Определение № 259 от 27.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 343/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК“Лев Инс“ АД против Решение № 140 от 19.10.2021г. по в.т.д. № 446/21г. на Пловдивски апе- лативен съд, с което е потвърдено Решение № 260040 от 26.03.2021г. по т.д.№ 143/20г. на Хасковски окръжен съд, в частта, с която дружеството е осъдено на основание чл. 432, ал.1 КЗ да заплати на М. Б. М. – 15 000 лв., на А. Т. И. – 10 000 лв., на Т. М. Ж. и на А. М. Ж. – по 20 000 лв., предста- вляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния родст- веник М. Б. М. / брат на първата, внук на втората и племенник на последните двама ищци/, починал при ПТП, настъпило на 26.06.2016г., ведно със законната лихва от 28.07.2020г., до окончателното им изплащане. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснова- ност. Касаторът излага доводи, че въззивният акт не е съобразен с установения в § 96, ал.1 ПЗР към ЗИДКЗ максимален лимит от 5 000 лв. на дължимото обезщетение за неимуществени вреди на лицата, легитимирани да получат такова обезщетение за вреди от смъртта на техен родственик, извън кръга, посочен в ППВС №4/1961г. и ППВС№5/1969г. Сочи, че определените от въззивния съд размери на обезщетенията за неимуществени вреди не съответстват на установените в чл.52 ЗЗД критерий за спра- ведливост. Изразява несъгласие с изводите на съда, че ищците са активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния родственик - брат на първата ищца, внук на втората ищца и племенник на последните двама от ищците. Твърди, че съдът необосновано заключил, че по отношение на посочените ищци са налице изключения по смисъла на ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК поддържа, че обуславящият материалноправен въпрос, форми- рал решаващите мотиви на въззивния съд, е приложението на принципа на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД, решен в противоречие с ТР № 1/ 2016г. от 21.06.2018г., ОСНГТК, ВКС, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, като поставя следните въпроси: „ 1. Как следва да се преценява изключителността на отношенията и как следва да прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при определяне на дължими суми на родственици? 2. При изследване ведно с останалите конкретни икономичес- ки и социални условия съобразно датата на деликта – 2016г., доколкото петитума на иска е искане за присъждане на парична сума, каква е справедливата сума на обезщетение в настоящия казус и на основание какви обстоятелства, свързани с личността на пострадалия и преживелия му роднина следва да бъде определена?“. Касаторът твърди, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Ответниците по касационната жалба М. Б. М., А. Т. И., Т. М. Ж. и А. М. Ж. в писмен отговор, депозиран в законоустановения срок, са оспорили пред- поставките за допускане на касационното обжалване на въззивното реше- ние, а по същество са навели доводи за неоснователност на направените в нея оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че загиналият при катастрофа на 26.06.2016г. М. Б. М. е бил на 19 години, като от 10 годишната му възраст, две години след като баща му загинал при пътно произшествие, а майка му повторно се омъжила, бил настанен в семейството на неговите чичо и леля/чинка/ – ищците Т. М. Ж. и А. М. Ж. със Заповед № ЗД-РД 05/0042 от 29.09.2010г., Заповед № ЗД-РД № 0042 от 31.10.2014г., издадени от „Дирекция социално подпомагане“, [населено място], както и Решение № 222 от 25.11.2010г., постановено от РС-Харманли, по гр.д. № 827/2010г. За установено е прието, че в това семейство живеела и сестрата на загиналия М. – ищцата М. Б. М., която била само две години по-малка от него, а за да помага на семейството, което имало и две собствени деца, дошла да живее и бабата на М. – ищцата А. Т. И.. След като е дал вяра на показанията на свидетелите Ж. А. и А. А., съставът на апелативния съд е приел за установени много близките отношения в така създаденото семейство, чичото, лелята и бабата не правили никаква разлика между децата, а М. на свой ред се грижил за по-малката си сестра М., както и че смъртта на едва завършило средното си образование момче ги покосила, като още не можели спокойно да приемат липсата му. Обобщено е, че ищците са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на загиналия родственик, който е бил член на семейството им, и действително претърпените от смъртта му вреди. Установените създадена силна и трайна взаимна близост и емоционална привързаност и подкрепа между тях, както и силната травма, причинена на всеки от посочените ищци от смъртта на нелепо загиналото момче, която негативно и пряко се е отразила на начина им на живот, съставът на апелативния съд е приел като релевантни факти, очертани в мотивите на тълкувателното решение, с което е обоснован изводът за основателност на заявените от тях претенции. По отношение размера на застрахователните обезщетения и поддържаното от застрахователното дружество възражение относно приложението на установения в § 96, ал.1 ПЗР към ЗИДКЗ максимален лимит от 5 000 лв., решаващият съд подробно е аргументирал становище, че сочената разпоредба, в сила от 7.12.2018г., ограничаваща размера на обезщетенията до 5 000 лв. до приемането на методиката по чл.493а КЗ, не следва да бъде съобразявана при определяне размера на дължимите обезщетения, доколкото противоречи на правото на ЕС. Посочил е, че със задължителното за националния съд решение на СЕС от 24.10.2013г. по дело С-277/12 е прието, че чл.3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на МПС покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължи- мо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена сума, която да е по-малка от посочените в чл.1, параграф 2 от Втора Директива 84/5, които многократно надвишават сумата от 5 000 лв., определена в § 96, ал.1 ПЗР към ЗИДКЗ. За правилно досежно размера на присъдените обезщетения е намерено обжалваното решение на Хасковския окръжен съд, при отчитане на установените конкретно по делото обективни факти и обстоятелства, икономическото положение в страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на настъпване на ПТП. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съгласно ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба от значение за изхода на спора един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. В съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, от значение за изхода на спора са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индиви- дуализиран чрез основанието и петитума на иска, обусловили правната воля на съда. Формулираните от касатора материалноправни въпроси са относно приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, като могат да бъдат уточнени и обобщени като общ въпрос за критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969г. кръг. Този въпрос е значим за изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. На същия е дадено разрешение в задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкува- телно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно което материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална връзка по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. Решаващият състав е обсъдил събраните доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства, и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на привързаност и емоционална близост между ищците и М. М., съответно брат на първата, внук на втората и племенник на последните двама ищци, загинал при процесното ПТП, надхвърлящи обичайните, включително и на по-интензивни болки и страдания на ищците по повод смъртта му. Приел е, че до смъртта си М. М., е живял в семейството на неговите чичо и чинка, в което заедно с по-малката си сестра са били настанени след смъртта на родния му баща и напускането на майката, като за отглеждането им с тях е заживяла и баба им, майката на баща им. В мотивите на въззивния съд подробно е обсъдено как смъртта на М. М. се е отразила на ищците, като са обсъдени негативните последици за психиката им, изразяващи се в причинена на всеки от тях силна травма, която негативно и пряко се е отразила на начина им на живот. При тези констатации изводите на въззивния съд, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. се явяват в съответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва осъществяването на допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Недоказано е и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По въпроса за справедливия размер на обезщетенията по чл.52 ЗЗД, включително и по отношение на правоимащите, извън кръга на посочените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969г., лица, съществува обилна практика на ВКС, което обстоятелство изключва възможността да са осъществени предпоставките на посоченото основание. Поради изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на адв. М. Т. Т. адвокатско възнаграждение в размер на 2 480 лв., на основание чл.38 ЗА. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК