Определение № 2284 от 30.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1121/2026 г.

год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. П. против решение № 1387/08.12.2025 г., постановено по гр.д.№ 2107/2025 г. от състав на Окръжен съд – Пловдив. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е отхвърлил като неоснователен предявен иск с правно основание чл.229 ЗМВР/отм./. Съдът е приел, че съгласно относимите разпоредби на ЗМВР, в периода от 25.02.2003г до 31.12.2011г., е следвало да му бъде компенсиран с допълнително възнаграждение за извънреден труд за часовете до 50 часа на отчетен период и допълнителен платен отпуск за часовете извънреден труд над 50 часа на тримесечие. Нормата работно време за служителите, работещи при СИРВ, измерващи се в работни часове, е с различна продължителност като същият варира от 480 / при месец от 19 работни дни в отчетното тримесечие/ до 520 часа / при месец с 23 работни дни в отчетното тримесечие/. Същата се образува като се сумират броят на работните дни от всеки месец в тримесечието/ или от работните дни в месеци и полученото число се умножи по 8 / колкото е нормалната продължителност на работното време по трудовото законодателство, в частност и по ЗМВР/. За определяне на индивидуалното работно време за отчетен период на съответния служител от общия брой нормативно определени часове по посочения начин се приспаднат дните/ приведени отново в работни часове/, в които служителят е ползвал законоустановен платен годишен отпуск / редовен годишен, допълнителен или поради временна неработоспособност/, като за целта всеки ден ползван отпуск платен отпуск се приравнява на 8 часа, колкото е нормалната продължителност на работния ден. Въззивният съд е посочил, че за изчисляване броя и вида на полаганите дежурства по предварителен месечен график за отчетния исков период за тримесечие е било необходимо представянето на изготвените графици за даване на дежурства за този период, каквито ответникът не е представил поради тяхното унищожаване с оглед изтичането на срокът им за съхранение. Работното време на ищеца обаче се е изчислявало при сумирано отчитане и в работни часове за отчетен период, а не в работни дни, а изследването на полагане на извънреден труд с оглед вида на исковата претенция е само след превишаване на нормата работни часове за тримесечие. С оглед на това за установяване на обстоятелството за полаган извънреден труд действително от една страна са релевантни предимно изработваните изискваните графици за полагането на извънреден труд непосредствено след самото полагане на дежурството, което обаче не изяснява спорният по делото факт за наличие на изработено за цялото тримесечие повече нормочасове от нормочасовете му за отчетния период, които следва да са над 50-те часа на тримесечие, което да доведе до възникване на предпоставките за допълнителен платен годишен отпуск, който ищецът не е ползвал и не му е бил заплатен. По отношение на събраните свидетелски показания е посочено, че дори и от свидетелските показания да се установява, че при ищеца е имало превишение на нормативно установената продължителност на смените му, то не може да се установят изработените нормочасове за всяко отчетно тримесечие, тъй като при сумираното отчитане на работното време, за разлика от подневното отчитане на работното време, за да се установи налице ли е положен извънреден труд от гледна точка на вида на претендираното право на обезщетение за допълнителен платен годишен отпуск, който не е бил ползван и заплатен, е необходимо да се установи дали е налице превишаване на нормата работни часове за отчетния период, а именно установяването на положен извънреден труд да е над 50 часа на тримесечие, съобразно относимите посочени разпоредби на ЗМВР, действали в процесния период на м. февруари 2003г – м. декември 2011г. Това е така, тъй като неустановено се явява наличието на конкретно превишена нормалната продължителност на работното време с повече от 50 часа за всяко тримесечие през исковия период за ищеца и с възможност изчисляване на действително отработеното време за всяко тримесечие чрез съпоставянето му с нормалната продължителност на работното време за съответното тримесечие на база 8-часов работен ден. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочи се процесуалноправен въпрос, липсата на правен интерес от обжалване на постановения в полза на едната страна първоинстанционен съдебен акт следва ли да ограничи въззивното произнасяне до едностранна защита на въззивника, независимо от възедените доводи и възражения от другата страна в първоинстанционното производство. В соченото решение № 18/09.03.2028 г., постановено по т.д.№ 1512/2017 г. на І-во т.отд. на ВКС е прието, че липсата на правен интерес от обжалване на постановения в полза на страната първоинстанционен съдебен акт, не може да ограничи въззивното произнасяне до едностранна защита на въззивника, независимо и въпреки надлежно въведените с исковата молба, респ. в преклузивния срок по чл.131 ГПК за отговор на исковата молба, доводи и възражения на противната, с положение на въззиваема и необжалваща самостоятелно страна. Това разрешение е в пълно съответствие с приетото в мотиви към т.2 на ТР № 1/ 2013 год. по тълк.дело № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната, аналогично на дейността на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Изпълнението на задължението за обсъждане на доказателствата и на всички аспекти от защитните позиции на страните, както и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая, съдът е приел за недоказани релевантни факти от страна на ищеца по делото, въззиваем във въззивното производство, като за проверка на процедирането от страна на съда за противоречие с практиката на ВКС, касационното производство следва да се допусне до касационно обжалване. Предвид изложеното, състав на ВКС