли е лицето, което се позовава на осъществено от него давностно владение, да демонстрира по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да сочи, че върху имота се упражнява фактическа власт;

3. Необходимо ли е доказването на субективния елемент на владението /своенето/, когато установената в чл. 69 ЗС презумпция не е оборена;

4. Като се има предвид, че по делото е представено като доказателство решение за делба на процесната сграда, от което е видно, че същата е на три етажа, трябва ли придобилият имота на основание давностно владение /в случая праводателят на ответницата по първоначалния иск/ да доказва владение и намерение за своене по отношение на трите самостоятелни обекта в сградата, за да придобие цялата сграда;

5. Допустимо ли е при доказано ползване /дори и владение/ от страна на праводателя на ответницата по първоначалния иск на част от първи етаж на триетажна жилищна сграда, да се придобие на основание давностно владение цялата жилищна сграда, в частност втори и трети жилищен етаж, представляващи самостоятелни обекти;

6. Следва ли съдът, при установени самостоятелни обекти в сградата, да изследва и да се произнесе по въпроса относно придобиването на всеки един от тях поотделно на основание давностно владение от праводателя на ответницата.

По тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 7 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 510/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 436 от 21.03.2006 г. по гр. д. № 1366/2005 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 124 от 05.11.2018 г. по гр.д.№ 3569/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д.№ 1609/2014 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 266 от 29.06.2011 г. по гр.д.№ 1058/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 376 от 12.03.2013г. по гр.д.№ 260/2012 г. на ВКС, І г.о., решение № 99 от 10.05.2013 г. по гр.д.№ 681/2012 г. на ВКС, І г.о., решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и др.

Поддържа се и основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Ответницата Е. Д. К. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 1 от изложението касае проблема за придобиване по давност на сънаследствен недвижим имот от един от сънаследниците и необходимостта последният да извърши действия, с които да обективира спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Този въпрос не е обуславящ изхода на спора и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като същият е несъответен на установения по делото факт на упражнявано от праводателя на ищцата владение върху процесните имоти, считано от 2003 г., след влизане в сила на решението по извършване на делбата, с което съсобствеността между сънаследниците е била ликвидирана посредством разпределение по чл.292 ГПК(отм.).

Въпроси № 2 и 3 от изложението са свързани с елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал.1 ЗС и по-конкретно дали сред тях се включва изискването владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика и чрез какви действия. Посочените от касатора решения сочат на една принципна постановка - за да е основание за придобиване на един имот по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. Дали е основателно позоваването на придобивната давност, т.е. дали един недвижим имот е придобит по давност, съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота, има ли тя характеристиките на владение по смисъла на чл.68 ЗС, действа ли презумпцията на чл.69 ЗС и оборена ли е тази презумпция. В настоящия случай И. А. е получил при делбата в свой дял таванския етаж на жилищната сграда, но е продължил да живее в приземния етаж, който е бил разпределен на сестра му Е. Г. К., като е предявявал устно претенции за цялата сграда. Когато се касае за завладяване на чужд имот, както е в настоящия случай след решението по извършване на делбата, действа презумпцията на чл.69 ЗС – в този смисъл посоченото от жалбоподателите решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 342/2011 г., II г. о. В него се приема, че в хипотезата на завладяване на чужд имот не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане, като в този случай е достатъчно упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Като резултат въззивното решение съответства на тази практика на ВКС, макар част от мотивите на въззивния съд да се основават неправилно на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, което не намира приложение в настоящия случай за периода след извършване на делбата на наследствения имот и прекратяване на съсобствеността върху него. Жалбоподателите свързват въпрос № 2 с виждането си, че в случая владението на И. А. е било скрито, като се позовават на решение № 124 от 05.11.2018 г. по гр.д.№ 3569/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. Това тяхно виждане не съответства на данните по делото, тъй като И. А. след извършване на делбата е живял в процесния имот и това не е останало скрито за неговите сестри, като при това изрично е демонстрирал, че счита целия имот за свой, като не е допуснал в него извършване на нови строителни дейности.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроси № 4, 5 и 6 от изложението. Въпросите са свързани с тезата на жалбоподателите, че праводателят на ответницата е обитавал само приземния етаж, поради което същият не е могъл да придобие по давност цялата жилищна сграда. Тази теза не може да бъде възприета при данните по делото, които сочат, че в периода след влизане в сила на решението по извършване на делбата единствено праводателят на ответницата И. А. е упражнявал явно, спокойно и необезпокоявано фактическа власт върху сградата и не е допускал ищците в нея. Действително, И. А. е обитавал само 2 стаи в приземния етаж /който е бил разпределен при делбата на Е. К./, като е обработвал дворното място, а първият и таванският етаж са били необитаеми. Същевременно данните по делото сочат, че И. А. е считал открито целия имот за свой. Така според свидетеля Г. М. съседът на дворното място д-р Я. се е разправял само с И. А. за необходимостта да се построи подпорна стена към съседния имот, но не е могъл да се разбере с него; според същия свидетел И. А. е попречил на плановете да се построи нещо по-голямо в имота, като е заявявал: „ако трябва, ще запаля тази къща, друг няма да живее“. Именно с него е говорил свидетелят Я., който е искал да придобие собствеността на къщата, но И. е отказал, тъй като е решил да я остави на ответницата. Пак според свидетеля Я. в необитаемата част на къщата е имало стари вехтории и тъй като И. А. е живял в тази къща още от построяването й през 1992 г. логично е да се заключи, че те, или поне част от тях, са били негови. И на последно място – за имота има само един сключен договор за продажба на електроенергия с И. А., съгласно представеното по делото писмо на „ЧЕЗ Електро България“ АД, както и един договор за продажба на вода с “Увекс” ЕООД. Следователно, поради изброените по-горе обстоятелства, сградата и дворното място в случая представляват едно цяло от гледна точка на осъществяваното владение, което е доказано по несъмнен начин. Въпроси № 4, 5 и 6 насочват към обратното виждане, което обаче не съответства на данните по делото. Затова и тези въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване.

Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, още повече, че то не е и мотивирано от жалбоподателите. По въпросите за придобивната давност има богата практика на ВКС, а настоящото дело не разкрива особености, които да налагат разглеждането му по същество от ВКС с цел обогатяване на тази практика.

Решението не е и очевидно неправилно, тъй като при неговия прочит не се констатират груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,