Определение № 5005 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2382/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Т. С. Н., подадена чрез процесуалните представители адв.Г.Д. и адв. С.Х., против решение № 1812 от 18.03.2026г. по въззивно гр.дело № 351/2026г. на Софийския градски съд, ГО, ІІ-Ж въззивен състав, с което е потвърдено решение № 14676/29.07.2025г. по гр.д. № 14438/2024г. на СРС, 88 състав за разваляне, на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, на договор от 23.01.2024 г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 73, том I, рег. № 1549, дело № 68 от 2024 г. на нотариус И. Д., в частта, с която Р. Н. П. и Д. О. Д. са прехвърлили на Т. С. Н. притежаваната от всеки от тях по 1/4 идеална част от недвижим имот, представляващ апартамент № * с идентификатор *.*.*.*.* в [населено място], район „*“,[жк](*), блок *, вход *, ет. *, с площ 75,31 кв.м, при съседи: стълбище, Б. И. М., север – двор, изток – Н. и С. С., юг – двор, и при съседи с посочени идентификатори: на същия етаж: *.*.*.*.*, *.*.*.*.*, под обекта: *.*.*.*.*, над обекта: *.*.*.*.*, заедно със зимнично помещение с площ по декларирани данни: 5 кв. м, при съседи: коридор, север – коридор, изток – С. и Т. Р., юг – двор, заедно с 2,200% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавна земя, както и на основание чл. 108 ЗС е признато за установено, че всеки от ищците -Р. П. и Д. Д. е собственик на 1/4 идеална част от посочения имот r ответникът Т. С. Н. е осъден да им предаде владението на притежаваните от тях идеални части от имота. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът преповтаря оплакванията от касационната си жалба и счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 и чл. 280, ал.2 ГПК. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси (без да формулира такива) в противоречие с практиката на ВКС (ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС) и че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответниците по касационната жалба Р. Н. П. и Д. О. Д., чрез процесуалния си представител адв. Е. Е., в писмен отговор, изразяват становище за отсъствие на основанията за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване следното: Въззивният съд се е произнесъл по конститутивен иск за разваляне на сключения на 23.01.2024г. между страните договор за продажба на недвижим имот по отношение на прехвърлените от продавачите квоти в съсобствеността (по 1/4 за всеки), поради неизпълнение на задълженията на ответника-купувач за плащане на продажната цена и ревандикационен иск по отношение на притежаваните квоти в същия имот. Споделил е изцяло фактическите и правни изводи на обжалваното пред него от ответника първоинстанционно решение, с което исковете са уважени, поради което и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на СРС. Така е прието за установено, че всеки от ищците е собственик на 1/4 идеална част от процесния недвижим имот. Правото им на собственост произтича от наследствено правоприемство от Р. Д. М., която от своя страна е наследник на Р. А. М. и Д. Д. М.. От своя страна, праводателите на ищците са придобили имота по силата на нотариален акт № 182/15.09.1970 г. по нот.дело № 2582/1970г. на I Нотариус при СНС. С процесния договор от 23.01.2024г., оформен в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 73, том I, рег. № 1549, дело № 68 от 2024г. на нотариус Д., Р. П., Д. О. Д., К. К. В. и Г. К. Г. са продали на ответника Т. С. Н. притежаваната от всеки от тях по 1/4 идеална част от процесния имот за сумата 108 000 евро, която следвало да бъде платена от купувача в полза на продавачите при равни квоти по банков път, както следва: в полза на К. В. по банкова сметка, открита в „Банка ДСК“; в полза на Г. Г. по банкова сметка, открита в „Ти Би Ай Банк България“; в полза на Р. П. по банкова сметка, открита в „Централна кооперативна банка“; в полза на Д. Д. по банкова сметка, открита в „Обединена българска банка“. Съгласно договора, плащанията трябвало да се извършат в деня на сделката, т.е. на 23.01.2024г. Съдът е намерил за безспорно установено, че имотът е предаден на купувача и към момента се владее от него. Посочил е, че по делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява при условията на пълно и главно доказване, че купувачът е платил на всеки от ищците (продавачи) по 1/4 част от сумата 108 000 евро, т.е. по 27 000 евро по банков път в деня на сключване на договора. Писмените доказателства установяват, че на 24.01.2024г. ответникът Н. е превел по банков път в полза на всеки от ищците по 8 000 лева (4090,33 евро), от което следва, че непогасената част от задължението към всеки от тях е по 22 909,67 евро. Въззивният съд е приел, че по делото не се установяват твърденията на ответника, че част от задължението е изпълнено чрез плащане на суми в брой в полза на М. Р. Ч., който е действал като представител на продавачите във връзка със сключения договор за покупко-продажба, тъй като липсват доказателства, от които при условията на пълно и главно доказване да се установява, че М. Ч. е бил пълномощник на ищците П. и Д. с права във връзка с договаряне на условията във връзка със сключения между тях договор за покупко-продажба и с права да получава плащания на продажната цена по договора. Посочил е, че по делото е установено, че П. е сключила договор за посредничество на 08.12.2023г. с „Титан пропъртис“ ООД във връзка с продажбата на имота, в който е уговорено, че продажната цена, срещу която имотът следва да бъде продаден, е 108 000 евро; „Титан пропъртис“ ООД има право да предлага имота за продажба, да организира огледи на имота, както и да съдейства във връзка с уговаряне на условията по продажбата. Приел е за установено и, че по 01.03.2023 г. М. Ч. е поел задължение да извършва консултантска дейност по възлагане на „Титан пропъртис“ ООД, включваща маркетингови проучвания на пазара на недвижими имоти, извършването на посредничество и преговори по сделки от името на възложителя при изрично възлагане с възлагателен протокол. Според въззивния съд в случая, нито „Титан пропъртис“ ООД е имало представителна власт да сключва договори и да получава плащания от името на някой от продавачите по процесния договор за покупко-продажба, нито М. Ч. е имал такива права. Предвди това съдът е приел, че предварителният договор, сключен от М. Ч. като представител на продавача Р. П., не е породил никакви последици за страните по основното правоотношение по сключения договор за покупко-продажба под формата на нотариален акт, който съдържа всички съществени елементи на поетите от страните задължения, включително и задължението на купувача да заплати продажната цена в размер 108 000 евро, както и условията и начина на изпълнение на задължението. Затова съдът е приел за неотносимо дали предварителният договор е подписан от М. Ч., или същият се явява неистински документ. На следващо място е посочил, че не са ангажирани никакви допустими доказателства, от които да се установява, че ответникът е платил част от продажната цена в брой на М. Ч.. В тази връзка свидетелски показанията за доказването на този факта е приел за недопустими, доколкото се касае за погасяване на установени с писмен акт парични задължения (чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК). Според въззивния съд е ирелевантно дали М. Ч. е получил в брой суми от страна на ответника, тъй като липсват данни посоченото лице да е овластено от продавачите да получава от тяхно име и за тяхна сметка продажната цена (чл. 75, ал. 1 ЗЗД) и същите да са се възползвали от такова плащане (ако се приеме, че изобщо е налице плащане в полза на М. Ч.). Ответникът не е предложил изпълнение на задължението в течение на съдебния процес. Следователно, съдът е приел, че е налице основание за разваляне на процесния договор за покупко-продажба на недвижимия имот в посочените от ищците части, доколкото неизпълнението на задължението за заплащане на продажната цена е съществено според критериите, възприети във формираната съдебна практика на ВКС. Съдът е счел за основателен и ревандикациянния иск, доколкото по делото е установено, че имотът е предаден на ответника и същият осъществява фактическа власт по отношение на същия. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл. 280, ал. 2 от ГПК основания за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция. Решението е валидно и допустимо и не съществува вероятност да е нищожно. Постановено е от надлежния съдебен орган, в предвидения в чл. 20 ГПК тричленен състав, в който се разглеждат въззивните дела; то е в правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е подписано. Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. За да постави акта си, съставът на Софийския градски съд е приложил относимите към спора разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и на сочените основания по чл. 280, ал.1 ГПК. Според дадените разяснения в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело (общо основание за допускане до касационен контрол). Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба. Той може само да го уточни и конкретизира. В случая липсва поставен от жалбоподателя релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на ВКС. При отсъствие на формулиран правен въпрос не може да се извърши преценка и за наличие на основанията за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В допълнение следва да се посочи, че въззивният съд е процедирал в пълно съответствие с разясненията, дадени в задължителното за съдилищата ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, като мотивите му съдържат анализ и оценка на правнорелевантните факти, обсъждане на доводите, възраженията и защитните тези на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства и кои са счетени за недоказани и защо. Не е налице твърдяното противоречие и с разясненията, дадени в ТР № 1/2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, тъй като въззивният съд е изложил свои решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Проверката за правилността на тази преценка, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, не може да се направи в производството по чл. 288 ГПК. На ответниците по касация не следва да се присъждат разноски, въпреки заявеното с отговора на касационната жалба искане, доколкото по делото липсват доказателства за сторени разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО