Определение № 2617 от 29.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4624/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Л. А. Д., подадена чрез пълномощника му адв. Х. Т. от САК, против определение № 843 от 24.03.2023 г. по в.ч.гр.д. № 3194/2022 г. на АС - София, с което е потвърдено определение № 263033 от 03.05.2021 г. Софийски градски съд по гр.д. № 3907/2021 г., в частта му, с която на основание чл. 130 ГПК е върната искова молба по предявения против И. Л. и Б. Ч. иск по чл. 42, б. „в“ ЗН, евентуално по чл. 42, б. „б“ ЗН за прогласяване нищожност на завещание на И. М. от 29.06.2011г. С частната касационна жалба се излага доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, иска се неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия, като с нея е инкорпорирано и твърдение за наличие на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване - противоречие на обжалваното определение по процесуални въпроси налице ли е правен интерес за ищеца от предявяване на установителен иск за нищожност на договор, по който не е страна, и за вида другарство на ответниците-страна по сделка, с практиката на ВКС, обективирана в решение № 90/16.06.2015 г. по гр.д.№ 4406/2014 г., ІІІ г.о., решение № 207/24.07.2012 г. по гр.д.№ 914/2011 г., ІV г.о, решение № 247/4.02.2019 г. по гр.д.№ 4288/2016 г., ІV г.о. Насрещните страни по частната касационна жалба- И. Л. Л. и Б. В. Ч., не са взели становище. Частната жалба е допустима. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Частният жалбоподател Л. А. Д. е предявил срещу И. Л. Л. и Б. В. Ч., иск за обявяване нищожността на саморъчно завещание от И. М. в полза на Б. Ч. 29.06.2011 г. поради противоречие с чл. 42, б. „в“ ЗН, евентуално с чл. 42, б. „б“ ЗН, и отрицателен установителен иск само срещу Б. Ч., че последният не е собственик на конкретно посочен недвижим имот (който имот е предмет и на завещанието). Твърди, че е сключен на 21.09.2018 г. между него- като купувач, и И. Л. Л.- като продавач, предварителен договор за покупко-продажба на същия недвижим имот, като в уговорения едногодишен срок за сключване на окончателен договор, продавачът И. Л. го е уведомил, че не може да му прехвърли собствеността, защото Б. Ч. се легитимира като собственик на имота по завещание от И. М., от когото И. Л. го е придобил чрез покупко-продажба с нот. акт № 6, д.№ 730/2014г. на наториус Р. Д.. За последната сделка се твърди, че е налице висящ съдебен спор по гр.д.№ 18603/2014 г. на СГС, І-4, по иск на Б. Ч. срещу И. Л. и И. Л., за обявяване нищожността на сделката, решението по което дело нямало да обвърже настоящия ищец, защото не е нито страна по него нито правоприемник на страна по него, но за което дело И. Л. не го е уведомил, нито е оспорил действителността на завещанието, което обосновавало правния му интерес от иска за нищожност на завещанието. Първоинстанционният съд е прекратил производството в частта по главния и евентуалния иск за нищожност на завещанието на основание чл.130 ГПК, поради липсата на правен интерес, което определение е потвърдено от въззивния съд със сега обжалваното пред ВКС определение № 843 от 24.03.2023 г. по в.ч.гр.д. № 3194/2022 г. на АС - София. Въззивният съд е приел, че евентуалното бездействие и липса на активна защита от страна на И. Л. на интереса му по делото срещу последния за нищожност на договора за покупко-продажбата, извършена с нот. акт № 6/2014г., не дава основание на настоящия ищец Л. Д. да придобие качеството на негов процесуален субституент, доколкото съгласно чл.26 ал.2 от ГПК, уреждащ института на процесуалната субституция, освен в предвидените от закона случаи, никой не може да предяви чужди права пред съд, и така предявеният иск с правно основание чл.42 от ЗН по настоящето дело е недопустим, а съдебната практика на ВКС, на която се позовава частният жалбоподател (същата е посочена и в частната касационна жалба) е неотносима. Освен това е посочил, че предявеният по делото отрицателен установителен иск е основан изцяло на възражението на недействителност на същото саморъчно завещание, като по допустимостта на този друг иск и на обосноваващото го възражение за нищожност на завещанието следва да се произнесе компетентният по него първоинстанционен съд. За да бъде допуснат въззивен акт / решение или определение/ до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, следва да са налице двете кумулативно дадени предпоставки: първо, касаторът да е формулирал правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалвания въззивен акт, и второ, даденото от въззивния съд разрешение на въпроса да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, според разясненията, дадени от ВКС в т.1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. Изложените от въззивния съд мотиви сочат за неотносимостта на поставените от касатора въпроси. Те не е обсъждан от въззивния съд, който е концентрирал съображението си за липсата на правен интерес от иска за нищожност на завещанието върху липсата на предпоставките по чл26, ал.2 ГПК настоящият ищец да упражни чужди права, поради което въпросите на касатора нямат обуславящо значение за решаващия извод на съда и така не обективират общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК съгласно разясненията с горепосоченото Тълкувателно решение на ВКС, ГК, и е безпредметно да се коментира дали е налице по тези въпроси и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК- противоречие с цитирана от касатора практика на ВКС. При извършената служебна проверка от касационния съд, не се установяват факти, сочещи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното определениее, нито очевидна неправилност на същото. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: