Определение № 60390 от 23.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 798/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“АД срещу тази част от Решение № 2813 от 17.12.2019 год. по т.д.№ 4576/2019 год. на Софийски апелативен съд с която съставът на САС е отменил отхвърлителното Решение № 1286 от 12.07.2019 г. по т.д.№ 2651/2018 год. на Софийски градски съд и е осъдил застрахователното дружество да заплати на „Балкан“АД сумата 98222 лв. на основание чл.208 ал.1 КЗ (отм.) и сумата 26740.51 лв. на основание чл.86 ал.1 ЗЗД. Произнесъл се е по разноските. В частта с която САС е обезсилил частично решението на СГС, като необжалвано, въззивното решение е влязло в сила. В изложението по чл.284 ал.1 т.3 ГПК касаторът се позовава на основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК – хипотезата очевидна неправилност. Ответникът по касация „Балкан“АД, не е депозирал отговор по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК. Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.208 ал.1 КЗ (отм.) вр.§ 22 от ПЗР на КЗ и чл.86 ал.1 ЗЗД, съответно за 115847 лв. и 32179.59 лв. Няма спор, че между страните по делото „Балкан“ АД и касатора е бил сключен договор за имуществено застраховане „Каско Стандарт“, материализиран в застрахователна полица № 4704150420000265/19.03.2015 год. като покритието е обхващало рисковете кражба и грабеж на МПС. Застрахователното събитие, обусловило предявяването на иска с правно основание чл.208 ал.1 КЗ (отм.) от „Балкан“ АД срещу застрахователното дружество, е настъпило на 22.03.2016 год. Твърдението по исковата молба е, че застрахованата вещ - лек автомобил „Мерцедес“ модел C63 AMG е бил противозаконно отнет от неизвестно лице, което е въздействало със сила върху водача. Автомобилът е бил спрян с оставени на видно място ключове и с работещ двигател, докато водачът Н. Р. отварял гаражните врати на [улица]. Застрахователят е бил уведомен за настъпилото събитие на 23.03.2016 год. Отказал е плащането на застрахователно обезщетение, поради което на 14.12.2018 год. претенцията на собственика на автомобила е предявена по съдебен ред. Последователно подържаната теза на застрахователя е, че обезщетение не се дължи, тъй като към момента на застрахователното събитие лекият автомобил е бил с неработещи системи за сигурност (аларма и имобилайзер), с работещ двигател и ключ на запалването, а водачът се намирал извън автомобила, т.е. причина за настъпване на застрахователното събитие е груба небрежност от страна на ползващия лекия автомобил, изразяващ се в неспазване на необходимите и разумни предохранителни мерки в разрез с нормата на чл. 207 КЗ (отм.) и поетите по застрахователния договор и общите условия към него задължения. Посочва още несъответствия във фактическите обстоятелства, твърдени от „Балкан“АД. На следващо място, оспорва размера на исковете, считайки, че застрахователната сума не може да надхвърля действителния размер на загубата. За да отхвърли иска, първоинстанционният съд е възприел тезата на застрахователя и е изложил мотиви, обуславящи наличие на груба небрежност от страна на водача на застрахования автомобил Р.. Посочил, че същият не е изпълнил задължението си да предприеме всички необходими мерки за опазване на застрахованото МПС, поради което в причинно-следствена връзка с неговото поведение, изразяващо се в неспазване на общите условия по застраховката, е и настъпването на застрахователното събитие. Правото по чл. 207 ал. 2 КЗ (отм.) на застрахователя да откаже плащане при настъпило застрахователно събитие съдът е обосновал с нарушение на т.1.19 от подраздел IX „Общи изключения“ на Раздел „Общи положения“ съответно т.1, т.2 и т.3 от подраздел IV „Изключения“ на Глава Шеста „Особени правила при изплащане на обезщетение при пълни загуби вследствие пожар и кражба“, което нарушение е квалифицирал като груба небрежност от страна на лицето, на което застрахования предоставил автомобила. Сезиран с въззивната жалба на ищеца, съставът на САС на осн. чл.269 ГПК е извършил проверка на допустимостта на обжалваното решение във връзка с твърдения на процесуалния представител на ищеца, че по същата искова претенция, предявена частично, между същите страни, е постановено влязло в сила решение, предмет на гр.д. № 25584/2017 год. на СРС и гр.д.№ 619/2019 год. на СГС, които твърдения били изложени в о.с.з. на 18.11.2019 год. във въззивното производство. Били са представени заверени преписи от съдебните актове, постановени по предходния спор. Позовавайки се на ТР № 3/22.04.2019 год. на ОСГТК на ВКС въззивният съд приел, че за същия иск е налице сила на пресъдено нещо относно основателността на претенцията и размера на вземането до 10000 лв. За разликата над 105847 лв., отново позовавайки се на същото тълкувателно решение, съставът на САС е изложил съображения, че наличието на правоизключващи възражения на застрахователя, обосноваващи отказ да изплати обезщетението, са преклудирани от силата на пресъдено нещо по частичния иск на ищеца. При това положение на преценка би подлежал единствено размерът на обезщетението. От заключението на назначената по делото авто-техническа експертиза е установено, че стойността на автомобила към датата на събитието е била 108222 лв. След редукция на присъденото по частичния иск, размерът до който искът по настоящето дело е основателен е 98222 лв. В касационната жалба се въвежда основанията по чл.281 т.2 и т.3 ГПК – недопустимост и неправилност на решението на САС поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Посочените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси за които касаторът твърди наличие на приложното поле на чл.280 ал.1 т. 1 ГПК са: „1./ Относно допустимостта на първоинстанционното решение, постановено при наличие на основания за спиране на производството по чл.229 ал. 1 т. 4 ГПК, както и за спирането, респ. прекратяването му на основание чл.126 ал.1 ГПК – противоречие с т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3 от ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС; 2./ Относно приложението на чл. 148 ГПК и задължението на съда да събира доказателства само с участието на страните по делото и в тази връзка въпросът за задължението на съда да обсъжда и цени само доказателства, които са годно събрани, респективно относно липсата на процесуална възможност доказателства да бъдат събирани след даване ход по същество на делото и без отмяната му – противоречие с Определение № 144 от 26.03.2019 г. по гр.д.№ 3697/2018 г. на ВКС, I г.о.; 3/ Относно задължението на въззивния съд да предприеме действия по изготвяне и приемане на нов доклад по делото след въвеждане на нови твърдения за предходно заведен частичен иск и влязло в сила решение във връзка със спорното право, т.е. при настъпило съществено изменение на подлежащите на установяване на факти, както и по въпроса какви са пределите на служебна проверка по отношение на станали известни на въззивният съд факти във връзка с други водени от страните дела и как следва да процедира съдът в хипотеза на преценка за относимост на тези факти спрямо разглеждания от него правен спор – противоречие с Решение № 72 от 10.07.2019 г. по т.д. № 549/2016 г. на ВКС, I т.о., и т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. 4/ Процесуалноправният въпрос относно задължението на съда да се произнесе по своевременно направените възраженията на страните по предмета на спора, които са били приети за разглеждане с доклада по делото, респективно относно същността на решаващата дейност на въззивния съд и задълженията му да извърши в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд - противоречие с т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 109 от 17.04.2019 г. по гр.д. № 4017/2018 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 548 от 06.12.2010 г. по гр.д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г.о. и Решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, I г.о. 5/ По въпроса дали влязлото в сила решение по частичен иск, с което е определен размер на съпричиняване на застрахования, обвързва съда, разглеждащ последващ спор между същите страни за присъждане на обезщетение за същото събитие – противоречие с Решение № 167 от 30.12.2015 г. по т.д. № 2005/2014 г. на ВКС, I т.о.” Въведено е и основанието „очевидна неправилност” по смисъла на чл. 280 ал. 2 ГПК. Становището на настоящия съдебен състав за липсата на предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на посочените въпроси произтича от следното: Очевидно е налице погрешно посочване във въпроса, че е подлежало на спиране първоинстанционното производство, а не въззивното такова. Независимо от това, решението предходното дело е влязло в сила на 18.10.2019 год. т.е. преди приключване на съдебното дирене в производството пред САС и основание за спиране по чл.229 ал.1 т.4 ГПК след направен довод за създадена СПН не е било налице. По отношение на втория от поставените въпроси, следва да се посочи, че за допустимостта на производството съдът (вкл. и при създадена СПН) следи служебно. Следва да се отбележи, че посоченото определение е постановено по реда на чл.288 ГПК и не обуславя прилагането на чл.208 ал.1 т.1 ГПК, а решението по чл.290 ГПК, което е постановено въз основа на него е по правен въпрос за очевидната неправилност при възлагането на делбен имот. По отношение на третия от посочените въпроси, това противоречие също не е налице. Преди всичко, не се касае до задължение на съда да уведоми страните за служебно известни му факти. В случая е налице обратната хипотеза – по време не висящността на спора пред две съдебни инстанции, страните не са спазили чл.3 ГПК и не са уведомили съда за висящността на спора по частичния иск. Съдът не е констатирал наличието на такъв спор служебно, а е бил уведомен от страна по делото. Служебна е само констатацията му, че е налице създадена СПН, което е част от правомощията му. Четвъртият от поставените въпроси е неясно формулиран, но следва да се отбележи, че при настъпила преклузия спрямо правопораждащите факти, съдът не дължи произнасяне по доводи и възражения, свързани с изводите на СГС дали са налице предпоставките по чл.207 и чл.211 КЗ (отм.), защото с влизане в сила на решението по частичния иск, той е десезиран по тях. Дори становището му да би съвпадало с това на първоинстанционния съд, за него е налице забрана за произнасяне по тези доводи. Не е налице предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по отношение на петия от посочените въпроси. Въпреки, че решението е постановено преди ТР № 3/2019 год., то не е в противоречие, а в съответствие с него и произнасянето на САС, доколкото е постановено по правен въпрос касаещ преклузията спрямо чл.51 ал.2 ЗЗД в производство по чл.51 ал.1 ЗЗД (ексцес). Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност. Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 ГПК. Видно от съдържанието на изложението, то е въведено бланкетно. Както многократно е имал случай да посочи ВКС, очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК би била налице, ако въззивното решение постановено грубо нарушение на правилата на формалната логика, в него липсва обсъждане на тезите на страните или на доказателствата или има логическа несвързаност на мотивите, поради което не е възможно формулирането на правен въпрос съгласно изискването на чл.280 ал.1 ГПК. В случая, тази предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол не е налице. Предвид на горното, ВКС - Търговска колегия, състав на І т.о.