Определение № 332 от 18.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2757/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Ц. Д. и В. Н. Д., и двамата от [населено място], общ.В., обл.М., срещу решение № 1655/04.07.2019г., постановено по гр.д.№ 1272/2019г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 14.12.2018г. по гр.д.№ 10237/2013г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касаторите против „Застрахователно дружество Евроинс" АД, [населено място], искове за заплащане на суми от по 150000 лв. - неимуществени вреди от смъртта на Ц. Т. Ц., настъпила в резултат на ПТП, реализирано на 02.12.2011г. в [населено място] по вина на С. Т. П. като водач на седлови влекач „Ивеко АТ“ с рег. [рег.номер на МПС] и полуремарке „Менчи СА850Р“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от 02.12.2011г. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Ответникът „Застрахователно дружество Евроинс" АД, [населено място] оспорва жалбата. Третото лице помагач С. Т. П., [населено място], не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците по иска – настоящи касатори са наследници на починалия в резултат на ПТП от 02.12.2011г. Ц. Т. Ц., а ответникът е правоприемник на застрахователя на гражданската отговорност на прекия причинител на вредата – С. Т. П.. С присъда по нохд. № 10/2013г. на Окръжен съд – Монтана С. П. е признат за невиновен за това, че на 02.12.2011г. е нарушил правилата за движение по пътищата /чл.5, ал.2, т.1 ЗДвП, чл.20, ал.2 ЗДвП и чл.21, ал.1 ЗДвП/ и по непредпазливост е причинил смъртта на Ц. Ц.. Решаващият състав е констатирал, че е налице пълна идентичност на противоправното деяние, за което делинквентът е оправдан в наказателното производство, с противоправното деяние, от което в исковата молба се твърди, че са настъпили вредите, обуславящи гражданската отговорност на делинквента. Според въззивния съд, ако с поведението си делинквентът е нарушил други свои задължения по ЗДвП или друг закон или е проявил различно поведение от инкриминираното, би липсвал идентитет и съответно, гражданският съд не би бил обвързан от присъдата на основание чл.300 ГПК. За да разгледа и да основе решението си на излизащите извън пределите на установените по реда на чл.300 ГПК обстоятелства, гражданският съд е следвало да бъде надлежно сезиран, като тези обстоятелства да са част от фактическото основание на предявения иск, което в случая не било налице, тъй като такива обстоятелства се изтъквали едва с въззивната жалба. В случая делинквентът е оправдан поради осъществяване на деянието в състояние на комплексен парциален пристъп и се е намирал в състояние на краткотрайно разстройство на съзнанието, което изключвало наказателната му отговорност. Квалификацията по чл.33, ал.1 НК – не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, изключвало всяка форма на вина – умишлената и непредпазливата, както и небрежността. Софийският апелативен съд е приел, че при зачитане на задължителната сила на присъдата, презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД следва да се счита за оборена. Според решаващия състав е неоснователно оплакването на жалбоподателите за отказ от първоинстанционния съд да приложи Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 16.09.2009г. относно застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на МПС и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Изложени са съображения, че директният ефект на директивата е изключен по дефиниция съгласно чл.288, ал.3 ДФЕС, тъй като, за да произведе пълен правен ефект, тя се нуждае от национален правоприлагащ акт. В случая такъв е действащия КЗ, който обаче е неприложил към конкретния казус. Възможността директивата да има директен ефект е приета при ясни и безусловни разпоредби, които не се нуждаят от нататъшни мерки за изпълнение или избор между различни политики /чл.12 и 13 на Директивата, на които се позовават ищците/ и при кумулативното наличие на две условия: указаният срок за транспониране да е изтекъл и позоваването на конкретна разпоредба да е срещу държавата, респ. срещу нейно образувание. Посочените условия не били налице, поради което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят три групи въпроси и се позовават на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Първата група въпроси са заявени на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС: Първият въпрос: „Длъжен ли е съдът при влязъл в сила оправдателен акт по наказателно дело да изследва дали делинквентът не е допуснал и други нарушения по ЗДвП, за които не му е било повдигнато обвинение или за които липсва произнасяне по наказателното дело?“ е мотивиран с противоречие с решение № 25/17.03.2010г. по т.д.№ 211/2009г. на ВКС, II т.о., тъй като въззивният съд не е изследвал дали прекият причинител не е нарушил и правилата за движение по чл.20, ал.1, чл.116, чл.5, ал.1 и чл.181, т.4 ЗДвП. Аналогична е аргументацията по поставения втори въпрос, за който се поддържа противоречие със същото решение на ВКС: „Обвързан ли е гражданският съд от констатацията на наказателния съд, че е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 НК при преценка на обстоятелствата, които не са били релевирани в наказателното дело?“. По този въпрос се твърди, че въззивният съд не е разпрострял констатацията си за наличие на случайно деяние по смисъла на чл.15 НК върху всички възможни нарушения на ЗДвП. Настоящият състав на ВКС намира, че въпросите биха били от значение за спора, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай делинквентът е оправдан в наказателното производство не поради констатацията, че не е виновно извършено деянието, тъй като същото е случайно по смисъла на чл.15 НК, а предвид установеното кратковременно разстройство на съзнанието на делинквента, който съгласно чл.33 НК не е наказателно отговорен. Зачитайки задължителната сила на присъдата на наказателния съд съгласно чл.300 ГПК, въззивният съд е приел за доказано оборването на презумпцията за вина по чл.45, ал.2 ЗЗД. В този смисъл вторият въпрос е изцяло некоректно поставен, тъй като не съответства на данните по делото. По отношение на твърденията за допуснати от делинквента други нарушения на правилата за движение по пътищата, извън обхванатите от присъдата, въззивният съд е отказал да коментира същите предвид невъвеждането им в процеса, а не с оглед на принципната недопустимост да се ангажира гражданската отговорност за нарушения, за които не е било повдигнато обвинение. В този смисъл по поставения първи правен въпрос въззивното решение е в съответствие с цитираната от касатора практика на ВКС. Решение № 25/17.03.2010г. по т.д.№ 211/2009г. на II т.о. е постановено по повод на оправдателна присъда на наказателен съд, в която е прието, че е налице случайно събитие в резултат на конкретни нарушения на правилата за движение по пътищата, като е прието, че гражданската отговорност може да се реализира при доказано нарушение на други, необхванати от присъдата нарушения на правилата за движение. Не е налице несъответствие между обжалваното решение и практиката на ВКС, тъй като основният решаващ извод на въззивния съд е за оборване с присъдата на установената в чл.45, ал.2 ЗЗД презумпция за вина. Съставът на I т.о. на ВКС отбелязва, че от основно значение за решаването на спора е обстоятелството, че делинквентът е освободен от наказателна отговорност съгласно чл.33 НК, тъй като е действал в състояние на невменяемост по време на настъпване на ПТП. Посоченото състояние има отношение към задължителната сила на присъдата в частта за вината на дееца. Отделните нарушения на правилата за движение по пътищата, според квалификацията им от касаторите /във въззивната и в касационната жалба/, представляват подвеждане на едни и същи действия под различни разпоредби на ЗДвП, както и включване на норма, уреждаща административната отговорност на водачите на МПС. По смисъла на гражданския закон в разпоредбата на чл.47 ЗЗД е уредена отговорността за извършен деликт от неспособния да разбира или да ръководи постъпките си към момента на увреждането. По въпроса за отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ в случай на причинени вреди от неспособен е постановено решение № 136/ 15.10.2015 г. по т.д.№ 2130/2014г. на ВКС, I т.о., в което въз основа на ППВС № 7/77г. е прието, че застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по чл.257, ал.1 КЗ /отм./ включва в обема си случаите, при които увреждането е причинено от лице, което е неспособно по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД, но само ако това лице е причинило само` виновно неспособността си към момента на настъпване на застрахователното събитие или ако за причинените вреди по правилото на чл.47, ал.2 ЗЗД отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над неспособния. Застрахователното покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по чл.257, ал.1 КЗ /отм./ не включва в обема си случаите, при които увреждането е причинено от лице, което е неспособно по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД към момента на увреждането, и неспособността е установена в процеса по реализиране на отговорността на застрахователя, и, ако в тази хипотеза, не се ангажира отговорността на лицето, задължено да упражнява надзор върху неспособния. Решението е постановено при действието на отменения КЗ, като е изразено разбирането, че с оглед предназначението на гражданската отговорност на автомобилистите, то предмет на бъдеща законодателна уредба би следвало да бъде и отговорността за вреди, причинени от освободено от отговорност неспособно лице. Посочената отговорност е уредена в нормата на чл.493, ал.2 на действащия Кодекс за застраховането за случаите, когато водачът е недееспособен /т.2/ и за вреди, причинени по време на движение на моторното превозно средство в резултат на влошаване на здравословното състояние на водача, което е възпрепятствало управляването на моторното превозно средство /т.6/. В случая отговорността за вредите от застрахователното събитие се урежда от КЗ /отм./, поради което включените хипотези на отговорност с КЗ от 2016г. не намират приложение. По трети въпрос: „Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, за да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите на решението си ?“, четвърти: „Когато въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение, следва ли да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?“ и пети: „Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички релевантни доказателства и доводи на страните?“, касаторите твърдят противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС /по в.3/, с решение № 94/28.03.2014г. по гр.д.№ 2623/2013г. на IV г.о. /по т.4/ и с решение № 906/30.12.2004г. по гр.д.№ 1106/2003г. на II т.о. и решение № 1116/01.10.2008г. по гр.д.№ 486/2007г. на V г.о. /по в.5/. Всички тези въпроси са мотивирани с приетите експертизи по делото, липсата на становище по направените оплаквания с въззивната жалба и обсъждане на възраженията и доводите на страните. Съставът на ВКС намира, че относно правомощията на въззивната инстанция следва да се съобразяват разрешенията в ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, но независимо от посочената друга практика от касаторите, въззивното решение не е постановено в отклонение от същата. Въззивният съд е дал отговор на всички оплаквания във въззивната жалба, като по отношение на необсъждането на твърденията за нарушения на правилата за движение по пътищата, е изложил съображения в смисъл, че същите не са били своевременно заявени и поради това не ги коментира, а по отношение на заключението на автотехническата експертиза не е имало доводи за нарушения във въззивната жалба. По тези съображения поставените правни въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е въведено по въпроса: „Как и въз основа на какво съдът следва да прецени дали една директива има директен ефект и дали нейните разпоредби са достатъчно ясни и безусловни и същите не се нуждаят от по-нататъшни мерки за изпълнение?“ с довод за противоречие на въззивното решение с актове на Европейския съюз, като сочи решение от 09.03.1978г. по дело С-106/77 на СЕС и решение № 393/06.12.2016г. по т.д.№ 662/2016г. на Пловдивски апелативен съд. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, което изисква противоречие на обжалваното решение по въпрос, разгледан в акт на Съда на Европейския съюз, а не въобще на непосочени актове на Европейския съюз или на други национални съдилища. В цитираното от касаторите решение на СЕС е посочено, че националният съд, натоварен с прилагането на нормите на общностното право в рамките на своята компетентност, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост по собствена инициатива оставя неприложима всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или конституционен ред. Така поставен въпросът е теоретичен, като касаторите целят прякото прилагане на Директива 2009/103/ЕО, което представлява и мотивът им за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Касаторите обаче не сочат конкретна разпоредба от директивата, на която да противоречи националната норма. Изводът, че директивата въвежда отговорност на застрахователя в разглежданата по делото хипотеза е направен чрез интерпретация на отделни норми на директивата, без връзка едни с други и при липса на регламентация в посочения смисъл. Доводите на касаторите са подробно обсъдени в първоинстанционното решение, към мотивите на което въззивният съд е препратил. Обстоятелството, че в действащия Кодекс за застраховането е посочено, че транспонира Директивата, не обуславя извод, че едва в новия национален закон се отразява точно европейската директива, след като в последната е посочено, че разпоредбата на чл.12 и съответно т.22 от преамбюла не засягат нито гражданската отговорност, нито размера на обезщетението за вреди, причинени при определено произшествие в съответствие с националното право. Разпоредбата на чл.12, на която са се позовавали касаторите е в главата „Специфични категории пострадали“, а Кодексът за застраховането от 2016г. урежда множество хипотези за отговорност на застрахователя в съответствие с Директивата, които не са изрично изброени в същата. На следващо място, първоинстанционният съд се е позовал и на разпоредбата на чл.288, ал.3 ДФЕС, според която директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат държавите-членки, до които е адресиран, като оставя на националните власти свобода при избора на формата и средствата за постигане на този резултат. На тази база са били и развитите от въззивния съд съображения. По реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е поставен въпросът: „След като е нарушена норма, въз основа на която би могла да се ангажира административно-наказателната отговорност, следва ли да се приеме, че е налице вина, елемент от фактическия състав на чл.45, ал.1 ЗЗД?“. Касаторите са развили тезата, че разпоредбата на чл.181, т.4 ЗДвП предвижда административно наказание за водач, който управлява МПС в болестно или друго състояние, което създава опасност за движението, което също сочи на вина. Към момента на удара водачът е получил комплексен парциален пристъп, което според касаторите представлява управление на МПС в болестно състояние. Съставът на I търговско отделение на ВКС намира, че не е налице въведеното основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Предпоставки за допускане на касационно обжалване са и обстоятелствата, като създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или наличието на непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. В случая липсва необходимост от тълкуване по поставения правен въпрос, тъй като въззивният съд не е отрекъл липсата на вина при допуснато административно нарушение, а се е позовал на невъвеждането в първоинстанционното производство на твърдение в посочения смисъл, както и на задължителната сила на присъдата в наказателното производство, с което е опровергана презумпцията за вина. Този въпрос съставът на ВКС коментира и при разглеждането на първи и втори въпроси на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е въведено с мотив, че въззивният съд е следвало да приложи Директива 2009/103/ЕО, без да изисква или да изчаква отмяната на разпоредба от националното право по законодателен или конституционен ред съгласно Решение от 09.03.1978г. по дело С-105/77 на СЕС. Според основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение на САС, според настоящия съдебен състав на ВКС, не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Твърденията на касатора за очевидна необоснованост са изцяло по правилността на въззивното решение, в която част съставът на ВКС не констатира да съществуват основания за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд