Определение № 2948 от 13.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2166/2022 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Г. В. Г. срещу въззивно решение на Варненски апелативен съд.

Ответникът „Еос Матрикс“ ЕООД оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

С определение 21.03.2024 г. производството е спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на тълк. д. № 2/2023 г. на ВКС-ОСГТК. Тълкувателното решение е постановено на 04.07.2024 г., поради което производството следва да бъде възобновено.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за установяване на несъществуването на вземания на ответника по договор за банков кредит, прехвърлени с договор за цесия.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че в полза на „Юробанк И Еф Джи България“ били издадени през 2010 г. заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу ищеца и третото лице В. Г. за солидарното заплащане на главница, договорна и наказателна лихва, както и законна лихва, на основание договор за банков кредит. За събиране на вземанията било образувано изпълнително дело, по което на 11.11.2010 г. на ищеца била връчена поканата за доброволно изпълнение. В периода 03.12.2010 г. - 05.12.2011 г. ищецът извършил 10 частични плащания по дълга, а на 07.08.2012 г. бил наложен и запор върху трудовото му възнаграждение. На 14.03.2016 г. ответникът, на основание сключения с първоначалния кредитор договор за цесия, заместил последния като взискател по изпълнителното дело. На 29.07.2016 г. бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца при друг работодател, неизпълняван с оглед прекратяването на трудовото правоотношение преди връчването на запорното съобщение. На 11.05.2017 г. ответникът поискал налагане на запор върху банкови сметки на ищеца след извършване на проверка за наличие на такива, каквато обаче не била извършена от съдебния изпълнител. На 10.11.2020 г. бил наложен нов запор върху трудовото възнаграждение при трети работодател, получил запорното съобщение на 13.11.2020 г.

Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел от правна страна, че перемпция на изпълнителното дело съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е настъпила на 07.08.2014 г. с оглед извършеното на 07.08.2012 г. последно изпълнително действие (налагането на запора върху трудовото възнаграждение при първия работодател). Във връзка с това е приел, че перемпция не е настъпила на по-ранната дата 05.12.2013 г. съобразно тезата на ищеца (с оглед момента на последното доброволно плащане 05.12.2011 г.), тъй като срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, започнал да тече от деня на последното плащане, е бил прекъснат преди изтичането си с предприетите през м. август 2012 г. изпълнителни действия.

По-нататък въззивният съд е изложил съображения, че нова давност е започнала да тече от момента на прекратяване на изпълнителното производство 07.08.2014 г., като с оглед установяването на вземанията със заповед за изпълнение със значението на влязло влязло в сила решение, давностният срок за всички вземания е 5-годишен съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Обосновал е извод, че преди изтичането на този срок давността е била прекъсната с налагането на запора от 2016 г., а след това и със следващите искания за налагане на запори. Във връзка с последните е приел, че същите са породили правни последици, независимо че са извършени след перемпцията на изпълнителното дело, доколкото към момента на отправяне на исканията изпълнителният лист е продължавал да бъде при съдебния изпълнител, като значението на настъпилата перемпция се ограничава само до необходимостта от образуване на ново изпълнително дело, поради което същата е без правно значение за прекъсването на давността.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с доводите, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителна, както и че същите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото отговорите ще внесат яснота във връзка със създадената противоречива практика и ще внесат стабилитет в гражданскоправните отношения.

Конкретно формулираните въпроси са:

• прекъсва ли погасителната давност изпълнително действие, извършено след настъпила перемпция на изпълнителното дело;

• могат ли обезсилените по право изпълнителни действия, които с обратна сила са изгубили своето правно значение, да бъдат отчитани като валидни юридически факти, прекъсващи погасителната давност, дори след прекратяване на изпълнителното производство поради перемпция;

• от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980, извършена с т. 10 от ТР № 2/2013 на ВКС-ОСГТК, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, образувано преди приемането му.

Не са налице основанията за допускане на касационното обжалване. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК отсъства специалната предпоставка за селекция на касационната жалба, доколкото не се установява противоречие на правните изводи на въззивния съд с практиката на ВКС. И по трите формулирани от жалбоподателя въпроса е установена задължителна съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ практика, с която правните изводи на съда са съобразени. Така във връзка с първия въпрос с т. 3 от ТР № 2/2023 г. е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Конкретният правен извод на въззивния съд, че независимо от настъпилата през 2014 г. перемпция давността е била прекъсната с налагането на запора през 2016 г. и съответно прекъсвана със следващите искания за налагане на запори, е в съгласие с даденото с тълкувателното решение задължително тълкуване. По втория въпрос изводите на въззивния съд относно прекъсването на давността като последица от извършените преди перемпцията изпълнителни действия също са в съответствие със задължителната практика по т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ВКС-ОСГТК, където изрично е посочено, че независимо от настъпилата перемпция (съответно от обезсилването по право на част от извършените изпълнителни действия) новата погасителна давност започва да тече от датата, на която е поискано или предприето последното валидно изпълнително действие. По третия въпрос с ТР № 3/2020 г. на ВКС-ОСГТК е прието, че по изпълнителните дела, образувани преди 26.06.2015 г., какъвто е и разглежданият случай, погасителната давност не тече, докато е висящ изпълнителният процес, но не по-късно от 26.06.2015 г., от когато спрямо висящите изпълнителни производства започва да се прилага разрешението по т. 10 от ТР № 2/2013 г. от това следва, че при перемпция, настъпила преди 26.06.2015 г., давността за вземането не е текла до момента на перемпцията съгласно постановките по ППВС № 3/1980 г. Изводът на въззивния съд, че в конкретния случай новата погасителна давност е започнала да тече от 07.08.2014 г., когато е изтекъл двегодишният срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, е съобразен с така установената практика.

Не е налице и специалната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се наличие на противоречива съдебна практика, поради което отговорите на поставените въпроси ще доведат до съществено развитие на правото чрез внасяне на яснота и стабилност в гражданскоправните отношения. Както обаче е отбелязано и по-горе във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по същите въпроси съдебната практика е уеднаквена по задължителен начин с посочените тълкувателни решения. Наличието на такива решения изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, освен при необходимост от осъвременяване на така установената практика при изменения на правната уредба или обществените условия, в каквато насока обаче аргументи з не са изложени.

С тези мотиви съдът