Определение № 236 от 19.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3051/2019 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 192 от 25.04.2019 год. по в. гр. д. № 123/2019 год. Окръжен съд – Велико Търново, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение № 206 от 07.12.2018 год. по гр. д. № 393/2017 год., постановено от Районен съд – Павликени: · в частта, с която А. Л. Л. е осъден на основание чл. 109 ЗС да преустанови незаконосъобразните си действия, с които пречи на П. С. А. необезпокоявано да осъществява правото си на собственост върху недвижим имот, намиращ се в [населено място], общ. П., [улица], представляващ УПИ ** в кв. 23 по ПУП на [населено място], пл. № * от 1963 год., като почисти прокопан канал, преминаващ под телената ограда на имота му; · в частта, с която А. Л. Л. е осъден на основание чл. 45 ЗЗД да заплати на П. С. А. сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие невъзможността за пълноценно ползване на притежавания от него имот, причинени нервни неразположения и алергични състояния, както и в частта за разноските, като вместо това е отхвърлил така предявените искове и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част, с която: · А. Л. Л. е осъден на основание чл. 109 ЗС да преустанови незаконосъобразните си действия, с които пречи на П. С. А. необезпокоявано да осъществява правото си на собственост върху гореописания недвижим имот в [населено място], като преустанови отглеждането в собствения си недвижим имот, намиращ се в [населено място], общ. П., [улица], представляващ УПИ ** в кв. 23 по ПУП на селото, на повече от три едри преживни животни, без отчитане приплодите им до едногодишна възраст, както и да преустанови превеждането на животни по [улица]на същото село. В отменителната му част въззивното решение се обжалва с касационна жалба вх. № 5500 от 05.06.2019 год. в срок от ищеца П. С. А., чрез адв. Г. Н. от АК – В. Т., с доводи за наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК - нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи като основание за допускане на касационно обжалване на решението това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при формулирани въпроси относно вредите, подлежащи на обезщетяване по реда на чл. 45 ЗЗД и задължението на въззивния съд да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи собствени мотиви по отношение на тях. Излага аргументи и за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В потвърдителната му част въззивното решение обжалва ответникът по предявените искове А. Л. Л., с касационна жалба вх. № 5914 от 17.06.2019 год., чрез адв. Ст. П. от АК – В. Т., с оплакване за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, като съдът е оценил едностранно, неправилно и тенденциозно само част от доказателствата по делото. В изложението към жалбата се твърди, че въпросът за приложението на чл. 272 ГПК и задължението на въззивната инстанция да изложи собствени мотиви по поставените във въззивната жалба доводи е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и произнасянето на съда е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Горната касационна жалба е оспорена от П. С. А. по съображения за липса на сочените основания за допускане на касационното обжалване, респективно излага съображения за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, в настоящия си състав, като обсъди доводите на касаторите въз основа данните по делото и предмета на настоящето производство, намира следното: Касационните жалби срещу въззивното решение са редовни като подадени от легитимирани лица в законоустановения срок, с необходимото съдържание по чл. 284 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което са процесуално допустими. С въззивното решение съдът се е произнесъл по обективно кумулативно съединени негаторни искове за преустановяване незаконосъобразните действия, с които се пречи на необезпокояваното осъществяване на правото на собственост върху недвижим имот, а съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 год. на ВКС по тълк. д. № 4/2015 год., ОСГК, исковете за въздържане от определени действия се разглеждат от съдилищата като неоценяеми. Претенцията по чл. 45 ЗЗД за обезщетение на претърпените неимуществени вреди от ищеца, вследствие невъзможността за пълноценно ползване на притежавания от него имот, също отговаря на селективния критерий по чл. 280, ал. 3 ГПК, тъй като искът е предявен частично за сумата от 5 000 лева от общо претендирания размер от 10 000 лева. Не са налице обаче релевираните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че дейността на ответника по отглеждане на едри преживни животни в регистриран от него животновъден обект, над допустимите три броя, съгласно Наредбата за определяне обема на животновъдната дейност и местата за отглеждане на селскостопански животни на територията на община Павликени, е незаконосъобразна и противоправна, поради което следва да бъде преустановена. Отмяната на първоинстанционното решение в останалата му част е мотивирана от различните фактически констатации, които съдът приема за установени въз основа на събраните доказателства по делото. По отношение на искането за почистване на прокопан земен канал, с оглед събраните свидетелски показания и Констативен протокол от 18.05.2017 год. на РИОСВ – В. Търново приема, че същият е запръстен и че не е налице неприятна миризма от животински фекалии, а отпадъчните води и течният тор от помещенията за отглеждане на животни от ответника се събират в закопан в земята пластмасов резервоар, който периодично се изпразва чрез потопяема помпа в цистерни. Доколкото не се установява след 18.05.2017 год. ответникът да е нарушавал нормите, уреждащи обществените отношения в областта на опазване на околната среда и водите, въззивният съд достига до извода, че претенцията по чл. 109 ЗС в тази й част следва да бъде отхвърлена като неоснователна. По отношение иска на П. С. А. по чл. 45 ЗЗД за обезщетение на претърпените от него неимуществени вреди, въззивният съд приема, че по делото не се установява по категоричен начин наличието на конкретни вреди за ищеца, свързани с ползването на имота му или влошаване на здравословното му състояние, които да са в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с поведението на ответника, поради което и този иск е отхвърлен като неоснователен и недоказан. При тези мотиви на въззивния съд не е налице сочената от касатора П. С. А. очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не се установяват нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд във връзка с решаването на спорове по чл. 109 ЗС и обезщетяване на причинените вследствие противоправното поведение вреди по реда на чл. 45 ЗЗД. Не е налице явна необоснованост поради нарушаване правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на процесуалния закон или нарушение на императивни правни норми. Обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес. Поради горните съображения касационното обжалване не може да бъде допуснато и при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания и от двамата касатори процесуален въпрос относно задължението на въззивния съд да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи собствени мотиви по отношение на тях, като обсъди въведените от страните доводи и оплаквания във въззивната жалба, съответно отговора към нея. Произнасянето по този релевантен за спора въпрос не само не противоречи на съдебната практика, а е напълно съобразено с нея – както със задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 04.01.2001 год. по тълк. д. № 1/2000 год., ОСГК на ВКС, така и с представените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно приетото в т. 19 на цитираното тълкувателно решение, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като непрекият резултат от тази дейност е констатацията, съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. Въззивният съд има задължение да прецени и обсъди единствено правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, като в мотивите си обсъди всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили си /решение № 164 от 4.06.2014 год. на ВКС по гр. д. № 196/2014 год., III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 год. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 год., I г. о./. Когато първоинстанционният съд вече е изложил в мотивите си съображенията по доводите във въззивната жалба, тъй като тези доводи са били изтъкнати още в първа инстанция и жалбоподателят само ги преповтаря във въззивната жалба, въззивният съд може да възприеме изцяло изводите на първоинстанционния и да препрати към тях без да излага доводи /решение № 186 от 02.07.2015 год. на ВКС по гр. д. № 4465/2014 год., IV г. о./. В случая въззивният съд е обсъдил твърденията и доводите на страните за неправилност на първоинстанционното решение и е изложил съображенията си по събраните по делото доказателства. Въз основа на тях е направил собствени констатации за фактическата обстановка и е формулирал собствени правни изводи, като е изложил мотиви относно съвпадението, съответно несъвпадението на изводите му с тези на първата инстанция. Предвид изложеното, доводите на касаторите в тази насока на практика представляват касационни оплаквания по правилността на обжалвания съдебен акт, които не могат да бъдат предмет на настоящето производство по селектиране на касационните жалби, респ. да обосноват допускане на касационното обжалване по въведеното основание. Не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по формулирания в изложението към касационната жалба на П. С. А. въпрос относно вида и естеството на вредите, които подлежат на обезщетяване по реда на чл. 45 ЗЗД. С решението си съдът не е възприел нещо различно от приетите разрешения с Постановление № 7 от 1959 год. и Постановление № 4 от 23.XII.1968 год. на Пленума на ВС. За да отхвърли претенцията в тази част, въззивният съд е приел, че причинно-следствената връзка между поведението на ответника и твърдените неимуществени вреди не се доказва по категоричен начин от събраните по делото доказателства, а не както се твърди в изложението – че претенцията за неимуществени вреди би била основателна единствено в случай на претърпени върху здравето на ищеца вреди, респективно, че друг вид вреди не подлежат на репариране по този ред. С оглед на това доводите на касатора в тази връзка не съответстват на решаващите съображения за отхвърляне на иска за обезщетение на неимуществени вреди и отново се свеждат до оплакване относно анализа на събраните доказателства и правилността на фактическите констатации, които въззивният съд възприема за установени. Ето защо, в случая въззивното решение е постановено при точно приложение на процесуалния и материален закон, приложими в конкретната хипотеза, а също така и при съблюдаване на установената трайна практика на ВКС, поради което не е очевидно неправилно и не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното му обжалване. Не са налице и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. С оглед този изход на спора не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение на страните за подадените от тях касационни жалби. От А. Л. Л. не е постъпило становище по касационната жалба на П. С. А.. От друга страна, въпреки наличието на писмен отговор от последния срещу постъпилата от касатора А. Л. Л. жалба, липсват доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение във връзка със защита по нея. От представения Договор за правна защита и съдействие от 04.06.2019 год. е видно, че уговореното в него възнаграждение се отнася единствено до „изготвяне на касационна жалба против решение № 192 от 25.04.2019 год. по в. гр. д. № 123/2019 год. по описа на Окръжен съд – Велико Търново“, която не се допуска до разглеждане по изложените съображения. С оглед на това не следва в негова полза да се присъждат разноски във връзка със защитата по тази жалба на П. А.. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, II г. о.,